Как да черпим права от неправомерното си поведение – някои проблеми в наказателноправната уредба на обсебването по НК

Defakto.bg

 

Д-р Иван Иванов, прокурор в Софийска районна прокуратура

 РЕЗЮМЕ: Статията представя накратко наболели практически проблеми, породени от несъвършената и несинхронизирана правна уредба на обсебването, водещо до черпене на права от неправомерно поведение, заплащане на големи по размер обезщетения и уронване престижа на България на външнополитическата сцена.

 Както е известно, в правото винаги е съществувала

забрана за черпене на права от собствено неправомерно поведение,

която съвременните юристи считат за аксиоматична.  Практически обаче се оказва, че това не е така!

Може би най-многобройните случаи се отнасят до престъплението обсебване по чл. 206 от НК^[1] и свързаните с него други материалноправни разпоредби. Проблемът е ежедневен, но сравнително неизвестен на широката общественост. Това е така, тъй като престъплението (освен ако не се касае за някои частни случаи на квалифицирани състави) няма характеристиките на медийна сензация. Това е донякъде вярно – престъплението е против собствеността и за разлика от грабежа, рядко е съпроводено с жестокост и почти никога не засяга физическия интегритет на пострадалите лица. Поради това едва ли би се оказало особено интересно за масовия зрител на телевизионните медии.

При по-внимателно запознаване с проблема много бързо се открива изключително широко разпространение на вредни последици, повечето от които не са съставомерни за конкретното деяние, но са в пряка причинно-следствена връзка с него и увреждат държавния патримониум (т.е. всички граждани на страната). За какво по-конкретно става въпрос?

Действащата към момента материалноправна уредба на обсебването страда от редица проблеми, тъй като последните изменения на закона не винаги са синхронизирани добре с предходните, както и с разпоредбите на други нормативни актове (Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ) и свързаната с нея практика на Европейския съд и др.). Престъплението е уредено в чл. 206 от НК, но в различните му алинеи е предвидена различна наказуемост, която препраща към други разпоредби от кодекса – чл. 78а и чл. 218б.

Основните недоразумения се крият в привилегированите състави. Още при първоначално запознаване с ал. 6 е видно, че срокът за внасяне или заместване на присвоеното е доста продължителен – до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд. Не е ясно каква е била логиката на законодателя да предвиди толкова широки в темпорално отношение граници за възстановяване на съставомерните вреди. Отговорът може би се крие в периода на създаване на разпоредбата, когато сроковете за правораздаване са били значително по-кратки и въпреки критиките на някои автори след 1989 г. за „машинизирано“ съдопроизводство, кратките срокове на разследване и съдебно следствие са неоспорим факт с положително значение. Същевременно обаче след демократичните промени и най-вече с въвеждането на новия НПК, строго формален по своя характер, вкл. измененията от последните три години, включващи института на разпоредителното заседание, законодателят не съобрази, че предвиденият в чл. 206, ал. 6 от НК срок вече се оказва несъизмеримо дълъг – досъдебната фаза и съдебното следствие вече сумарно траят поне около 1,5–2 г. Следователно привлеченото към наказателна отговорност лице има ненужно дълъг период за възстановяване на съставомерните вреди.

Следващият, може би най-съществен конфликт, законодателят сам създаде чрез несинхронизирани и фрагментарни изменения в различни разпоредби на НК, без цялостно систематично разглеждане на различните препращания към други относими норми. Липсата на синхронизация личи при предвидените наказания и в случая колизията е била налична още преди демократичните промени.  В общия случай на чл. 206, ал. 1 от НК се прилага наказанието по ал. 6, т. 1, което директно препраща към чл. 78а от НК, тъй като става въпрос за лишаване от свобода до 3 г.[1] Посочената законова норма обаче предвижда административно наказание за престъпното деяние^[2], като изпълнението на същото, предвид най-новата тълкувателна практика на ВКС, също е скрепено със сравнително кратка давност.  От процесуална гледа точка редът за разглеждане е по гл. XXVIII от НПК, който излишно натоварва съда, тъй като изисква почти същото време и ресурс за съдебно следствие и съдебен акт. Същевременно обаче наказанието е административно, като максималната финансова санкция е едва 5000 лв., макар често да се касае за престъпления със сериозна обществена опасност. Тази санкция изглежда твърде лека (особено предвид трудностите по принудителното ѝ изпълнение) и според автора изобщо не оправдава предвидения правораздавателен ресурс. В много случаи обаче е възможен още по-сериозен (иначе би бил дори комичен) парадокс – деянието да се окаже съставомерно по чл. 218б от НК, както ще бъде посочено по-долу.

Как изглеждат проблемите на практика?

Софийска районна прокуратура наблюдава разследване по досъдебно производство за обсебване на вещ на стойност 150 лв.,  като деянието е извършено през 2017 г., а деецът – лице от мъжки пол, е осъждан за блудство на наказание 1 г. лишаване от свобода, отложено за срок от 3 г. на осн. чл. 66 от НК. Деянието е в рамките на посочения изпитателен срок и го нарушава. Вредите не са възстановени, лицето се е укрило и е обявено за издирване. Няма как производството да бъде водено по друг член, освен по чл. 206, ал. 1 от НК. Издадено е постановление за задържане на лицето за срок до 72 ч., поискано е задържането му под стража. Съдът е наложил мярка „подписка“, макар, освен посочената присъда и висящото вече описано производство, същият да е извършил още едно обсебване, почти идентично с това от 2017 г., но точно 1 г. и 7 дни по-рано и за което в съдебна фаза е получил административно наказание по чл. 218б от НК, т.е. предвид трите престъпни деяния са налице индиции за сравнително висока степен на обществена опасност на дееца. В хода на съдебното следствие подсъдимото лице, посъветвано от своя защитник, заплати вредите чак в самия край на съдебното следствие (макар да имаше възможност да стори това на няколкото предходни заседания), след разпита на всички свидетели и приобщаването на всички документи. Поради заболяване на председателя на състава делото започна отначало. Предвид факта, че вредите бяха възстановени, съдът прекрати производството в новото разпоредително заседание и изпрати делото на началника на съответното районно управление за налагане на административна санкция по чл. 218б от НК.

При преглед на съдебната практика, свързана с проблема, е видно, че в решение № 645 на Софийски апелативен съд, ГО, 14-ти с-в, от 19.03.2018 г. се разглежда същият казус за същия извършител. Производството е образувано по жалба срещу решение по гр.д. № 1868/2017 г. по описа на СГС, ГО, 2-ри състав. Уважен е частично иск с правно основание чл. 2 ал.1 т. 3 ЗОДОВ, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати в полза на И. Б. М. сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал.1 от НК, което е прекратено с влязло в сила определение на 04.01.2017 г. по НОХД № 8872/2016 г. по описа на СРС, НК, 118-ти състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 10 лв. разноски по делото и 259,62 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ. Видно от разглежданото решение на САС, обезщетението е намалено, но все пак такова е присъдено – прокуратурата следва да заплати обезщетение от 800 лв. и лихви на ищеца за имуществени вреди, адвокатски възнаграждения в размери на 324 лв. и 105,67 лв., както и 1000 лв. за претърпени неимуществени вреди (при заявена претенция за 5000 лв.!). Следователно – дори при постановяване на обезщетение под размера на поисканото, практически е налице не малка по размер сума.

Прави впечатление, че в мотивите си съдът изобщо не разглежда виновното поведение на лицето, както и фактът, че деянието е трансформирано в административно нарушение именно поради умишленото и съзнателно забавяне на неговото репариращото поведение. Няма и как да е другояче, тъй като съдът следва да прилага закона такъв, какъвто е. Реалният резултат е повече от разочароващ – виновни лица с противоправно поведение и определени адвокатски кантори се възползват свободно от тази възможност за легално обогатяване чрез неправомерно поведение. Ясно е, че практически законодателството вкарва правозащитните органи в своеобразен параграф 22, като подсъдимото лице може умишлено да държи „в шах“ и да разиграва в случая съд и прокуратура, които няма как да не изпълняват служебните си задължения, въпреки възможността във всеки един момент те да бъда обезсмислени и то не от кого да е, а именно от виновното лице. Същевременно то печели  абсолютно легално позитиви от това – ако вредите не са възстановени и деецът не желае да съдейства, прокуратурата не може да не го привлече към наказателна отговорност, като няма как да го принуди към репариращо поведение. Нещо повече, възможността за трансформация на наказанието в административна санкция и оттам – на престъплението в административно нарушение, както и моментът за това, са единствено в ръцете на… самия извършител.

До края на съдебното следствие прокуратурата е длъжна да повдигне и поддържа обвинение, тъй като същото е съставомерно по чл. 206, ал. 1 от НК, което се явява тежко по смисъла на чл. 93 от НК, а съдът – да разглежда стандартно наказателно дело от общ характер. Същевременно обаче самият деец е мотивиран да забави изпълнението до последния възможен момент, за да предяви максимална претенция по ЗОДОВ, като чл. 2 предвижда отговорност на държавата при прекратяване на производството, ако деянието не е престъпление. Случаят е такъв, тъй като същото се превръща в административно нарушение, ако вредите бъдат възстановени или заместени. Отговорност също се дължи и при оправдаване на лицето, каквото е предвидено в закона, ако вредите бъдат възстановени или заместени по време на съдебното следствие. Размерът на обезщетението е правопропорционален на времето, през което лицето е имало качеството на обвиняем, т.е. в случая изгодата от второто неправомерно поведение, изразяващо се в процесуална пасивност, е пряка. Съдебната практика се опитва да намали вредите от посочената юридическа безсмислица, като намалява обезщетенията, когато е налице подобно поведение и шиканиране на процеса. Намаляване обаче не означава изключване, т.е. винаги е налице задължение за държавния бюджет. Също така тези решения нямат тълкувателен характер, а все още са на принципа „ad hoc“.

Такава е константната практика и при случаите на престъпления по чл. 325 от НК (хулиганство), когато съдебната инстанция реши, че деянията са съставомерни по Указа за борба с дребното хулиганство и следва да се накажат административно. Теоретично дори съдът да откаже обезщетение, лицето може да предяви претенция на основание ЕКЗПЧ до Европейския съд в Страсбург, която има сериозна основателност – обвиняемият не може да носи отговорност за несъвършенствата на законодателната уредба. Целта на настоящата статия е да стимулира законодателя най-сетне да поправи тези несъвършенства.

Това би могло най-лесно да се случи с минимално изменение на текста на първото изречение на ал. 6 от чл. 206 от НК, като срокът бъде скъсен и вместо до „края на съдебното следствие“ бъде записано „до края на досъдебното производство“. Така не може да се допусне краят на срока да бъде в съдебна фаза, за да няма основание за обезщетение, тъй като прокуратурата няма как да не внесе обвинителен акт срещу лицето, ако липсва възстановяване на вредите. Ако моментът на приключване на разследването бъде посочен законодателно краен срок, обвиняемото лице не би могло да се възползва и от срока по чл. 242 от НПК, отнасящ се за действия на прокурора след приключване на разследването. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че понякога действително са налице сериозни материални затруднения. Поради това считам посоченото за най-добър възможен компромисен вариант – обвиняемото лице да има възможност през цялата досъдебна фаза да упражни компенсаторно поведение, като прокурорът до края на едномесечния срок по чл. 242 от НПК следи за това и извършва пълноценна преценка дали вредите са възстановени или заместени и дали това е в пълен размер, което би довело до прекратяване на производството и изпращане на делото на началника на съответното районно управление на МВР за преценка за налагане на административно наказание. От друга страна, ако такова няма, то ако бъде внесен обвинителен акт, няма да има опасност единствено по решение и действия на самото подсъдимо лице производството да бъде прекратено.

Друга възможност би било да бъде завишена санкцията по чл. 206, ал. 6, т. 1, като максимумът бъде увеличен от три на пет години. Така няма как да бъде приложен чл. 78а от НК. Остава обаче въпросът за приложението на чл. 218б от НК. В такъв случай следва да бъде посочено изрично в ал. 6, че в тези случаи чл. 218б от НК не се прилага, тъй като на практика винаги се получава двойна редукция – привилегирован състав на същия член 206, а след това и приложение на чл. 218б, който изобщо заменя наказанието с административна санкция. Предвид рисковете, които са налице и при самостоятелното приложение на чл. 78а от НК^[1], предлагам като най-удачна според мен комбинирана промяна по следния начин:

„(6) (Предишна ал. 4, изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г.) Ако присвоеното имущество бъде внесено или заместено до приключване на досъдебното производство, наказанието е:

1. по ал. 1 – лишаване от свобода до пет години“.

Тълкувателната практика привнесе допълнителен хаос в несинхронизираната и несъвършена правна уредба на обсебването

Според ТР № 2 от 21.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 2/2010 г., ОСНК,, чл. 78а от НК може да се приложи и за продължавано престъпление (per argumentum a contrariо, тъй като продължаваното престъпление е винаги едно и тогава не се касае за множество престъпни деяния). За съжаление обаче, подобно решение, съотнесено към обсебването, доведе до някои твърде несправедливи практически положения. Наскоро СРП приключи досъдебно производство, при което деецът бе обсебил 11 бр. компютърни системи през непродължителни периоди от време, при сходна обстановка и деянието му бе квалифицирано по реда на чл. 206, ал. 1, вр. чл. 26, ал.1 от НК.  Тъй като общата стойност на предмета на престъплението за малко не достигаше до сумата от 70 минимални работни заплати, не представляваше и опасен рецидив и поради това не бе възможно приложението на квалифициран състав. Същевременно обаче бяха увредени 11 отделни физически лица, т.е. общественоопасните последици са в твърде широк диапазон. По време на разследването обвиняемото лице оказа известно съдействие, като разказа как и къде е отчуждил вещите, но само част от тях бяха открити и приобщени вследствие на това, че приобретателят бе продал няколко системи и същите не бяха открити. Дружеството – работодател на обвиняемия, компенсира финансово пострадалите лица – негови клиенти, с което възстанови вредите, а последният пое гражданскоправно задължение да заплати разсрочено сумата. Това доведе до приложението на  чл. 206, ал. 6, т.1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, който, както бе посочено, препраща към чл. 78а от НК.

Следователно, въпреки продължителната си престъпна дейност от близо година, увредила множество лица, обвиняемият би получил само административно наказание, въпреки че усилията му за възстановяване на вредите бяха фрагментарни, а изпълнението на поетото задължение към работодателя (реално възмездил потърпевшите) още не е реализирано.

Друг съществен проблем е давността, която следва да се приложи след препращането и прилагането на многобройните разпоредби. Видно е, че сегашното правно положение води до неколкократна редукция на наказателната санкция на обвиняемото лице, като от последното се изисква доста съмнително по същност и обем съдействие. Както бе посочено, възстановяване и заместване на вредите, дори не от обвиняемото лице, води до приложение на привилегирован състав и административно наказание по чл. 78а или по чл. 218б от НК (като последното практически трансформира престъплението в административно нарушение) и дава възможност на самото виновно лице чрез неправомерно поведение, изразяващо се в забава на плащане, да увеличи претенцията си за последващо обезщетение. Възниква въпросът коя давност следва се приложи, ако лицето възстанови вредите в последното по делото заседание, често отдалечено темпорално на няколко години от датата на извършване на деянието. Как следва да се изчисли същата – за престъплението преди или след редукцията по ал. 6 и свързаните с нея други разпоредби? Логиката на наказателния закон и на чл. 5 и 6 от ЕКЗПЧ, свързани със справедливия процес, е константна –  при колизия на норми се прилага по-благоприятното за дееца положение. Този постулат неизменно следва и от практиката, т.е. налице е нова редукция – в давността. Същата е твърде кратка, касателно деянията по чл. 78а от НК.

Особено съществен е проблемът при приложението на чл. 218б от НК, тъй като възниква и колизия, свързана с разпоредбите с давността на Закона за административните нарушения и наказания, която е още по-кратка за административните нарушения. Законодателният хаос, довел до възможността претенцията за обезщетение на подсъдимото лице да расте правопропорционално с неправомерното му бавене, води и до още една абсурдна възможност – при достатъчно забавяне същото да остане ненаказано поради изтичане на предвидената в закона давност! Колкото и странно да изглежда, в момента извършителят на обсебване има легалната възможност да изнудва държавата за повече пари, ако действа неправилно достатъчно дълго (до края на съдебното следствие), както и пак поради тези си действия накрая да си спести и наказание. Абсурдът е трудно смилаем за здравомислещия магистрат и още по-трудно обясним за чуждестранни магистрати, запознаващи се с българското право по международни програми за обмяна на опит и семинари.

След анализ на всичко гореизложено се открояват следните изводи:

1. Към момента уредбата на обсебването е несинхронизирана с останалите разпоредби на НК, както и с тези на ЗОДОВ и ЕЗКПЧ и практиката на Европейския съд.
2. Това създава възможност подсъдимото лице да черпи права от неправомерно поведение и да шиканира процеса, като забавя престацията си до последния възможен момент, което от своя страна увеличава автоматично размера на претенцията му за обезщетение.
3. Все по-често се наблюдава умишлено и целенасочено такова поведение, вкл. с участието на защитника.
4. Посоченото натоварва бюджета с изплащане на по-големи по размер обезщетения и срива авторитета на правораздавателните и правоохранителните органи, поставяйки ги в практическо подчинение на поведението на подсъдимия, като уронва и престижа на държавата като цяло.
5. Недостатъците могат да бъдат бързо и лесно отстранени с минимални изменения в текста на чл. 206 от НК и/или 78а от  НК             

[1] Не следва да се пренебрегва и фактът, че при възстановяване на вредите няма как да бъде сключено споразумение по чл. 371 от НПК, предвид конкуриращата разпоредба на чл. 78а от НК и гл. XXVIII от НПК, което практически често затруднява и самия обвиняем, тъй като го обвързва задължително и със съдебна фаза, а често и с цял процес по общия ред, което е в пряка колизия с принципа на процесуална икономия.

[1] Вж. напр. решение № 479 от 26.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1547/2014 г., II н. о., НК и решение № 213 от 10.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 149/2010 г., III н. о., НК.

[2] По мнение на автора чл. 78а от НК представлява нормативно „недоносче“, пример за демократична и хуманистична правна мисъл с превантивна идея, намерила трагично приложение на практика, предвид специфичната процедура по гл. XXVIII от НПК, представляваща псевдо-наказателен процес с административен финал с плачевни реални резултати, особено в криминологично-превантивен аспект.

[1] Подробно за наказателноправната характеристика на обсебването вж. Стойнов, Ал. (2003). Наказателно право. Особена част. Престъпления против собствеността“. София: Сиела