Непозоваването на нарушeни права по Конвенцията пред националните съдилища е основание за недопустимост на жалбата

Доц. Светла Маргаритова

На 14 януари 2021 г. на страницата на Европейския съд бе обявено решение по допустимост, постановено на 8 декември 2020 г. по делото Aleksandar NEŠKOVIĆ срещу България (жалба № 36803/11). То  заслужава внимание,  тъй като основанието за недопустимост се извежда от непредставянето на аргументи за нарушаване на Европейската конвенция в хода на производството пред националния съд.

Фактите

Жалбоподателят е сръбски гражданин. На 5 април 2006 г. той пътува с автобус от Ниш за София. При проверка от митническите служители на границата у него са намерени и иззети 149 835 EUR, които той не е декларирал надлежно (скрити под седалката, в дрехите и в багажа му).[1]

Срещу него е образувано досъдебно производство. На 26 юни обвинителният акт за престъпление по чл. 251, ал. 1 НК (квалифицирана контрабанда) е  внесен в съда. Обвинението срещу жалбоподателя е за това, че е внесъл на територията на Република България горепосочената парична сума без да я декларира по надлежния ред. С присъда от 30 май 2007 г. Районният съд в Сливница признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на 1 г. лишаване от свобода, чието изпълнение отлага. Наред с това му е наложена и конфискация на цялата недекларирана сума.

Присъдата е обжалвана пред Софийския окръжен съд. В жалбата си жалбоподателят излага твърдения за недоказаност на обвинението, но твърди и, че парите не са негови, а са му били дадени от друг сръбски гражданин. В подкрепа на твърдението си, изложено за пръв път пред въззивната инстанция, той представя извлечения от търговския регистър в Ниш, както и нотариален акт за извършена продажба на недвижим имот и декларация от лицето, на което са принадлежали парите – Г.М. Софийският окръжен съд оставя в сила присъдата в частта й относно наложеното наказание една годна лишаване от свобода с прилаганего на чл. 66 НК. Той приема обаче, че недекларираната сума не принадлежи на жалбоподателя, отменя конфискацията и разпорежда сумата да бъде възстановена на нейния собственик – лицето Г.М. Това решение е окончателно.

По искане на главния прокурор от април 2009 г. ВКС възобновява наказателното производство поради сериозни нарушения на материалния и процесуалния закон (по-специално – решението на ОС да не бъде конфискувана недекларираната сума). Делото е върнато за преразглеждане на Софийския окръжен съд. По време на съдебното производство пред съда се явява Г.М. като свидетел, за да докаже, че пренасяната сума е била негова. С решение от 30 декември 2009 г. съдът приема въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че действително Г.М. е продал свой имот в Ниш и е   връчил сумата на жалбоподателя, за да наеме за нуждите на бизнеса му офис в София. Окръжният съд разпорежда сумата от 149 835 EUR  да бъде върната на Г.М.

Следва повторно сезиране на ВКС от Главния прокурор за възобновяване на наказателното производство поради допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. По-конкретно е посочено, че по време на повторното разглеждане на делото Окръжният съд не е отстранил недостатъците, които били констатирани от ВКС при първото му сезиране за възобновяване на производството. С решение от 14 юли 2010 г. ВКС уважава искането на Главния прокурор, отменя решението на съда в частта му за конфискацията и връща делото за ново разглеждане на Софийския окръжен съд. При тази повторна процедура  жалбоподателят поддържа твърденията си, че сумата не е негова, а му е поверена, за да наеме офис в София. Г.М. отново е разпитан и той поддържа същата версия.  С решение от 7 декември 2010 г. Софийският окръжен съд постановява конфискация на сумата от 149 835 EUR. В мотивите си той се основава на задълбочения анализ  на събраните писмени и гласни доказателства, които опровергават свидетелските показания на Г. М., че е поверил сумата на жалбоподателя, за да я транспортира в България. Той не кредитира нотариално заверената декларация, която е с дата 12 март 2008 г. – т.е. две години след извършената митническа проверка. Не е бил представен и счетоводен документ, удостоверяващ, че парите са преведени от свидетеля на жалбоподателя. Липсва документ, по силата на който последният поема задължението да сключи договори за наем, които да са в полза на дружеството на Г.М. Редица несъответствия в показанията се установяват и относно начина на опаковането на парите преди транспортирането им. Въз основа на този анализ Окръжният съд достига до извода, че недекларираната сума, открита у жалбоподателя по време на митническия контрол, е била негова собственост и разпорежда тя да бъде конфискувана. Това решение е окончателно.

Оплакванията в жалбата до Съда

Жалбоподателят повдига оплакване за нарушение на чл. 1 от Протокол 1, тъй като конфискуването на недекларираната сума от българските митнически власти е засегнало по непропорционален начин правото му на собственост.

Възраженията на Правителството

Правителството поддържа тезата, че жалбата е недопустима поради неизчерпването на наличните вътрешни средства за защита. По специално то подчертава, че в хода на наказателното производство жалбоподателят не е изложил аргументи, че конфискацията на отнетата сума би довела до нарушаване на чл. 1 от Протокол 1, нито се е позовал на Регламент (ЕО)№ 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, за да оспори пропорционалността на конфискацията, наложена от националния съд.

В своя отговор на възраженията на Правителството жалбоподателят посочва, че както той, така и Г.М. са участвали активно в наказателното производство и са представили няколко доказателства относно произхода и собствеността на конфискуваните парични средства. Така въпросът  относно собствеността им е в основата на наказателното производство и на обвинението за неспазване на задължението за декларирането на паричната сума при преминаването на границата.

Преценката на Съда

Европейският съд напомня, че чл. 35§1 от Конвенцията задължава страните да изложат пред националния орган поне по същество в предвидените срокове и форми съгласно националното законодателство, оплакванията, които след това те възнамеряват да повдигнат пред него. Текстът изисква също така да се използват предвидените процедурни средства, които да попречат на нарушаването на Конвенцията. Ако една жалба не отговаря на тези изисквания, тя трябва по принцип да бъде обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.( в този см. Vučković et autres c. Serbie (exception préliminaire) [GC], n^os 17153/11 et 29 autres, § 72, 25 mars 2014).

Връщайки се към фактите по настоящата жалба, Съдът отбелязва, че жалбоподателят оспорва пропорционалнотстта на разпоредената конфискация на цялата недекларирана парична сума. Тази санкция е определена от българските съдилища в рамките на наказателното производство, в което жалбоподателят е признат за виновен и осъден. В съответствие с приложимите норми на действащото законодателство съдилищата са се опитали да изяснят въпроса дали откритата  сума принадлежи на жалбоподателя или не. Те са анализирали и са отхвърлили доказателствата в подкрепа на твърдението, че парите принадлежат на трето лице (Г.М.) и приемат, че последните са били притежание на жалбоподателя, поради което налагат и наказанието конфискация наред с условното осъждане.

Съдът отбелязва наред с това, че в хода на цялото производство жалбоподателят последователно поддържа тезата, че парите не са негова собственост,  а той само ги транспортира от името на Г.М. По този начин той не е искал да му се възстановят никакви икономически права върху процесните пари по време на процеса.

Освен това в нито един момент на наказателния процес той не е изложил аргументи относно несърамерния характер на обжалваната санкция – например, че конфискацията не следва да бъде върху цялата открита сума, а само върху частта, надхвърляща еквивалента на 8 000 лева (до този размер към датата на събитията не е съществувало задължение за деклариране – чл. 11, ал. 1 от Валутния закон) или че налагането на основното наказание само по себе си е достатъчно възпиращо с оглед предотвратяването на по-нататъшни незаконни действия от същия характер.

В светлината на изложеното Съдът приема, че жалбоподателят не е повдигнал пред националните съдилища нито изрично, нито по същество оплакването си за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 от Конвенцията преди да стори това пред Европейския съд. Ето защо той достига до извода, че жалбата следва да бъде отхвърлена като недопустима поради неизчерпването на вътрешноправните средства за защита.

Послеслов

Настоящото решение е важно за всички адвокати, които прилагат Европейската конвенция за защита правата на човека, тъй като то дава ясен сигнал, че още на национално ниво, пред българските съдилища следва да се посочват аргументи, основаващи се конкретно на нарушаването на дадено право по Конвенцията. Това съвсем не означава, че би било достатъчно най-общо позоваване на нея. Както се вижда от мотивите на Европейския съд, изложени в решението му, той очаква да се конкретизира наличието на нарушението по Конвенцията в обема и по начина, по който това по-късно ще бъде направено с евентуална жалба пред него.

Това изисктване за допустимост означава, че е наложително Конвенцията като международен договор и практиката по прилагането й   да се познават добре и да не се подценяват от адвокатите.  Нещо повече – следва да се настоява в съдебните протоколи да бъдат отразявани изложените от тях аргументи, свързани с правата по Конвенцията, а в писмените бележки и жалби да има пряко позоваване на съответния текст (а желателно е и на практика) от Конвенцията.

[1] Към онзи момент съгласно чл. 11, ал. 1  от Валутния закон разрешената сума за трансфер през българската граница без декларирането й е 8 000 EUR – бел. моя., Св.М.