DeFakto.bg DeFakto.bg
Адв. Адела Качаунова е директорка на Програмата за правна защита на Българския хелзинкски комитет. Води дела пред националните съдилища и пред ЕСПЧ в подкрепа на различни уязвими хора – непълнолетни в конфликт със закона, родители, лишени от достъп до децата си, както и дела, поставящи системни проблеми в българското законодателство и правоприлагане. Била е лекторка по покана на Академията по Европейско право в гр. Трир, Германия, както и в други семинари, провеждани в България. Тя е и адвокатът, предоставил правна помощ на жалбоподателката по делото Д. К. срещу България.
На 9 декември 2020 г. в „Де факто“ бе публикувана статия на доц. Светла Маргаритова относно решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Д. К. срещу България (жалба № 76336/16). Статията дава ценно подробно изложение на български език за фактите и мотивите на Съда по делото така, както са изложени в решението, като в нея са включени и някои лични възгледи на авторката както по конкретния случай, така и по принципни въпроси свързани със Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (ЗБППМН; в сила от 15 март 1958 г.) и детското правосъдие въобще.
С настоящото изложение бих искала да предложа коментар на два важни въпроса, повдигнати от доц. Маргаритова – по оплакването на жалбоподателката по член 5, § 4 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) във връзка с настаняването ѝ в кризисен център в периода 20 юли – 14 септември 2015 г.; и по въпроса укоримо ли е подвеждането под отговорност на деца за постъпки, за които възрастните не се привличат под отговорност.
За наличието на нарушение по член 5, § 4 от ЕКПЧ
В България съществуват два паралелни режима, които условно са насочени към „работа с деца“ – този по ЗБППМН, действащ от 1958 г., и този по Законът за закрила на детето (ЗЗДет.).
Режимът по ЗБППМН се прилага към извършители на „противообществени прояви“, като това понятие не е дефинирано в закона. То се извежда от практиката и може да означава всякакви прояви като бягство от училище, бягство от дома, арогантно отношение, конфликт със съученици или учители, скитничество, употреба на алкохол, неспособност за адаптация към институционален живот.
Като извършители на противообществени прояви се привличат и момичета, жертви на сексуално насилие и експлоатация, непълнолетни сексуални работнички и др. Всички тези прояви могат и често се наказват с една от двете най-тежки мерки по ЗБППМН – настаняване в специализирано училище-интернат или във възпитателно училище-интернат. Това настаняване често е за дълъг срок – до три години, или за неопределен срок. Макар чл. 28, ал. 2 от ЗБППМН да изисква настаняването във възпитателно училище-интернат – най-тежката мярка по този закон – да се прилага едва когато останалите мерки не са дали резултат, тази норма не винаги се спазва. Не е спазена и в случая на Д. К.
Съгласно чл. 34 и сл. от ЗБППМН деца могат да бъдат настанени в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни, което е признато по не едно дело пред ЕСПЧ за лишаване от свобода (така И. П. срещу България, жалба № 72936/14; А. и др. срещу България, жалба № 51776/08). Лишаването от свобода на деца всъщност става за неизчерпателно посочени и недефинирани прояви, включително гореописаните. Това са т. нар. статусни прояви, които се характеризират с това, че са осъдими от закона заради личността на извършителя, а не заради естеството на самата проява.
Режимът за „работа с деца“ по ЗЗДет. пък е в сила от 2000 г. С този закон се въведе системата за закрила на деца в риск. Като деца в риск се определят различни категории деца (вж. § 1, т. 11 от ЗЗДет.) и включително такива, които са жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството. Това създаде една дуалност на режима за работа с деца и вместо ЗБППМН да бъде отменен или съответно изменен през 2000 г., двата закона се прилагат паралелно.
В конкретния случай на Д. К., ЕСПЧ не намира нарушение на чл. 5, § 4. от Конвенцията относно липсата на съдебно произнасяне по настаняването на детето в Кризисен център. Аргументите на Съда са, че има два алтернативни начина за произнасяне на съд – чрез обжалване на заповедта за настаняването на Д. К. в кризисния център (по чл. 28 от ЗЗДет.) – което тя не е сторила своевременно, – и чрез произнасяне на съд по чл. 26 от ЗЗДет.
Според ЕСПЧ, ако Д. К. беше обжалвала настаняването си по административен ред, то щеше да има произнасяне на съд, което е достатъчна гаранция за проверка на законността съгласно чл. 5, § 4 от Конвенцията. Практиката показва, обаче, че има редица настанявания на деца в кризисни центрове по административен ред и може да се твърди, че е правило настаняванията да стават основно по административен ред, а съдебното решение по чл. 26 от ЗЗДет. нерядко се постановява, след като е изтекъл значителен период от време.
Нещо повече – обичайно настанените деца в кризисен център не са способни сами да обжалват административното настаняване и достъпът им до съд е затруднен, тъй като то изисква тяхното активно участие, а без подкрепата на близък възрастен това често е невъзможно. Това поставя нуждата от гаранция, че при всички случаи, когато дете се лишава от свобода, включително чрез настаняване в кризисен център, законността на мярката ще получи проверка от съд, без това да изисква знания от страна на детето по въпроси като обжалваемост на административен акт и устройство на властите и без нуждата от наемане на адвокат, чиято цена може да бъде непосилна.
Затова позицията на ЕСПЧ по този пункт от случая на Д. К. е по-скоро разочароваща. Тя не взима предвид конкретната специфика на много от децата, които попадат в кризисни центрове и нямат знанието, подкрепата и възможността да търсят сами произнасяне на съд – така както не е могла да стори самата Д. К. Тя е упълномощила адвокат едва след преместването ѝ във възпитателното училище в с. Подем, след края на престоя ѝ в кризисния център в с. Балван.
Съдебната проверка на законността на всяко лишаване от свобода на деца следва да е гарантирана от закона, а не да зависи от обстоятелствата по случая.
Подвеждането под отговорност на деца за постъпки, за които възрастните не се привличат под отговорност
В статията си доц. Маргаритова критикува виждането на БХК, че е укоримо подвеждането под отговорност на деца за постъпки, за които възрастните не се подвеждат под отговорност е необходимо. В подкрепа на критиката си доц. Маргаритова посочва, че препоръка в смисъла на това, че спрямо деца може да се образува производство за специфично деяние, което не би било наказуемо, ако се извършва от пълнолетни, се съдържа в меките стандарти на Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (т.н. „Пекински правила“). Нещо повече – доц. Маргаритова укорява Българският хелзинкски комитет (БХК) като поддръжник на противоположната позиция, че „премълчава“ тези стандарти.
Не мога да споделя тази критика по две причини.
На първо място, позицията на БХК не е изолирана, а се основава на редица международноправни актове. Сред тях се откроява Конвенцията на ООН за правата на детето и нейното тълкуване, което четем в Общ коментар № 24 от 2019 г. за правата на децата в системата за правосъдие на деца (General comment No. 24 (2019) on the children’s rights in the child justice system)[1], приет от Комитета на ООН за правата на детето, в който подробно се излагат мерките за превенция по отношение на нарушаването на закона от деца. В параграф 12 от коментара се казва следното:
„Систематичен подход към превенция също включва декриминализация на леки нарушения, като отсъствия от училище, бягства от дома, просия, влизане в чужда собственост, които често са резултат от бедност, бездомност или насилие в семейството. Деца, жертви на сексуална експлоатация и младежи, които извършват сексуални актове със съгласие помежду си, също понякога биват наказвани. Тези актове, също известни като статусни нарушения, не се считат за престъпления, ако са извършени от възрастни. Комитет насърчава държавите, страни по Конвенцията, да премахнат статусните нарушения от техните законодателства“.
В Насоките на ООН за превенция на младежката престъпност, т. нар. Насоки от Рияд[2], четем следното:
„56. С цел да се избегне по-нататъшна стигматизация, виктимизация и криминализация на младите хора, законодателството трябва да предвижда, че всяко поведение, което не се счита за престъпление и не е наказуемо, ако е извършено от пълнолетно лице, не се счита за престъпление и не се наказва, ако е извършено от непълнолетно лице“.
На второ място, Пекинските правила, цитирани от доц. Маргаритова, са приети от Генералната асамблея на ООН с резолюция 40/33 на 29 ноември 1985 г. и създават минимални правила за правораздаване по отношение на лица, ненавършили пълнолетие. Те са насочени да гарантират, че всяко дете ще получи най-висок възможен стандарт, когато влязат в обсега на правораздаване поради постъпка, която са извършили и се посочва, че децата, които са извършили т.нар. статусни нарушения, също трябва да се ползват от тези минимални стандарти. Никъде обаче в Пекинските правила не се казва, че статусните нарушения следва да се наказват като престъпления.
Систематично в следващи свои насоки ООН поддържа тезата, че статусните нарушения не следва да бъдат наказвани. Видно е от цитираните по-горе меки стандарти, че децата, които извършват нарушения, за които често биват наказвани по остарели закони, по-скоро се нуждаят от закрила, за да преодолеят проблемите в поведението си. Именно затова системата за закрила на детето е по-модерното разбиране за специфична подкрепа съответна на нуждата на детето и вярването, че ако всяко дете живееше с необходимата грижа от възрастен човек, който да посреща нуждите от внимание, грижа, възпитание и образование на детето, то нямаше да извършва статусни провинения.
Децата, които извършват статусни нарушения често нямат достатъчен родителски контрол или правна подкрепа, а мнозина от тях биха надраснали подобно поведение, ако имаха достатъчно внимание и подкрепа.
Законите, които наказват статусните нарушения са непропорционални, тъй като се прилагат основно спрямо деца, които често са бедни, намират се в неравностойно положение, бездомни са или са принудени да прекарват много време извън дома си. Това говорят и обстоятелствата по случая на жалбоподателка по делото Д. К. срещу България, които не са отразени във фактите в решението, тъй като не са предмет на делото. Самата Д. К. страда от липса на подкрепа от възрастен човек, след като баща ѝ загива при катастрофа, а майка ѝ няма достатъчен родителски капацитет. По тази причина Д. К. живее в бедност и постепенно отпада от училище, става жертва на вътрешен трафик и проституция и бива принуждавана да краде – което е установено във възпитателното дело по ЗБППМН.
Статусните нарушения трябва да се разглеждат повече като социален проблем в обсега на системата за закрила на деца. В този смисъл е и позицията на ООН, изразена последователно в коментарите по Конвенцията за правата на детето. Затова привеждането на законодателството по отношение на деца в съответствие с най-високите международни стандарти е изключително важно – само така може да се гарантира, че повече деца ще пораснат като отговорни възрастни.
[1] Достъпен на адрес: https://www.ohchr.org/Documents/HRBodies/CRC/GC24/GeneralComment24.pdf.
[2] Приети с Резолюция на Генералната асамблея 45/112 от 14 декември 1990 г., достъпни на: https://www.ohchr.org/en/ProfessionalInterest/Pages/PreventionOfJuvenileDelinquency.aspx.
