Последни новини
Home / Актуално / Присъждането на разноски на третото лице помагач – гаранция за справедлив процес

Присъждането на разноски на третото лице помагач – гаранция за справедлив процес

Defakto.bg

 

 Адв. Васил Райчев

 Участието на трето лице помагач е често срещано в практиката усложнение в развитието на гражданския процес във връзка със страните по делото. Формите на участие на подпомагаща страна в процеса са две и са изчерпателно установени в процесуалния закон – встъпване в делото по собствена инициатива (чл. 218 ГПК) или привличане на третото лице от подпомаганата страна (чл. 219 ГПК). И при встъпването, и при привличането третото лице помагач се конституира като страна в процеса с определение на съда (чл. 220 ГПК). И при встъпването, и при привличането основна предпоставка за конституирането на подпомагащата страна е тя да има правен интерес решението да бъде постановено в полза на подпомаганата страна, с оглед установителното действие на мотивите в отношенията между подпомагащата и подпомаганата страна (чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК). При привличането трябва да е налице и една допълнителна предпоставка – привличащата страна също да има правен интерес от привличането на третото лице, който се изразява във възможността, при неблагоприятен за нея изход на делото, да предяви регресна претенция спрямо третото лице, което ще бъде обвързано от мотивите на решението. Ето защо целта и на двете форми на участие на подпомагаща страна в делото е третото лице да спомогне за постановяването на благоприятно решение за една от главните страни, но въпреки това в процеса подпомагащата страна защитава и свой собствен интерес (така Силяновски, Д., Гражданско съдопроизводство, Том ІІ, 1948 г.).

Според чл. 221, ал. 1 ГПК третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора. Тази разпоредба е израз на принципа за равенство на страните в гражданския процес, установен в чл. 9 ГПК, съгласно който съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права, като прилага закона еднакво спрямо всички. Така правното положение на подпомагащата страна не се различава съществено от това на главните страни в процеса.  В противоречие с принципа за равенство на страните обаче е разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК, съгласно която на третото лице помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия.

Отговорността за съдебни разноски се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон (така Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, 2012 г.). В Решение № 10 от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. Конституционният съд /КС/ дава дефиниция на тази отговорност, като приема, че отговорността за разноските в съдебното производство в чл. 81 във вр. с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. В същото решение КС посочва още, че по своята правна същност отговорността за разноски е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство, като е изградена върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това.

В тълкувателната си практика Върховният касационен съд /ВКС/ също се е произнесъл относно правния характер на отговорността за съдебни разноски, като в мотивите към т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция посочва, че, макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. В тази връзка е парадоксално, че въз основа на чл. 221, ал. 1 ГПК третото лице помагач разполага с почти всички същински процесуални права, с които разполагат и главните страни в процеса, а в същото време de lege lata подпомагащата страна е лишена от едно значително по-тясно по обем акцесорно право, каквото е правото на възстановяване на направените съдебни разноски.

Ако правният характер на отговорността за съдебни разноски се анализира във връзка с широкия кръг процесуални права, с които разполага третото лице помагач, както и във връзка с принципа за равенство на страните в гражданския процес, се налага изводът, че българският законодател неоснователно е лишил подпомагащата страна от правото да ѝ бъдат присъдени сторените от нея съдебни разноски, в случай че изходът на делото е благоприятен за подпомаганата от нея страна, респ. за самото трето лице, което, както бе изяснено по-горе, брани и собствения си интерес в процеса. В подкрепа на този извод в сравнителноправен план може да се посочи например, че в гражданското процесуално право на Франция (Граждански процесуален кодекс, Книга I, Дял XVIII: Разходи и съдебни разноски, Глава I: Разпределяне на съдебните разноски) и на Белгия (Съдебен кодекс, Книга II: Производство, Дял IV: Разходи и съдебни разноски) подпомагащата страна не е лишена от правото да ѝ бъдат възстановени съдебните разноски, които е направила.

Особено внимание предизвиква хипотезата, в която третото лице помагач обжалва неблагоприятното за него първоинстанционно или въззивно решение. С въззивната си жалба третото лице инициира въззивното производство, а с касационната си жалба – касационното такова, като в този случай то участва в тези производства преди всичко в качествата си на въззивник и касатор. Нещо повече, подпомаганата страна би могла да не обжалва нито първоинстанционното, нито въззивното решение, като по този начин защитата срещу евентуалната им неправилност и влизането им в сила, свързана със съответните разноски за всяка инстанция, е предоставена изцяло на подпомагащата страна. Така именно оплакванията на третото лице са предмет на въззивната, а впоследствие – и на касационната проверка. Ето защо в посочената хипотеза процесуалното качество на третото лице на практика се трансформира в хода на процеса – от подпомагаща страна в производството пред първата инстанция то се превръща в главна страна в производствата пред въззивния и пред касационния съд, които са сезирани именно от него, като при това третото лице би могло да се окаже в позиция то единствено да понесе тежестта да атакува решенията на първата и на втората инстанция, респ. да понесе всички разноски по обжалванията им.

Практиката на ВКС по отношение на разгледаната по-горе хипотеза е противоречива, лаконична и не дава разрешение на поставените проблеми. По начало касационната инстанция приема, че разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК, според която на третото лице помагач не се присъждат разноски, не дерогира дължимостта на разноските в полза на лице, което участва в процеса и в друго процесуално качество – в този смисъл напр. Определение № 527 от 13.10.2011 г. по ч. гр. д. № 422/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., постановено по спор, в който третото лице помагач участва в процеса и в качеството на ответник по предявен срещу него обратен иск. В Решение № 131 от 04.11.2020 г. по т. д. № 2645/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., обаче касационната инстанция се е произнесла именно относно претенцията за присъждане на разноски в полза на трето лице помагач, което е единствен въззивник и касатор, инициирал самостоятелно производствата пред втората и третата инстанция, като съдът посочва: “Независимо от изхода на делото, искането за присъждане на разноски в полза на касаторката е неоснователно, с оглед императивното правило в чл. 78, ал. 10 ГПК. Посочената разпоредба е приложима и в касационното производство, като е ирелевантно, че то е инициирано от третото лице помагач“. За да формира цитирания извод, съдът очевидно не е взел предвид обстоятелството, че в хода на делото процесуалното качество на третото лице се е трансформирало – от подпомагаща в главна движеща процеса страна, която единствена е сезирала въззивния и касационния съд. Поради това в тази хипотеза стеснителното тълкуване на разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК е неправилно и води до нарушаване на принципа за равенство на страните (чл. 9 ГПК), като противоречи и на общото правило, че разноските се понасят от загубилата спора страна (чл. 78, ал. 1 ГПК).

Предвид всичко изложено, между разпоредбите на чл. 221, ал. 1 ГПК и чл. 9 ГПК, от една страна, и чл. 78, ал. 10 ГПК, от друга страна, е налице колизия, която следва да бъде преодоляна по законодателен ред. De lege ferenda разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК следва да бъде отменена, като не е необходимо нова норма изрично да урежда, че на третото лице помагач се присъждат разноски, тъй като процесуалната му правоспособност, произтичаща от актуалната редакция на чл. 221, ал. 1 ГПК, е достатъчно широка. Щом разполага с множество значително по-широки по обем процесуални права, per argumentum a fortiori подпомагащата страна следва да разполага и с акцесорното право на съдебни разноски. Дори и при настоящата редакция на закона обаче в някои хипотези присъждането на разноски в полза на третото лице помагач е допустимо, като до отмяната на чл. 78, ал. 10 ГПК разпоредбата следва да се тълкува от съда максимално разширително, с оглед спазването на принципа за равенство на страните в гражданския процес, проявление на който е и правото на спечелилата спора страна да ѝ бъдат възстановени направените от нея разноски.

About De Fakto

Проверете също

Вижданията на кандидата за ВСС: Критики на един “скандален” министър (Христо Иванов), конкурси само на входа на Темида, повишения по предложения на шефовете

Документите на единствения кандидат за ВСС от професионалната квота на следователите Стефан Петров бяха публикувани …

И все пак, младежо, Президентът познава международните актове и съдебната практика на Съда в Страсбург

По повод обявената дата за парламентарни избори от президента  Румен Радев последва изявление  на един …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.