DeFakto.bg DeFakto.bg
Проф. д-р Добринка Чанкова, председател на УС на Института за решаване на конфликти
През 1990 г. по инициатива на Victim Support Europe[1] – най-голямата и представителна европейска неправителствена организация за подкрепа и закрила на жертвите на престъпления – 22 февруари е обявен за Европейски ден на жертвите на престъпления. Идеята е прегърната от множество правителствени и неправителствени организации, които ежегодно отбелязват деня със събития от различен вид. Особено активна в последните години е Европейската комисия, която системно на датата докладва за напредъка в политиките за защита на жертвите на престъпления. И това е съвършено резонно, тъй като след 2011 г., когато Комисията окачествява жертвата на престъплението като „новата икона на съвременната наказателна политика“, приема Пътна карта за укрепване на правата и защитата на жертвите, по-специално в рамките на наказателното производство[2] и се ангажира с разработването на „Пакет за жертвите“, включващ редица важни инструменти, значителен брой актове и действия бяха предприети за издигане на нейния статус. Сред тях са Директива 2011/99/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно Европейската заповед за защита[3], фундаменталната Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета[4] (Директива за жертвите), възлагането през 2017 г. от Председателя на Комисията на доклад на специалния съветник г-жа Жоел Милке, публикуван през 2019г. със заглавие „Укрепване на правата на жертвите: от компенсация към обезщетяване“[1], приемането през 2020 г. на Стратегията за правата на жертвите (2020-2025)[2] и мн. др. Агенцията на ЕС за основните права (FRA)[3] приветства идеята и системно през годините полага усилия за обосноваване на по-добра грижа и защита на правата на жертвите на престъпления, пледирайки те да бъдат прогласени като основни човешки права. Съветът на Европа, още много преди това и до днес, продължава да приема конвенции и препоръки в полза на жертвите на престъпления.[4] Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа също полага усилия за подобряване третирането на жертвите[5]. Могат да бъдат посочени още много положителни примери в сравнителен план.
В България, за съжаление, жертвата на престъплението продължава да бъде подценявана и маргинализирана и от законодателя, и от практиката, дълго след като официално бе „преоткрита и призната“. Дори и след промяна на парадигмата в глобален аспект, и теорията, и практиката ни бяха (и продължават да са) приоритетно ориентирани към извършителя на престъплението – не и без „приноса“ на Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ) и юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – на когото отдават несравнимо по-голямо внимание, неглижирайки „изправната страна“ в наказателното правоотношение. И макар, че през 2005 г. с не толкова новия вече Наказателно-процесуален кодекс (НПК), в сила от 2006 г. бе създадена специална Глава осма „Пострадал“, с времето изменяна и допълвана многократно, все още регламентът за правата на жертвите в наказателния процес остава далеч от европейските стандарти. Аналогична е ситуацията със закрилата на жертвите и извън наказателното производство. Законът за подпомагане и финансова конфискация на пострадалите от престъпления (ЗПФКПП), в сила от 2007 г. и също многократно изменян и допълван, бележи известен ръст в отношението и третирането на жертвите, но остава и към днешна дата отвъд широко възприетите норми на дължима грижа спрямо жертвите. Заслужава да се отбележи фактът, че българският законодател направи няколко не съвсем успешни опита да транспонира Директивата за жертвите ( краен срок 16 ноември 2015г.), които логично доведоха до стартиране на наказателна процедура срещу страната ни, но въпреки това и до ден днешен тази изключително важна директива остава недотранспонирана в българското право и респективно – жертвите на престъпления – незащитени в адекватна на другите европейски страни степен. Не е за подценяване и обстоятелството, че законодателят намери време да измени петкратно Наказателно-процесуалния кодекс за последните четири месеца, но така и не стигна до Законопроекта за изменение и допълнение на НПК (и ЗПФКПП), предвиждащ именно мерки в подкрепа на жертвите на престъпления, в т. ч. така необходимите лица за подкрепа и индивидуална оценка на пострадалите от престъпления.
От друга страна, нерядко дейността на неправителствените организации, които запълват в съществена степен липсата на действия от страна на държавата, остава неразбрана и недооценена.
Елементарно обобщение показва, че именно държавата се явява „големият длъжник“ по отношение на жертвите на престъпления. Все още не са решени – на ниво политика и законодателство – редица фундаментални въпроси за тяхната закрила. Ще бъдат приведени само няколко примера:
НПК, а и останалото действащо законодателство, продължават приоритетно да си служат с понятието „пострадал“, което е по-тясно от концепцията за жертва, предвидена в Директивата за жертвите, и универсално възприета, що се касае до физическите лица. Така, извън обхвата на защита остават косвените жертви.
De lege lata, пострадалият е на практика изключен от производството по решаване на делото със споразумение (чл. 381-384 НПК). Когато споразумението е постигнато на досъдебното производство, пострадалият се уведомява едва след като съдът одобри споразумението, с указание, че може да предяви граждански иск за неимуществените вреди пред гражданския съд – това обаче е по-неблагоприятно за него, тъй като той сам следва да води процеса. Само когато споразумението е постигнато в съдебното производство, то се одобрява след съгласието на всички страни. Но пострадалият може да не се е конституирал като страна, така че, проблемът остава.
ЗПФКПП безспорно е постижение, но не решава радикално въпроса с компенсацията на пострадалите от страна на държавата, която все не успява да осигури необходимата сигурност и така гражданите (в това число всеки един от нас) стават потенциален обект на виктимизация. Далеч от всеки разумен стандарт е компенсиране с максимум 10 000 лв. на съответните лица, дори когато пострадалият е починал вследствие на престъплението, особено ако извършителят остане неразкрит. Дори и когато са налице предвидени решения, които, както обичайно с цел удобство, са оставени на инициативата на неправителствения сектор, съществуващата бездна между постулатите и реалните действия ерозира всяка защита и засилва усещането за несправедливо третиране на тази голяма група уязвими лица.[1] И новите предлагани промени, уви, не решават въпросите за авансовото компенсиране от страна на държавата, която следва да е първата контактна точка, а после да издирва извършителите, въпросите с междинните и спешни разходи и др. Нужна е смяна на парадигмата – Държавата да престане да се счита за империум, а компенсацията- акт на благодеяние, а за задължен субект спрямо жертвите, на които не е осигурила свобода и сигурност и те са били виктимизирани.[2] Не е еретично да се мисли за предоставянето на компенсация от страна на държавата заедно с обезщетението от извършителя, поради изключителния характер на обстоятелствата, в които е попаднала жертвата, без да се предизвикват концепциите за неоснователно обогатяване или позитивна дискриминация, а и да се работи за прогласяването на правата на жертвите за фундаментални човешки права.
През 2018г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прие Препоръка CM/Rec (2018) 8 към държавите-членки относно възстановителното правосъдие по наказателни дела[3]. Предпоставка за нейното приемане е нарастващият интерес
към този алтернативен способ за реакция на престъпността от държавите-членки, които отчитат ползите му за наказателно-правосъдните системи и за жертвите особено. Същевременно, отбелязва се, че развитието в държавите е асиметрично. За това превалиращо възходящо, но все пак неравномерно разпространение, при което потенциалът на възстановителното правосъдие (ВП) не се използва пълноценно, има много научни доказателства, които препоръката съобразява. Ценността на акта идва най-вече от новия, силен тласък, който дава към държавите-членки, които следва да предоставят на своите граждани благоприятната възможност да се ползват от ВП. Това е необходимо, тъй като всички граждани на Европа следва да имат равни права и възможности. Неприемливо е, от ортодоксална правна гледна точка, поради бездействие или неглижиране на своите ангажименти, държавите да лишават лицата под тяхна юрисдикция от предимствата на ВП. Ето защо препоръката настоятелно призовава правителствата на държавите-членки да се съобразят с принципите, посочени в нея.
И в това отношение България се явява длъжник по отношение на жертвите на престъпления. Въпреки че Законът за медиацията още през 2004 г. предвиди, че медиация между жертвата и извършителя на престъплението (основен инструмент на ВП) се провежда в случаите, предвидени в НПК, настоящият кодекс, макар и последващ във времето, не уреди хипотезите. Този дефицит остава и до днес, независимо, че и Директивата за жертвите в нейния чл. 12 изисква от държавите да предложат тази възможност на жертвите на престъпления, когато това е уместно. Макар, че и de lege lata съществуват възможности за приложението на инструменти на ВП и някои далновидни практици от наказателно-правосъдната система ги използват успешно, този въпрос се нуждае от изрична уредба.Тя не търпи отлагане, защото една особено уязвима категория пострадали има нужда от завишени защита и подкрепа – малолетните и непълнолетните жертви. В този смисъл и разработеният още през 2016 г. Законопроект за отклоняване на непълнолетни лица от наказателното производство и прилагане на възпитателни мерки, въвеждащ възстановителни практики, макар и породил доста дискусии и претърпял сериозни корекции, част от които твърде спорни, следва да бъде приет . Защото е крайно време българският законодател да бъде на висотата на другите европейски законодатели и да защити и по този начин жертвите на престъпления.[1]
Нужно е да се отдели повече внимание на обучението по виктимология и правата на жертвите в силно виктимизираното ни общество. Макар и в по-далечна перспектива, може да се помисли за създаването на институцията Комисар за жертвите, който да има грижа не само за жертвите на престъпления, а за всички видове жертви от общата виктимология.
13 Чанкова, Д. Възстановителното правосъдие. Възстановителното правосъдие. Сравнителноправни аспекти, С., 2011
Ръководство относно финансовата компенсация по дела, засягащи жени, пострадали от престъпление, Доклад по проект, публикуван на https://csd.bg/bg/publications/publication/financial-compensation-guide-cases-concerning-women-victims-of-crime/] Milquet, J. „Strengthening victims’ rights: from compensation to reparation“ –https://ec.europa.eu/info/sites/info/files/strengthening_victims_rights_-_from_compensation_to_reparation.pdf,
[3] https://search.coe.int/cm/Pages/result_details.aspx?ObjectId=09000016808e35f3
[1]Milquet, J. „Strengthening victims’ rights: from compensation to reparation“ –https://ec.europa.eu/info/sites/info/files/strengthening_victims_rights_-_from_compensation_to_reparation.pdf
[2] https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=CELEX:52020DC0258
[3] https://fra.europa.eu/en/event/2021/crime-victims-rights
[4] www.coe.int
[5] https://www.osce.org/mission-to-serbia/478972
[1] https://victimsupport.eu/
[2] C 187/1 Официален вестник на Европейския съюз, 28.06.2011г.
[3]L 338/2 Официален вестник на Европейския съюз, 21.12.2011г.
[4]L 315/57 Официален вестник на Европейския съюз, 14.11.2012г.
