Последни новини
Home / Актуално / Съдия Тодорова до министър Ахладова: Ваши подчинени не отведоха задържан на погребението на майка му! Недопустимо

Съдия Тодорова до министър Ахладова: Ваши подчинени не отведоха задържан на погребението на майка му! Недопустимо

Defakto.bg
Незачитането на човешкото достойнство и права изискват държавническа реакция
Министър Десислава Ахладова

Отворено писмо до министъра на правосъдието Десислава Ахладова изпрати съдия Мирослава Тодорова по скандален повод.

А именно – въпреки изрично определение на съда задържан не е бил откаран на погребението на майка му, починала от Ковид -19.
Публикуваме писмото на съдия Тодорова с незначителни съкращения.
ОТВОРЕНО ПИСМО
Уважаема госпожо министър на правосъдието,
Във връзка с работата ми като съдия-докладчик по н. ч. д. № 3166/2020 г. на Софийския градски съд установих нарушение на основното човешко право на зачитане на личния живот на задържания по делото гражданин и неизпълнение на съдебен акт от страна на държавни структури, учредени към министъра на правосъдието и на бюджетна издръжка.
Фактите са следните.
Българският гражданин А. А. Д. се намира в затвора в гр. София до приключване на цитираното съдебно производство, образувано по предложение на главния прокурор по чл. 457, ал. 1 НПК за решаване на въпроси, свързани с изпълнение на присъда, постановена от съд на Република Албания на 25.06.2018 г., с която А. А. Д. е бил признат за виновен за престъпление по Наказателния кодекс на Република Албания и осъден на наказание лишаване от свобода. Разглеждането по делото е отложено за 11.12.2020 г. с резервна дата 6.01.2021 г. поради неизпълнена молба за международноправна помощ, изпратена от съда чрез Министерството на правосъдието на Република България до Министерството на правосъдието на Република Албания.
По делото е постъпила молба от задържания А. Д., който съобщава на съда, че на 24.11.2020 г. е починала неговата майка, боледувала от Ковид-19, и прави искане да бъде изведен с охрана от затвора в гр. София, за да присъства на погребението й на 5.12.2020 г. от 13,30 ч. на Централните софийски гробища. Съдът служебно е потвърдил, че фактът на смъртта на майката е вписан в актовете й за гражданско състояние в Националната база данни „Население”.
С определение в закрито заседание на 3.12.2020 г. тричленният съдебен състав е приел, на първо място, че в съдебното производство по чл. 457 НПК всички въпроси, които пряко засягат предмета на разглеждане или са съпътстващи като повдигнатия въпрос с молбата на осъдения, са от компетентност на съда като решаващ орган. Поради това съдът е приел, че е в неговите правомощия да реши и въпроса за евентуално конвоиране на осъдения от мястото за задържане до мястото на погребението на майка му.
Предишни осъждания в Страсбург
Съдът е взел предвид последиците от осъждането на Република България с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Вецев срещу България“, станало окончателно на 2.08.2019 г., за нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) по повод на отказ на обвиняемия гражданин да присъства на погребението на брат си на формално основание – липса на процесуален ред. В цитираното решение ЕСПЧ е приел, че българският съд е трябвало да прецени дали подобна намеса в правото на личен живот на обвиняемия, каквато представлява възпрепятстването му да отиде на погребение на близък роднина, е била наложителна – т.е. дали евентуалното конвоиране на задържания е представлявало опасност за обществото. ЕСПЧ е подчертал, че съгласно практиката му по чл. 8 ЕКПЧ правото на разрешение за излизане от местата за задържане по повод присъствие на погребение не е безусловно гарантирано, но именно националните власти, които са сезирани с подобна молба, следва да преценят нейната основателност, а съдът е този, който е трябвало да осъществи контрол върху конкретните мерки от гледна точка на правата, гарантирани от ЕКПЧ.
Определението на СГС
Тричленният съдебен състав по н. ч. д. № 3166/2020 г. на Софийския градски съд е отчел естеството на правото на зачитане на личния живот на всеки човек, защитено в чл. 8 ЕКПЧ и чл. 32 от Конституцията на Република България. Съдът е припомнил, че съгласно чл. 8, т. 2 ЕКПЧ намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
По същество в процесния случай съдът е взел предвид значението на факта, че производството по делото не е приключило по причина, за която осъденият в Република Албания не носи отговорност, а забавянето се дължи на държавата, издала присъдата, чието приспособяване към българското право е предмет на разглеждане. Съдът е съобразил и това, че по делото не са постъпвали данни поведението на осъдения в мястото за задържане да е било несъвместимо с вътрешните правила и изискванията за поддържане на обществения ред, нито за съществуване на друг противопоставим на правото на зачитане на личния му живот правен интерес от кръга на посочените в чл. 8, т. 2 ЕКПЧ. Същевременно съдът е отбелязал неминуемата необходимост да бъде отчетено, че молбата е по повод на смъртта на майка, а връзката между майка и дете представлява съществен компонент от съдържанието на личен живот на всеки човек.
На тази основа съдът е приел, че следва да бъде разрешено извеждането на А. А. Д. и конвоирането му от органите на ОЗ „Охрана“ на 5.12.2020 г. в 13,30 ч. до Централните софийски гробища, за да присъства на погребението на майка си до приключване на траурния ритуал, и е изпратил препис от определението на ОЗ „Охрана“ – София и на директора на затвора в гр. София за сведение и изпълнение.
Определението е било администрирано веднага, като по делото има данни, че е получено по факс от адресатите на 3.12.2020 г. в 15,11 ч. и 15,16 ч.
Отказите
На 4.12.2020 г. в 12,51 ч. по факс е постъпило писмо от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, затвора – гр. София с рег. № 7720/3.12.20 г., подписано от ст. комисар Десислав Трайков. В него се посочва следното: „…след анализ на определението и настоящата специализирана нормативна уредба става видно, че не е от компетентността на затвора в гр. София конвоирането на лицето. Надзорно-охранителният състав извършва конвоиране на лишени от свобода и задържани под стража лица до лечебно заведение и до специализираните болници за активно лечение на лишените от свобода по реда на чл. 250, ал. 2 ЗИНЗС (вж. чл. 320, ал. 2 ППЗИНЗС). Въпреки нашето желание да изпълним определението Ви на основание ЗСВ изпадаме в невъзможност. Подобен отговор следва да получите и от органите на ГДО“.
В 13,51 ч. същия ден по разпореждане на съдията-докладчик определението на съда и отговорът от затвора – гр. София са изпратени на директора на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.
По-късно същия ден в регистратурата на Софийския градски съд е постъпил отговор от директора на РД „Охрана” – София Ал. Манчев в насоката, спомената от г-н Трайков. В писмото с рег. № 13129/4.12.2020 г. е заявено следното: „Съгласно чл. 391, ал. 3, т. 6 от ЗСВ ГД „Охрана” конвоира обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до органите на съдебната власт. В случая Централните софийски гробища не се явява орган на съдебната власт и следва да отправите Вашето разпореждане към друг компетентен орган“.
На 7.12.2020 г. задържаният Д. е съобщил на съдебния секретар на състава по телефона, че не е бил конвоиран, и е изразил разочарованието си от това, че не е могъл да присъства на погребението на майка си.
Уважаема госпожо министър,
обръщам се към Вас, защото съгласно чл. 12, ал. 1 – 3 ЗИНЗС прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществява от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е юридическо лице към министъра на правосъдието и е на бюджетна издръжка, а затворът в гр. София е териториална служба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”. Съгласно чл. 391, ал. 1 ЗСВ Главна дирекция „Охрана”, която осъществява дейностите по охраната на органите на съдебната власт, също е към министъра на правосъдието. От описаните в ал. 3 на чл. 391 ЗСВ правомощия на Главна дирекция „Охрана” е видно, че именно това е структурата, която обезпечава призоваването и конвоирането на лица в изпълнение на съдебни актове и за нуждите на правосъдието (т. 4, 5, 6).
В процесния случай съдът не е указал да се изпълнява принуда, а е разпоредил да се осъществи съдействие, т.е. не да се ограничава, а да се защити основно човешко право на лице, което е задържано по неприключило съдебно производство.
Вместо да изпълнят съдебния акт изброените държавни институции са приели, че съдебният акт не ги овластява да окажат съдействие. Нещо повече – те са счели, че могат да обсъждат съдържанието и основанието на съдебния акт и в крайна сметка съзнателно не са го изпълнили и също така съзнателно, въпреки припомнянето на осъждането на България по делото „Вецев“, са нарушили основното право на задържания. Настоящият казус е още по-неприемлив не само поради това, че държавата се превръща в нарушител-рецидивист, а правният нихилизъм обхваща неизпълнение на международноправни задължения. Нетърпим е и защото за разлика от делото „Вецев“, по което ЕСПЧ приема, че до нарушение не би се стигнало, ако българският съд беше разгледал искането на задържания, в настоящия случай произнасяне на съда има, но то е игнорирано от органите на изпълнителната власт. Това надгражда правонарушението, тъй като отваря врата за административен произвол и за нарушаване на конституционния принцип на разделението на властите.
Съгласно чл. 413, ал. 1 НПК, чиято разпоредба е проекция на основния конституционен принцип на правовата държава – върховенството на закона, влезлите в сила съдебни актове са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Поради това нито държавната администрация, нито дори друг съд може да преразглежда решения въпрос, а още по-малко – да влиза в спор с решаващия съд. Ценността на защитаваното благо е причината да се предвиди административнонаказателна отговорност по чл. 405, ал. 1 ЗСВ за неизпълнение на разпореждане на съдия, както и състав на престъпление, който криминализира възпрепятстването и осуетяването на изпълнението на съдебните актове по чл. 296, ал. 1 НК.
Позволявам си да маркирам базисните правни положения, защото, уважаема госпожо министър на правосъдието, мисля, че те дават ясна представа за институционалната криза, чието проявление е конкретният случай.
Не искам да бъда разбрана погрешно – случаят на г-н Д. сам по себе си изисква държавническа реакция, адресирана към самия увреден човек, защото на него му беше отнета възможността да присъства на погребението на майка си и това е бъзвъзвратно непоправимо. В тази ситуация се изисква замесените държавни институции да дадат ясен знак, че са забелязали правонарушението, осъзнават своя противоправен принос, уважават скръбта на увредения от държавата гражданин и поднасят в уместна форма своето извинение.
Разумното държавно управление обаче изисква много повече от това. В деня, в който институциите към министъра на правосъдието отказаха да изпълнят съдебния акт и игнорираха значението на осъдителното решение на ЕСПЧ, стана известно, че Комитетът на министрите на Съвета на Европа е приел четвъртата за годината резолюция с констатацията, че България отказва да изпълни други решения на ЕСПЧ. Дори държавата да не бе постигнала с бездействието си този печален резултат, пак нямаше да е приемливо да позволим отчуждаването на държавните институции от тяхното конституционно и законово предназначение да укрепват законността и да зачитат човешкото достойнство и права. Случаят, за който Ви сезирам, има това преимущество да е много ясен, защото засяга ситуация, която е свързана с въпроси от общата ни човешка компетентност, още повече в условията на пандемия в резултат на силно вирулентно заболяване и експанзия на смъртността – правото на зачитане на скръбта от смъртта на родител и на достойното сбогуване. Не се изисква никаква експертност, за да се разпознае съществуването на това основно човешко право. В такива ситуации нормалната човешка реакция, включително и на държавните служители, търси средство за изразяване на уважение и емпатия, а не пречки да се изпълни съдебният акт.
Целият текст е достъпен тук:http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2020/12/10/-

About De Fakto

Проверете също

Почина папа Франциск – отиде си добър, почтен и свят човек

Папа Франциск почина в понеделник сутринта на 88-годишна възраст, съобщи камерленгото на Ватикана кардинал Кевин …

ВКС потвърди обезщетение от 150 000 на зам. кмет на Гълъбово за „особеностите“ на 10-годишна наказателна репресия

Върховният  касационен съд отказа  касационно обжалване на  Апелативна прокуратура Пловдив срещу съдебно решение,  с което …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.