Адв. Георги Атанасов: „На лъжата краката са къси“

Defakto.bg

 

Така се нарича една чудесна приказка на Ангел Каралийчев. Не знам дали някой ги чете тези работи, но ми се струва много наложително – при първа възможност, да се проведе задължително обучение на националната администрация по „четене с разбиране“ на тази приказка. Става дума най-вече за чиновниците, които си общуват с ЕС. И не е лошо после да ги изпитат, за да се уверят, че са разбрали поуката.

За какво става въпрос?

Естествено компетентните „национални власти“ пазят дълбока тишина, но, за тяхно огорчение, голяма част от актовете на европейските органи и институции са публични (достъпни), още повече когато се отнасят до засягане на правата на човека и основните свободи. Публично и достъпно е и решението на Съда на Европейския съюз по дело С-393/19 г. от 14.01.2021 г. В него Съдът кратичко и ясно казва на националния парламент, на прокуратурата, на компетентните съдилища и на всеослушание, че:

        (1) Не сме изпълнили задължението си като държава-член на Европейския съюз да създадем адекватни правни норми в наказателното и наказателнопроцесуалното право, които да съответстват на изискванията на наказателното право на ЕС, и по специално на чл. 2, чл. 3 и чл. 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. (РР 2005) относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпление;

      (2) Не сме изпълнили задължението си да създадем национална правна уредба в наказателното и наказателнопроцесуалното право, която да изключва възможността правото на собственост на трети добросъвестни лица (непрестъпници) да се отнема, дори когато вещта представлява средство за извършване на престъплението, и

    (3) Не сме изпълнили задължението си да създадем национална правна уредба в наказателното и наказателнопроцесуалното право, която да изпълнява разпоредбата на чл. 4 от РР 2005, и по-точно да създадем възможност за защита и гаранции за упражняване на ефективни правни средства за всяко лице, „различно от извършителя на престъплението“, чието имущество подлежи по националното право на конфискация в рамките на наказателния процес.

Поначало не е изненада, че България не е изпълнила някакво задължение, което произтича от правото на ЕС (договорите и вторичното право), особено в областта на защита на правата на човека. При нивото на управленски правен нихилизъм нищо добро за защитата на правата на гражданите не може да се очаква от националните власти, докато не ни притиснат европейските институции. Не е изненада и това, че сме заблудили ЕК, като сме заявили, че сме транспонирали този нормативен акт на правото на ЕС. При това сме им обяснили, че сме го транспонирали чрез Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ) – закон, който не съдържа наказателноправни норми, не се отнася до наказателното съдопроизводство и със сигурност не създава никакви гаранции за лицата, чието имущество държавата иска да отнеме. Освен всичко този закон подменя темата, защото вместо конфискацията на имуществото, което е предмет, средство или облага от престъпление, регулира конфискацията на нещо, което не е много ясно, но е наречено „незаконно придобито имущество“. А държавата се опитва да убеди ЕС, че тази ерзац-конфискация транспонира нормите на наказателното право на ЕС (РР 2005) относно конфискацията на облагите и средствата от престъпление.

През 2016 г. ни спипаха, че не сме транспонирали последващия нормативен акт на правото на ЕС – Директива 2014/42/ЕС от 3.04.2014 г. на Европейския парламент и Съвета за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз. Този нормативен акт от правото на ЕС замества и допълва РР 2005, без да го отменя изцяло. Той трябваше да бъде транспониран най-късно до м. ноември на 2016 г., но не бе, защото отново изискваше в наказателното право и наказателния процес да бъдат въведени материалноправните норми на Директивата и минималните процесуални стандарти, които трябва да се спазват. Когато ни образуваха наказателна процедура за това, че сме закъснели с транспонирането, пак изхитрувахме (по милиционерски). Бодро рапортувахме за ударно приет Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ЗИДНК – ДВ, бр. 7/2019 г.). Само че в него нямаше нищо освен едно куцо допълнение на чл. 53 НК за отнемане на „непряка облага“ и една куха декларация, че именно закон – не Наказателният кодекс, а ЗИДНК „въвежда изискванията“ на Директивата (вж. § 5 и § 6 от ДР на ЗИДНК). В придружаващите мотиви се обясняваше, че този закон – ЗИДНК, заедно с един друг закон, ще постигат целите на Директивата. Мотиви като лозунга от далечната ми младост „Два конгреса – една цел!“ (БКП – ДКМС!). Но за разлика от конгресите, на които всяка глупост може да се превъплъти в решение, в законодателството не става така. „Два закона – една цел!“ винаги означава правен хаос и недостижима цел.

Защо им се наложи да пишат втори закон (ЗИДНК/2019) и да обясняват на ЕК какви точно са целите на ЗИДНК и как точно двата закона ще постигнат обща цел?

Наложи им се, защото преди това бяха излъгали ЕК, че Директивата е транспонирана с новоприетия Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (ЗПКОНПИ/ДВ, бр. 7, 2018). Само че ЗПКОНПИ не е свързан по никакъв начин с наказателното производство (досъдебно и съдебно), а според Директивата новите наказателни норми трябва да се транспонират в право, което да се прилага в наказателното производство с цел обезпечителните и конфискационни съдебни актове да могат да се изпълняват във всички държави-членки, както това се изисква от Регламент (ЕС) 2018/1805 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 година относно взаимното признаване на актове за обезпечаване и конфискация.

И така, да обобщим за улеснение:

Макар държавата многократното да уверява органите на ЕС, че е изпълнила задължението си да транспонира РР 2005 и Директива 2014/42/ЕС, тези два акта на правото на ЕС не са транспонирани и до днес – нито в националното наказателно и наказателнопроцесуално право, нито в който и да било друг акт, в който могат да бъдат транспонирани наказателноправни и наказателнопроцесуални норми. Апропо, според българското наказателно право – наука и практика – наказателноправна норма може да има само в Наказателния кодекс.

Във всички уверения на държавата до органите на ЕС за завършено транспониране на РР 2005 (същото се отнася и за чл. 8 от Директивата) сме лъгали, че сме транспонирали решението (чл. 4 от РР 2005) по начин, че националното ни право да гарантира ефективни правни средства за защита не само на лицата, признати за виновни в извършването на престъпление, но и на всички други лица, засегнати от мерките, предвидени в чл. 2 от това рамково решение (т. 59-66). Иначе казано, рапортували сме, че всичко ни е наред, но сме лишили добросъвестните лица, чието имущество конфискуваме като средство на престъплението, от възможност да участват в наказателното производство и да защитят правата си.

Същевременно лъжем всички – и българските граждани, и органите на ЕС, че сме изпълнили задълженията си пред ЕС и даже сме „юридически иноватори“, които – ни повече, ни по-малко – са изобретили чудодеен механизъм. Механизъм, който позволява да се отнемат средствата и облагите от престъпленията, но без да са налични престъпници и престъпления. Механизъм, основан на предположение. Предположение за престъпление, върху което е основано предположение за престъпник, върху което стъпва предположение за имущество на престъпника (и свързаните с него лица), което, от своя страна, се обявява предварително за „престъпно имущество, придобито като средство или облага от престъпление“ и което се отнема от съд с ограничено право на свободно съдийско убеждение.

Е, лъжата пак блесна в цялото си великолепие. Не сме транспонирали нищо от това, което се изисква – нито в наказателното право, нито в наказателния процес, нито в онези закони (ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ), които без всякакво основание се наричат „граждански ред“ или „гражданска санкция“, макар да не съдържат нито една гражданскоправна норма. А каквото сме транспонирали, не се брои, защото не засяга престъпленията и не се отнася за тях.

Да се чудим ли на индекса за корупцията на „Прозрачност без граници“ при този юридически хаос и сбъркана цел?