Последни новини
Home / Законът / Андрей Янкулов: Безконтролното преследване на граждани от прокуратурата е “лукс”, изходът е съдебен контрол върху този монопол

Андрей Янкулов: Безконтролното преследване на граждани от прокуратурата е “лукс”, изходът е съдебен контрол върху този монопол

Defakto.bg

Бившият прокурор и зам.-министър за необходимата реформа на наказателното правосъдие

Безконтролното наказателно преследване от прокуратурата е лукс, който не си позволяват много по-укрепнали правни и политически системи от нашата, на това трябва да се сложи край чрез въвеждането на съдебен контрол върху монопола й дали да повдигне обвинение или не.

Това сочи като ключов елемент на необходимата реформа на наказателното правосъдие Андрей Янкулов, до неотдавна прокурор, който напусна системата заради пълното му разминаване с посоката, поета от ръководството на ПРБ. Янкулов бе и зам.-министър на правосъдието в мандата на Христо Иванов, в момента е адвокат.

В анализ, озаглавен „Контролът върху наказателното преследване – необходимата реформа на наказателното правосъдие“, юристът прави обзор на развитието на прокурорската институция в Европа и България, различните системи на наказателно правосъдие, правените до този момент опити за реформа, набелязаните проблеми и търсените решения.

Предлагаме ви резюме на анализа, публикуван от Антикорупционния фонд.

Контролът върху наказателното преследване – необходимата реформа

Андрей Янкулов, старши правен експерт, Антикорупционен фонд

 

Структурирането на съдебната власт с новата конституция от 1991 г. представлява хибрид между положението преди и след 9-ти септември. Прокуратурата е приближена към съда в единната съдебна власт с цел да бъде предпазена от политическо влияние, като е използвана формулировката, че структурата ѝ е в съответствие с тази на съдилищата. Същевременно обаче, противно на това правило, от комунистическите конституции е запазена фигурата на главния прокурор, който не е съответен на никой орган в съда.

Фигурата на главния прокурор през годините се оформи като все по-видим фактически център на власт най-вече защото:

1) Властта му в самата прокуратура е неоспорима предвид многото възможности за формално и неформално въздействие върху прокурорите и култивираната среда на подчинение вследствие на заварената институционална култура;

2) Ръководената от него институция притежава монопол върху това дали, на кого, кога и за какво да бъде повдигнато обвинение (функцията по наказателно преследване), което дава възможност напълно безконтролно да бъдат образувани/ съответно да не бъдат образувани разследвания срещу един или друг, разследвания да „стоят на трупчета“ и да бъдат активирани в подходящия момент и пр. Двойните стандарти при упражняването на наказателна репресия през годините започнаха да се изсветляват по множество случаи, представляващи сериозен обществен интерес;

3) Прокуратурата продължи фактически да упражнява т. нар. „общ надзор за законност“ върху дейността на административните органи – основното ѝ правомощие за времето на тоталитарния режим, въпреки че то отпадна с новата конституция;

4) В органа за управление на единната съдебна власт  – Висшия съдебен съвет, влияе осезаемо върху съда.

Обикновено свързваните с фигурата на главния прокурор проблемни аспекти, от гледна точка на фактически безконтролност и имунитет, всъщност са до голяма степен проявление на възможностите на самата институция. Следователно тяхното решаване не може да се търси единствено с фокусиране върху правното положение на главния прокурор, защото мнозинството ще останат, независимо какви нормативни промени се предвидят за него.

С конституционните промени от 2015 г., с които ВСС беше разделен на две колегии – съдийска и прокурорска, беше частично адресиран четвъртият от изброените проблеми. Сега, при подетата отново публична дискусия за проблемите на правосъдието се излагат две ключови идеи за бъдеща съдебна реформа – 1) премахване на фигурата на главния прокурор и 2) засилване на политическия контрол върху прокуратурата, било чрез изваждането ѝ от съдебната власт и прехвърляне към изпълнителната или обособяването ѝ като самостоятелна структура нито към съдебната, нито към изпълнителната, или запазване на мястото ѝ като част от съдебната власт, но при създаване на механизми за контрол от парламента.

Винаги когато се разсъждава за нормативни промени, трябва да се стремим да отчитаме съществуващото фактическо положение от гледна точка на публичната среда, която те ще регулират, съобразно цивилизационното развитие, институционалните традиции (и слабости) и политическата култура на съответното общество, за да можем да прогнозираме бъдещия резултат от тях. В преминалите вековен път в изграждане на парламентаризма общества би било много по-реалистично да се очаква, че политически контрол чрез парламента върху наказателното преследване е по-малко вероятно да се изроди в безпринципно използване на инструментите на наказателната репресия срещу политическите противници и съответно за опазване на политическите приятели. За съжаление обаче при реалността в България е трудно да повярваме, че парламентът би могъл адекватно да контролира провеждането на наказателното преследване, особено ако очакваме адекватният контрол да бъде само институционален, а не и процедурен – в рамките на самия наказателен процес.

Затова необходими и възможни аспекти на бъдещата реформа трябва да бъдат: 1) цялостно елиминиране на функцията по „общ надзор“ и 2) предвиждане на форми на външен процедурен контрол върху начина, по който се провежда наказателното преследване. Този контрол трябва да се осъществява от съда и да засяга както случите, в които носителят на правомощието да обвинява го упражнява, така и онези, в които не го прави.

Ключовите моменти, които следва да се обобщят, са следните:

същината е в осигуряването на достъп до съд за решаването на важни въпроси, което само по себе си не може да бъде панацея, но със сигурност трябва да бъде целен ефект в една правова държава;

безконтролното/монополно провеждане на наказателното преследване от прокуратурата е лукс, който не са си позволили дори държави с много по-укрепнали правни и политически системи, а същото не само продължава да съществува у нас, но и в правните среди се счита едва ли не за основен постулат на наказателното правосъдие;

опасението от претрупване на наказателния съд, особено при ясната и безспорна тенденция на чувствително намаляване на регистрираната престъпност от началото на века, логично водеща до по-малко наказателни дела за решаване от съда, не може да бъде принципен аргумент срещу улесняването на достъпа до правосъдие – от една страна е въпрос на мениджмънт и гъвкавост на съдебната система как наличният напълно достатъчен ресурс да бъде рационално използван, за да не са претоварени едни магистрати, за сметка на други, които почти не работят, от друга страна е въпрос на адекватност и разум при конкретното разписване на механизмите на законодателно ниво;

процедурните възможности за контрол и въздействие от съда върху начина на осъществяване на наказателното преследване биха създали по-добри предпоставки за постигане на по-качествено функциониращо обвинение, отколкото уповаването единствено в някакъв перфектен механизъм за институционален контрол върху прокуратурата;

по-качествено функциониращото обвинение в частност означава и по-добро наказателно правосъдие в цялост и именно това трябва да бъде основната цел на реформата – не е възможно системата на наказателното правосъдие да работи задоволително за гражданите, които я издържат, ако реформата не е насочена към подобряване на продукта на един от основните ѝ компоненти – прокуратурата.

Както вече стана дума, всяка една нормативна промяна следва да отчита обективното състояние на публичния живот, който се стреми да регулира. В този смисъл надеждите, които се възлагат на съда, трябва да отчитат положението, в което се намира самият той. Дори като съобразяваме всичките му собствени и привнесени от тежката институционална среда недостатъци, но пък особено когато го съпоставяме с други държавни органи в младата ни демокрация, трябва да отчетем, че през последните години съдът се оформи като може би единствен гарант на върховенството на правото в България. Т.е. най-логично би било именно на него да се търси възлагането на по-голяма отговорност в опитите за изграждане на правовата държава.

Намаляването на политическото влияние, упражнявано при управлението на съда, е безспорно необходима стъпка към подобряване на състоянието му, която рано или късно ще се случи под макар и досега мекия натиск на институциите на Европейския съюз, но и все по-ясно осъзнаващото проблема с това влияние гражданско общество у нас.

Това обаче не може да бъде достатъчно, особено когато се очаква и цели наказателното правосъдие да има проактивна роля в опитите за изчистване на развалата в политическата система, както и тази роля да не се изпълнява избирателно. За да се постигне подобен резултат, визираната стъпка трябва да бъде съпроводена и от даването на по-значима роля на съда в управлението на единната съдебна власт.

Пълният текст на анализа тук.

 

 

About De Fakto

Проверете също

Мая Кончарска е новият председател на РС – Кнежа

Единодушно, с 9 “за” Мая Кончарска бе избрана за председател на Районен съд – Кнежа. …

На извънредно заседание парламентът обсъжда парите на Здравната каса, ДОО и държавния бюджет

 Очакваният дефицит през 2021 г. е близо 5 млрд. лв. На извънредно заседание  предстои второто …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.