Прокурор ad hoc, назначаван от президента, може да разследва Главния. Без свикване на Велико народно събрание

Едно мнение за реформата в съдебната власт

Проф. д.ю.н. Боян Станков

Настоятелните искания за реформа в съдебната власт в наши дни се свежда основно до искане за промени в проку­ратурата, премахване на безконтролността на главния прокурор и Висшия съдебен съвет. Изтъква се фактическо всевластие до степен държавата да бъде характеризирана като „прокурорска“. В отделни случаи се издига тезата за неефективност на триинстанционното съдебно производ­ство, поради бавно право­раздаване и се препоръчва връщане към двуинстанцион­ното производство. Недооценява се обаче, че в близкото минало двуинстанционното производство се допълваше от извънреден способ – способа за преглед по реда на надзора от Върховния съд, който поради широкото си приложение се беше превърнал фактически в трета инстанция.

Проблемът за Висшия съдебен съвет е политически. Как­вито и аргументи да се изтъкват за независимостта на съдеб­ната власт, нескриван е стремежът на управляващите, които и да са те, да запазват лостове към „независимата съдебна власт“. Така се осигурява „безболезненото“ назначаване на близки до управляващите магистрати. Очевидно единственото задоволително решение е промяна в съотношението между магистратската квота и политическата квота от парламента.

В прокуратурата проблемите придобиха особена острота след 1999 г. Ситуацията е абсурдна – никога след Освобож­дението през 1878 г. прокуратурата и прокурорите не са били в центъра на обществения интерес. И няма как: в Царство Бъл­гария и след това до 1948 г., няма прокуратура като самостоя­телна институция – има прокурорски надзор и прокурори при съдилищата. Принципът на единоначалието е непознат, главният прокурор при Върховния касационен съд няма никак­ви правомощия по отношение на прокурорите при ок­ръж­ните/областните и апелативните съдилища.

Началото на изграждане на прокуратура от нов тип е по­ста­вено с Конституцията от 1947 г., когато за първи път се уста­но­вява фигурата на главен прокурор на републиката, избиран от Народното събрание и подчинен само нему (чл.63 от Конституцията). Моделът е прокуратура от съветски тип – „про­ку­рорите (в изпълнение на длъжностите си) са подчинени само на съответните по-горни прокурори, а всички те – на глав­ния прокурор“ (чл.64 от Конституцията).

С Конституцията от 1971 г. е завършен в пълнота Лени­но­вият модел за прокуратура – утвърден е принципът на цен­трализма и е възложена задача прокуратурата да организира и води борба с престъпленията и другите правонарушения (чл. 133, ал.2, изр.2, К.). Това е моделът, който се утвърди в обществото и това е представата за прокуратура, битуваща и днес.

Обществените очаквания не отчитат измененията относно правомощията на прокуратурата, настъпили с дейст­ващата Кон­ституция. Много очаквания отговарят на пред­ставата за прокуратура от 1971 г.. Преди дни висш магистрат „припомни“ по една от телевизиите единоначалието и зависимостта на про­курорите по начина, установен в отменените Конституции от 1947 г. и 1971 г.. Очевидно, прин­ципът е дълбоко вкоренен и у действащи магистрати и други юристи. По странен начин се уеднаквява принципът на цен­трализма с надзора за законност и методическото ръководство, упражняван от главния прокурор. Липсват теоретични изследвания относно конституционните разпоредби на чл. чл. 126 и 127. Това е убягнало от вниманието на законодателя при приемането на Закона за съдебната власт. Настоящият тип прокуратура принадлежи на отминало време, отговаря на държавно устройство, изградено на принципа на единовластие.

Ако такива са желанията, нека усилията да бъдат насо­чени към възстановяване правомо­щията на прокурора по конституционен ред, но не да се игнорират конституцион­ните разпоредби от 1991 г.. Редица действия на прокурорските органи отговарят на модела от 1991 г., с което се подхранват констатациите за по-голямото родство на прокуратурата с изпълнителната, отколкото със съдебната власт. Трябва да се знае, че след разпада на социалистическия лагер, някои от страните се върнаха към съдебното устройство отпреди Втората Световна война. Българската прокуратура, въпреки конституционните решения от 1991 г., не изоставя на практика активности от минала конституционна уредба. Проблемът е за възможни несъответствия с принципите на демокрацията. При Мартин Гунев, когото новата конституция завари на поста главен прокурор, пробив в демократизма и законността не може да се реализира. Иван Татарчев публично обяви, че само Бог е над главния прокурор, но не би допуснал заиграване със закона. Проблемът е и личностен. Принципът за разделение на властите става удобен за капсулиране на трите звена в съдебната власт и за безконтролност. Противно на проклами­рания принцип на разделение на властите, изискващ взаимно проникване и взаимно контролиране  на трите власти, съдебната власт като че ли се стреми към самоизолиране и тър­се­не на авторитет в своята отделност. Не е зле да се препрочита Монтескьо – „За  духа на законите“ (1748 г.) и особено „Персий­ски писма“ (1721 г.). Без съмнение, проявява се комплекс от миналото и стремеж ръководители в съдебната власт да играят по-голяма обществена роля. Това води до своеобразен сепара­тизъм. Намерените пролуки в конституцията и евентуално съ­дружие с политическата власт може да има вредни последици – централизираната прокуратура да се превърне в лост за реша­ване на политически задачи, с което да се застрашат полити­ческите и гражданските права.

И не на последно място, достатъчно ли е промислена кон­ституционната норма на чл.126:“Структурата на проку­ратурата е в съответствие с тази на съдилищата“.

Днес злободневният въпрос е за отговорността/ безот­говорността на главния прокурор. Защо от 20-ина години така нашумяха имената на главни прокурори? Колко си спомнят имената на главни прокурори от далечното и по-близкото минало, успешно работили за каузата на законността и справедливостта?

Изказват се становища, развиват се идеи, предлагат се законодателни решения, които могат да бъдат подведени под общ знаменател – затваряне на проблема в кап­сулиращата се и самоизолираща се съдебна система и още по-точно, в самата прокуратура. Някои от становищата са док­три­нерни, на­пример, че всеки прокурор може да разследва главния прокурор, но на практика те са неприложими. А и теоретичната конструкция търпи възражение – игнорира се фактът, че главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори (чл. 126 (2), Конституцията). След всевластния наблюдаващ прокурор, който може да разрешава действия и на главния прокурор (отново в несъгласие с разпоредбите на чл. 126 (2), К.), се предлага спе­циален прокурор, който фактически да бъде над закона и над главния прокурор и изведен извън конститу­ционния принцип за надзор за законност и методическо ръко­водство, осъществяван от главния прокурор. Предлаганото решение нарушава това основно правомощие на главния про­курор.

Без съмнение, процедурата по номиниране и назнача­ване на главния прокурор и председателите на върховните съдилища е политически акт, независимо, че изборът се затваря във Ви­сшия съдебен съвет. Тезата не издържа, начинът, по който е изграден ВСС, я опровергава. Опровержението идва и от дейст­вията и решенията на самия ВСС, защото намесата на пре­зиден­та (чл.129, ал.2, К.) само леги­тимира високото положение на ръко­водителите на третата власт.

Полемиката около отговорността на главния прокурор по­ста­вя един изначален въпрос: поради каква необходимост в конституцията да се създаде специален ред за отговорността на главния прокурор. България не е прокурорска държава.

В съответствие с принципа за разделение на властите и утвърждаване на съдебната власт като самостоятелна и незави­сима, би могло да се предложи и друго решение във връзка с привличането към наказателна отговорност.

Редът за назначаване и освобождаване от длъжност на председателя на ВКС, председателя на ВАС и главния прокурор е еднакъв и е установен в чл.126, ал.2, К., следователно еднакъв трябва да бъде и редът за привличането им към отговорност. Иначе те се поставят в неравностойно положение. При положе­ние, че назначаването и освобождаването е в правомощията на президента на републиката, това правомощие трябва да се раз­шири и по отношение на търсенето на отговорност. Как би могло да бъде решен въпросът, така че да не бъдем изправени пред тео­ретично неиздържащи тези и практически непри­ло­жими мо­дели? В стремежа да се намери решение на всяка цена, законо­дателите изпадат във все по-абсурдни положения. Бързи­ната, с която се търси решение е необяснима при изчер­пания засега ресурс. Голяма е опасността от създаване на юри­дически Франкенщайн, който като бумеранг да се стовари и върху създа­телите си.

Извън политическите страсти, непредубеденият би насочил вниманието в една необяснимо заобикаляна възможност. Поне за размисъл.

При наличие на законно основание, президентът на републиката назначава ad hoc прокурор и помощник-прокурор за разследване на дело за престъпление от общ характер, извършено от председателя на ВКС, председателя на ВАС и главния прокурор на републиката. Прокурорите ad hoc се назначават измежду съдиите от ВКС, прокурорите от ВКП, адвокатите и хабилитираните по правните науки лица, всеки от които с юридически стаж не по-малко от 15 години.

Предложението за предприемане на наказателно пре­следване се прави от НС, Висшия съдебен съвет, мини­стъра на правосъдието и Висшия адвокатски съвет.

Редът за проверката, разследването и разглеждането на делото в съда се урежда в Закона за съдебната власт и НПК.

Производството е двуинстанционно: на първа инстанция делото се разглежда от разширен съдебен състав (двама съдии и трима съдебни заседатели) от Наказателното отделение на ВКС, на втора инстанция делото се разглежда от петима съдии от същото отделение.

Основанията:

Първо, президентът на републиката е извън трите вла­сти, което изключва политическа или друга заинте­ресо­ваност от наказателно преследване на ръководителите на основните звена в съдебната власт, включително и прякото вмешател­ство на представители на трите власти. Пра­вомощието на министъра на правосъдието като пред­ставител на изпъл­нителната власт, произтича от право­то му по чл.130а, т.3 от Конституцията. Предложение може да се направи от не по-малко от ½ от народните представители. Създава се въз­можност за отстоявания принцип за  взаимен контрол на властите. Тази възможност се разширява с правото на Висшия адвокатски съвет като орган на независима и само­упра­вляваща се общност, която подпомага гражданите и юриди­ческите лица при защита на техните права и законни интереси (чл.134, ал.1 от Кон­ституцията). Не случайно адвокатурата е отнесена към Глава шеста „Съдебна власт“.

Второ, президентът се избира пряко от народа и олицет­ворява единството на нацията, обстоятелство, което из­ключва намесата, на която и да е от трите власти.

Трето, съгласно конституцията президентът назначава и освобождава от длъжност ръководителите на върховните съдилища и главния прокурор по предложение на ВСС. С издаването на указа за назначаване той става морален гарант за професионализма и моралността на назначените висши магистрати. Логично е това негово правомощие да бъде допълнено с правото да участва активно в назначаването на прокурори ad hoc, с което да се осигури обективността на про­цеса във всички негови фази.

Велико народно събрание? С привличането към отго­вор­ност на посочените лица не се променя формата на уп­равление на държавата. Казусът е от правомощията на Обик­новено народно събрание. В Конституцията не трябва да се залагат конюнктурни решения.

 * Заглавието е на Де факто

* Πpoф. Бoян Cтaнĸoв e зaвъpшил пpaвo и филocoфия в Coфийcĸия yнивepcитeт. Дoĸтop пo филocoфия и дoĸтop нa юpидичecĸитe нayĸи. Дo 2000 г. e pъĸoвoдитeл нa Cъвeтa зa ĸpиминoлoгичecĸи изcлeдвaния пpи Глaвнa пpoĸypaтypa. Πoвeчe oт 40 г. cпeциaлизиpa ĸpиминoлoгия, имa cтoтици нayчни пyблиĸaции и peд мoнoгpaфии. Toй e нaциoнaлeн ĸoopдинaтop нa изcлeдвaнeтo нa жepтвитe нa пpecтъпнocттa пpeз 1997 г., нa жepтвитe нa пpecтъпнocттa cpeд нaceлeниeтo и бизнecмeнитe пpeз 2000 г., ĸaĸтo и нaциoнaлeн ĸoopдинaтop пo cтaтиcтичecĸoтo нaблюдeниe нa пpecтъпнocттa ĸъм Cъвeтa нa Eвpoпa. Cлeд 2000 г. пpeпoдaвa ĸpиминoлoгия, пpecтъпнocт нa нeпълнoлeтнитe и мeждyнapoднo нaĸaзaтeлнo пpaвo във Bapнeнcĸия cвoбoдeн yнивepcитeт, Coфийcĸия yнивepcитeт и Hoв бългapcĸи yнивepcитeт.