Възражение на адв. Даниела Доковска по делото „ЕВН“: Никой не може да бъде съден за изказано експертно мнение

Defakto.bg

 

Апелативният специализиран съд вчера приключи емблематичното дело срещу бившите министри Симеон Дянков и Трайчо Трайков (настоящ кмет на община „Средец) и бизнесмена-издател Иво Прокопиев.  Очаква се съдът да обяви решението си в срок.  Нa 28 юни минaлaтa гoдинa Cпeциaлизиpaният cъд произнесе  oпpaвдaтeлни пpиcъди cъc зaбeлeжитeлния мoтив, че деянията не представляват престъпление!  Обвиненията, както е известно, са за продажбата на миноритарния държавен дял в през 2014 г.  Делото се озова в по-горната инстанция след протест на прокурора, който иска осъждането на всички подсъдими.

Защитниците са предствали писмени възражения срещу прокурорския  протест. С образователна цел публикуваме едно от тях – това на адвокат Даниела Доковска.

Смятаме, че предлаганият текст е полезен както за действащи, така и за бъдещи юристи.

Публикуваме без редакторска намеса.

 

ДО АПЕЛАТИВНИЯ СПЕЦИАЛИЗИРАН  НАКАЗАТЕЛЕН СЪД

 

ВЪЗРАЖЕНИЕ от адвокат Даниела Доковска,

защитник на Иво Георгиев Прокопиев,

с р е щ у

протеста на Специализираната прокуратура

по в. н. о. х. д. № 495/2020 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд – 4 състав, насрочено за 6.01.2021 г.

 

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА СЪДИИ,

Моля Ви да потвърдите присъдата на първоинстанционния съд, с която подзащитният ми Иво Прокопиев е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение, като е отхвърлен и предявеният срещу него граждански иск.

 

ПРОТЕСТЪТ СРЕЩУ ПРИСЪДАТА Е НЕОСНОВАТЕЛЕН.

І. ОТНОСНО ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ПРОТЕСТ

1. В протеста се твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е дал последна дума на подсъдимите „непосредствено“ след приключване на съдебните прения по делото на 20.06.2020 г., а след провеждането на съдебните прения е отложил делото за 28.06.2020 г. за изслушване на последната дума на подсъдимите. Според протеста, като не е предоставил „непосредствено“ след съдебните прения правото на последна дума на подсъдимите, съдът грубо е нарушил „естествената последователност и логика на съдебното заседание“ и не е могъл „да формира крайното си решение по делото въз основа на преките си лични и непосредствени впечатления от казаното и чутото в съдебната зала“ (л. 3).

Най-напред не е вярно, че съдът е нарушил „естествената последователност и логика на съдебното заседание“, тъй като последната дума на подсъдимите е дадена тъкмо както законът изисква – след съдебните прения. „Последователността“ на съдебното заседание щеше да бъде нарушена, ако последната дума беше дадена на подсъдимите преди съдебните прения, а не след тях. В този смисъл твърдението на прокурора е невярно от пръв поглед.

От друга страна, законът не съдържа пречка съдебното заседание да бъде отложено след съдебните прения за друга дата, когато да се изслуша последната дума на подсъдимите. Съгласно чл. 297, ал. 2 НПК съдът е длъжен да осигури на подсъдимия пълна възможност да изрази в последната си дума своето окончателно отношение към обвинението, а съгласно чл. 298, ал. 1 НПК съдът не може да ограничава времето за последната дума на подсъдимия. Това означава, че подсъдимият (в зависимост от сложността на делото и от собствената му защитна позиция) може да изложи последната си дума в рамките на десетки часове или на няколко дни.

Очевидно е, че в конкретния случай съдът е бил длъжен да отложи делото за изслушване на последната дума на подсъдимите, след като съдебните прения са започнали на 20.06.2020 г. в 10,00 ч. и са продължили до 00,38 ч. на 21.06.2020 ч. (т.е. след полунощ). В тази ситуация всеки опит последната дума на подсъдимите да бъде изслушана в същото съдебно заседание би превърнал процеса в издевателство и в изтезание, а правото на защита на подсъдимите, както и правото им на справедлив процес, би било непоправимо накърнено.

Съгласно чл. 300 НПК, след като изслуша последната дума на подсъдимия, съдът се оттегля на тайно съвещание, за да постанови присъдата. Това изискване е спазено от първоинстанционния съд.

В протеста (л. 3) прокурорът (вероятно по погрешка) се е позовал на Р. № 150/30.03.1998 г. на ВКС по н. д. № 560/97 г. на ВКС, І н. о. (докладчик съдията Бойка Попова), в което е установено съществено процесуално нарушение поради това, че съдебните заседатели преди прочитане на присъдата са участвали в друго дело. Този казус няма нищо общо с настоящия процес.

В протеста (л. 4) прокурорът се е позовал и на Р. № 327/03.08.20102 г. на ВКС, ІІ н. о., по н. д. № 265/2010 г. (докладчик съдията Биляна Чочева), като спекулативно е цитирал само едно изречение от него. В същинската си част, относима към проблематиката по настоящото дело, решението гласи, че съдът дължи „публично обявяване на диспозитива (на присъдата) незабавно след подписването й от всички членове на състава. За всички тях е въведена изрична забрана да разглеждат друго дело в периода след изслушване на последната дума и преди постановяване на присъдата“.

Така Върховният касационен съд ясно е очертал задължението на съда да постанови незабавно присъдата си след изслушване на последната дума на подсъдимия, като очевидно е акцентирал върху обстоятелството, че последната дума на подсъдимия е и последната част на откритото съдебното заседание, която предшества довършването му с присъда. В случая първоинстанционният съд стриктно е спазил това свое задължение.

В протеста се е промъкнала вярната теоретична постановка, че „нарушенията на процесуалните правила винаги се отчитат през призмата на нарушение на правата на страните“ (л. 2). В този смисъл следва да бъде отчетено, че подсъдимите са признати за невинни и оправдани по всички повдигнати обвинения, така че правото им на защита е било реализирано в пълен обем. В протеста не се сочи с какво е накърнено правото на прокурора като страна в процеса от това, че съдебното заседание е отложено за изслушване на последната дума на подсъдимите. Правомощията на прокурора в съдебното заседание на първоинстанционния съд се изчерпват с обвинителната му реч и евентуалните реплики след защитните пледоарии. Оттук насетне за прокурора би следвало да е безразлично в рамките на колко съдебни заседания ще бъде изслушана последната дума на подсъдимите – неговото право на участие не може да бъде накърнено, защото е било упражнено в цялост.

С други думи, освен че не е допуснато никакво нарушение на процесуалния закон, прокурорът изобщо няма процесуално основание да възвежда такова оплакване, защото изцяло е изчерпал възможностите си да реализира обвинителната функция в съдебното заседание. Той не може „да се застъпва“ и в интерес на подсъдимите, тъй като оправдателната присъда им е осигурила максимална степен на защита на техните права и законни интереси. С оглед на това тезата на прокурора, че „нарушенията на процесуалните правила винаги се отчитат през призмата на нарушение на правата на страните“, следва категорично да послужи за отхвърляне на протеста.

Предвид гореизложеното Ви моля да приемете, че не е допуснато нарушение на процесуалните правила и че оплакването на прокурора е лишено от всякаква процесуална логика.

Независимо от това следва да се отбележи, че визираното оплакване на прокуратурата е довело до тотална неяснота и противоречивост на протеста.

След като без всякакво основание твърди, че съдът е нарушил „поредността“ на предписаните от закона действия, прокурорът заявява, че „нарушаването на тази поредност… представлява формално процесуално нарушение, което винаги е съществено и води до отмяна на постановената присъда (или решение) и повтаряне на първоинстанционното съдебно производство“ (л. 3).

Това твърдение изисква известен анализ.

Първо, както беше посочено, „поредността“ на действията на съда е стриктно спазена, защото последната дума на подсъдимите е дадена според изискванията на закона – след съдебните прения и преди тайното съвещание на съда за постановяване на присъдата. Този факт е установим с просто око от съдебния протокол.

Второ, „винаги съществени“ са само процесуалните нарушения, които са абсолютни по своя характер и поради това са изчерпателно изброени в чл. 348, ал. 3, т. 2, 3 и 4 НПК. Всички останали процесуални нарушения имат значение само ако са довели до ограничаване на процесуалните права на страните. Това отбелязване е необходимо, защото твърдението в протеста е юридически невярно и подвеждащо.

И, трето, ако изтъкнатото нарушение е „винаги съществено и води до отмяна на постановената присъда… и повтаряне на първоинстанционното производство“, защо прокуратурата иска въззивният съд да отмени присъдата и сам да постанови осъдителна присъда? Този въпрос остава неизяснен и след подаденото от прокурора допълнение към протеста, което ще бъде обсъдено отделно.

Това възражение се прави единствено за да се види, че исканията в протеста излизат извън юридическата логика.

Забележка: Само с оглед на процесуалната етика, която прокурорът дължи като държавен орган и орган за законност, следва да се отбележи, че в съдебното заседание на 20.06.2020 г., когато делото е било отложено за изслушване на последната дума на подсъдимите, са участвали двама прокурори от Специализираната прокуратура, един от които е и автор на протеста. Нито един от тях не е сметнал, че отлагането на делото ще опорочи присъдата, и не е направил възражение в тази насока. Това оставя впечатлението, че протестът цели отмяна на оправдателната присъда на всяка цена – дори на цената на превратно и невярно тълкуване на закона.

2. В протеста са изложени „фактически обстоятелства“, които според прокурора „будят основателни съмнения за нарушаване тайната на съвещателната стая“, тъй като съображенията на съда, изложени публично след обявяването на присъдата, били „възпроизведени буквално и публикувани в електронното издание на подс. Прокопиев – „Дневник.бг“, преди да е свършило съдебното заседание – 16,18 ч.“ (л. 6).

Както се вижда от фактологията, изложена в протеста, това не е вярно.

Най-напред следва да се посочи, че „основателните съмнения“ на прокурора не могат да служат като доказателство пред съда. Всяко твърдение на страните в процеса следва да се базира на доказателства, установени в хода на процеса по предвидения в закона начин и в установената от закона форма. Доказателства са само доказаните факти. От съмненията („съмнителните факти“) не могат да се правят никакви изводи нито във вреда, нито дори в полза на подсъдимите.

Независимо от това следва да се отбележи, че фактите, които прокурорът излага в протеста, сами по себе си опровергават безпочвените му съмнения. Според протеста „съдебният състав… в 15,20 ч. публично започна обявяването на съдебния си акт в обем от 14 печатни страници пред страните в съдебното производство и пред обществеността, в лицето на представители на десетки български и чуждестранни медии. Съдебното заседание приключи в 16,18 ч.“ (л. 4). В протеста се сочи също, че „присъдата с изложените след публичното й обявяване съображения на председателя на съдебния състав, огласени в съдебната зала“, са „предизвикали бурни аплодисменти на аудиторията“ – обстоятелство, което няма юридическо значение, макар да е предизвикало разбираемо раздразнение у прокурора (л. 5).

Впрочем фактът, че процесът е наблюдаван от огромен брой журналисти и широко отразяван, следва да се счита за ноторен.

Прокурорът би следвало да се досети, че журналистите са предали информацията за оправдателната присъда непосредствено от съдебната зала и че при съвременните средства за комуникация не е било нужно те да се върнат на работните си места, за да оповестят, че подсъдимите са оправдани.

Обстоятелството, че в 17,55 ч. – около 40 минути след приключването на съдебното заседание, коментарът на председателя на съдебния състав допълнително е бил публикуван „с подчертаванията и главните букви на съдията Вилислава Ангелова“, не означава нищо друго, освен че въпросният коментар след приключване на съдебното заседание е бил разпространен, респ. раздаден на журналистите.

Тази обичайна технология по делата с голям обществен интерес не е дори индиция, че тайната на съдебното съвещание е била нарушена. В съдебната фаза публичното огласяване на мотиви по дела от обществен интерес е практика, която не се нуждае от разрешението нито на „наблюдаващия“, нито на участващия прокурор. Съмнението на прокурора, че експедитивното оповестяване на публичния коментар на председателя свидетелства за нарушаване на тайната на съдебното съвещание, има характер на инсинуация. Подобна инсинуация не може да разколебае презумпцията за добросъвестност на съда. Тази презумпция не се влияе от голословни подозрения, които изпитва някоя страна в производството, защото те поначало са ирелевантни за наказателния процес.

3. Още по-смущаваща, неясна и конспиративна е изложената в протеста теза, че тайното съвещание на съдебния състав е продължило по-малко от час – време, което според прокурора било недостатъчно за съдебния състав „да вземе решение според изискванията на чл. 301 НПК по отношение на всеки един от подсъдимите… и да оформи технически съдебния си акт“ (л. 5).

Защитата се колебае дали да вземе отношение по този необичаен довод, тъй като той няма юридическо естество и е изпразнен от фактическо съдържание. Законът не определя колко време е длъжен да заседава съдебният състав, за да вземе едно или друго решение, нито пък регламентира техническата подготовка на акта, която може да бъде извършена преди вземането на решението.

Поставянето под съмнение на съдебния акт поради това, че съдът е заседавал „прекомерно дълго“ или „прекалено кратко“, е обидно за правосъдието, защото е от естество да подрони доверието във всеки съдебен акт – поради лаическата неопределеност на тези понятия и липсата на разумни критерии за преценка.

Хипотетично всяко дело е уникално по своето естество. Колко време е необходимо например, за да се прецени, че описаното в обвинителния акт деяние е несъставомерно, и нужно ли е в този случай съдебният състав подробно да анализира всички детайли на фактическата обстановка? Колко време трябва, за да стане ясно, че някой не е извършител на престъплението, щом има доказано алиби? И колко време ще е необходимо, за да бъде осъден един подсъдим, който признава извършването на деянието и самопризнанията му се подкрепят от всички събрани по делото доказателства?

За нуждите на това изложение е достатъчно да се каже, че обсъждането на доказателствата поначало не трае дълго, а понякога не се и налага, ако подсъдимият е направил несъставомерно публично изказване, какъвто е случаят с Иво Прокопиев. Същественото е, че този довод следва да бъде оставен без внимание поради това, че е неотносим към правораздаването въобще и не може да бъде предмет на съдебно обсъждане.

4. В протеста се твърди също, че първоинстанционният съд не е обсъдил „всестранно, обективно и детайлно“ събраните в хода на съдебното следствие доказателства и не изложил „съображения относно тяхната достоверност“ (л. 6). Доколкото протестът е подаден преди изготвянето на мотивите, прокурорът се е задоволил да изтъкне „натрапчивото съвпадение между изложените от председателя на съдебния състав съображения („кратки коментари“, „мотиви“) и защитната реч на защитника на подс. Прокопиев. Анализът на съдържанието на публично обявените съображения („мотиви“) към присъдата сочи, че съдът е подходил едностранчиво, буквално възпроизвеждайки защитната реч на защитника на подс. Прокопиев, взимайки я за основа на своите съображения и ограничавайки се единствено до нея, без да коментира аргументите на защитата на останалите подсъдими“ (л. 6).

Този довод на прокурора е лишен от всякакъв резон – останалите подсъдими също са признати за невинни и оправдани по повдигнатите обвинения, така че съдът очевидно е взел предвид аргументацията на техните защитници. Този довод е лишен и от съдържание, защото прокурорът недоволства от оправдателната присъда, т.е. от това, че не са уважени неговите доводи, а не доводите на подсъдимите.

Освен това Иво Прокопиев се обвинява в това, че е направил публично изказване по време на заседание на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС) – факт, който е документиран и който той не оспорва. Така че защитата му е акцентирана не върху „достоверността“ на доказателствата, както погрешно се сочи в протеста, а върху очевидната несъставомерност на деянието.

5. В края на протеста се твърди, че съдът не е събрал всички релевантни доказателства. Това оплакване няма да бъде обсъдено, тъй като не е направено доказателствено искане пред въззивната инстанция. Освен това, както става ясно от допълнението към протеста, тази постановка за „дефицит на доказателства“ остава напълно неясна.

ІІ. ОТНОСНО ДОПЪЛНЕНИЕТО КЪМ ПРОТЕСТА

  В допълнението към протеста се сочи, че съдът не е извършил „качествен, задълбочен и пълен анализ на събраните по делото доказателства“, а „мотивите към присъдата страдат от съществен порок, равнозначен на липса на мотиви… Значителна част от фактите и обстоятелствата, които са инкриминирани в обвинителния акт, не са обсъдени в присъдата (като фактите, посочени на стр. 16-18 от ОА; фактите, посочени на стр. 21-28 от ОА; фактите, посочени на стр. 30-32 от ОА, чийто обем е твърде голям, за да бъдат изброени в конкретика… Мотивите към присъдата изобилстват от примери за признати от съда останали неизяснени факти от предмета на доказване… Липсата на задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателствени материали в тяхната съвкупност води до липса на съображения защо съдът приема едни от тях, а отхвърля други, което сочи на дефицит на аргументи за приемането на едни и отхвърляне на други и не покрива стандарта по чл. 305, ал. 3 НПК“ (л. 2).

Допълнението съдържа още няколко също толкова общи фрази, от които не става ясно какво има предвид прокурорът. След като „необсъдените“ факти са с голям обем и не могат да бъдат изброени „в конкретика“, защитата не може да изрази отношение дали има такива факти, за кого от подсъдимите се отнасят и имат ли тези факти значение за правилното решаване на делото.

 Освен това в допълнението към протеста се твърди, че „са останали още фактически неизяснени обстоятелства“, поради което съдът е бил „длъжен да положи дължимата грижа да си изясни тези обстоятелства по един категоричен начин обективно, всестранно и пълно“ (л. 2). Тази фраза е напълно неясна, защото не се сочи кои са неизяснените обстоятелства.

Нещо по-лошо – едно изречение по-долу прокурорът твърди, че „делото не страда от доказателствен дефицит, който да е пречка да се установят по надлежен ред фактите, подлежащи на доказване“.

По този начин не може да се разбере какво има предвид прокурорът – страда ли делото от „доказателствен дефицит“ (т.е. от липса на доказателства), или тъкмо обратното. Отговорът на този въпрос се затруднява неимоверно от последното изречение, съдържащо се в обстоятелствената част на допълнението към протеста (л. 3): „Посочените съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебния акт не предполагат необходимост от събирането на нови доказателства във въззивното производство“.

С оглед на тези непреодолими ясноти защитата не може да вземе отношение по този въпрос.

В КРАЙНА СМЕТКА ТЕЗАТА НА ПРОКУРАТУРАТА ОСТАВА ДЪЛБОКО НЕЯСНА:

Ако има „доказателствен дефицит“, защо не се иска събирането на доказателства?

Ако няма „доказателствен дефицит“, защо се твърди, че съдът не е положил усилия за разкриване на обективната истина (л. 2) и не е положил дължимата грижа да си изясни обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото?

Ако липсват мотиви и е нарушена тайната на съвещанието, по какъв начин въззивният съд може да поправи този порок?

Ако е необходимо „повтаряне на първоинстанционното производство“ (л. 3 от протеста), защо се иска осъждането на подсъдимите от въззивната инстанция?

Тези въпроси се поставят реторично, за да се види пълната несъстоятелност на протеста и внесеното към него допълнение.

Остава открита темата налице ли е „съответен протест“ по смисъла на закона, доколкото понятието „съответен протест“ означава „протест, в който се прави конкретно искане“. Доколкото протестът е преценен като допустим от въззивната инстанция, защитата няма да обсъжда тази тема.

С оглед на гореизложеното защитата твърди, че протестът следва да бъде оставен без уважение.

ІІІ. ЗА ПРАВИЛНОСТТА НА ПРИСЪДАТА

Съдът е признал подзащитния ми Иво Прокопиев за невинен по повдигнатото му обвинение поради това, че извършеното от него деяние не съставлява престъпление.

Според обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 17-18) в изказване пред НСТС Иво Прокопиев „настоявал в срок до 1.09.2010 г. акциите на дружествата да се предложат на БФБ“. „Пред НСТС Иво Прокопиев изразил мнение, че при провеждане на централизирани публични търгове на акции в непублични компании кръгът на инвеститорите би бил по-ограничен. Ако акциите не се търгуват на регулиран пазар, няма да дойдат институционални инвеститори, няма да се купуват и от български пенсионни фондове, а следователно няма да има приходи в бюджета. Вторичното публично предлагане на миноритарните дялове е много по-бърз и лесен начин тези дружества да станат публични. Държавата, чрез АПСК, трябва служебно да предложи тези миноритарни пакети за продажба на БФБ, като продажбата чрез инвестиционен посредник на борсата е най-бързият и сигурен начин за постъпване на финансови средства в бюджета. Изтъкнал, че при тази продажба ще се осигурят приходи, без да се увеличат данъците…“. Според обвинението изказването на Иво Прокопиев „било възприето като становище на експерт“.

В обвинителния акт позицията, изразена от подзащитния ми пред НСТС в качеството му на председател на КРИБ, е наричана „мнение“, „съображение“ и „становище“. На л. 19 на обвинителния акт е записано, че в резултат на проведените обсъждания в НСТС, с Протокол № 10/31.03.2010 г. съветът одобрил предложените от правителството мерки за подкрепа на заетостта, бизнеса и фискалната позиция. Впоследствие са одобрени правителствени мерки за същото. В Мярка № 3 на Решение № 180/01.04.2020 г. на Министерския съвет е посочено приватизацията на тези дялове да бъде извършена чрез БФБ и приходите да постъпят в републиканския бюджет с очакван ефект от постъплението 250 млн. от трите дружества.

Така още от обвинителния акт се разбира, че всички действия във връзка с продажбата на акциите са извършени на основание на Решение № 180/01.04.2010 г. на Министерския съвет. То е задължително както за подсъдимите, така и за всички български граждани и институции (включително за прокуратурата).

Става ясно също, че НСТС, като консултативен орган, е одобрил мерките, предложени от правителството.

Както беше посочено, подзащитният ми се обвинява за едно направено от него публично изказване. При това става дума за изказване в НСТС, който е място за изразяване на мнения, за дискусии и спорове, за противоборство на противоречащи си идеи – на работодателите и на синдикатите, и т. н. Очевидно е, че изказвайки становището си по поставения на разглеждане въпрос, подзащитният ми е извършил едно правно позволено действие – възползвал се е от свободата си на изразяване.

Свободата на изразяване се ползва със защитата на ООН, на Съвета на Европа и на Европейския съд по правата на човека. Всички международноправни стандарти са непосредствено приложими в българското правораздаване, тъй като България е страна по международните договори, които ги установяват, а следователно по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията те имат предимство пред нормите на вътрешното право, които й противоречат. Такива норми обаче няма, тъй като българското законодателство уважава правото на изразяване на мнение (чл. 39 от Конституцията) – защото то е елемент от свободата на изразяване, която е призната като изключителна ценност в демократичните общества.

В допълнение защитата се позовава изрично на чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, както и на Международния пакт за гражданските и политическите права, за да подчертае, че никой не може да бъде преследван от властите за изказано експертно становище или мнение – при това в рамките на една дискусия, в която се съпоставят различни гледни точки и която цели да постигне решение по определен въпрос. Още по-малко някой може да бъде обвиняван за това, че неговото мнение е било убедително и е било възприето от един колективен орган (макар и само с консултативни функции). Това означава единствено, че не е била изложена голословна позиция, а е било изказано аргументирано и компетентно становище, заслужаващо одобрение. Самият факт, че въпросът е бил поставен на разглеждане в НСТС, означава, че темата е общественозначима и се нуждае от активно и отговорно обсъждане. Всеки от участниците в НСТС има не само право, но и морално задължение да вземе участие в дискусията.

Впрочем такова участие е взел и министър-председателят Бойко Борисов, който на 27.03.2010 г. е заявил пред НСТС: „В същото време имаме възможност чрез борсата да продадем миноритарни дялове, които на практика, особено ерепетата, нищо не правят…“. Това изказване на министър-председателя, който по силата на чл. 108, ал. 2 от Конституцията ръководи и координира общата политика на правителството, е останало незабелязано от прокуратурата, но е в пълен синхрон с изказването на Иво Прокопиев.

С оглед на всички тези съображения основателно първоинстанционният съд е приел, че се касае до позволена от закона дейност, т.е. до деяние, което не осъществява признаците на престъпление. Никой не може да носи юридическа отговорност за това, че е упражнил (или не е упражнил) едно свое право, защото правомерното деяние е несъвместимо с юридическата отговорност.

На това основание законосъобразно съдът е отхвърлил и предявения граждански иск, поради което в тази част присъдата също следва да бъде потвърдена.

В този смисъл Ви моля да постановите Вашето решение.

Представям преписи от настоящото възражение за другите страни.

С уважение