DeFakto.bg DeFakto.bg
Доц. Наталия Киселова
На 16 март 2021 г. Конституционният съд се произнесе с Решение (№ 2 за 2021 г.) по искане на 54 народни представители от 44-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на Решението на Народното събрание от 6 ноември 2020 г. за приемане на Правила за участие в пленарните заседания на Народното събрание на народни представители, поставени под задължителна изолация или карантина, поради COVID–19, с акт на орган по чл. 61, ал. 2 и 3 от Закона за здравето (ЗЗ) (обн., ДВ, бр. 96 от 10 ноември 2020 г.). Решението е прието единодушно от конституционните съдии и с него се отхвърля искането за народните представители за обявяване на Решението на Народното събрание от 6 ноември 2020 г. за противоречащо на Конституцията (искането е неоснователно).
Защо актът на българската конституционна юрисдикция е неправилен?
Могат да бъдат приведени няколко аргумента за противоконституционност на Решението на Народното събрание и да се възрази на Конституционния съд. Аргументацията следва да стъпи на две фундаментални начала – принципите на парламентарното управление в неговия рационализиран вариант и на конституционните начала и разпоредби в Основния ни закон от 1991 г.
Парламентарното управление, което беше установено през 90-те години на ХХ в. в България, е управление, при което от една страна решенията в Народното събрание се взимат с мнозинство в условията на свободна публична дискусия, но като се зачитат правата на политическата опозиция. И второ – стабилизиране на правителството при силно ограничаване на възможностите за всекидневно премерване на градуса на доверие сред депутатите. Как се проектират тези два принципа на парламентарното управление в наши дни?
Диктатът на мнозинството стана мълчалив
Имаме пленарни заседания, в които думата от представители на мнозинството се взема само по процедурни въпроси. Между другото, така беше и при условията на прилагане на оспореното „временно“ Решение за дистанционно участие – проверка на кворума и евентуално при гласуване за прекратяване на „дългите“ разисквания. Атаките на парламентарната опозиция спрямо правителството се реализираха само в условията на измъчени петъчни заседания за парламентарен контрол, при спиране на микрофона след изчерпване на минутите („правилата трябва да се спазват!“). Присъствието в пленарна зала на министър-председателят за една година не беше осигурено нито веднъж и частично оспореното Решение спомогна за това положение.
Далеч съм от мисълта да ползвам Тълковен речник, за да изясня смисъла на думата „присъстват“ (относно народните представители), използвана в чл. 81 от Конституцията. Присъствието е физическо (за всеки отделен член на парламента) и това отразява разбиранията не само за публичност („при двери отворени“), но и за лично участие в парламентарния дебат преди вземане на решение от Народното събрание. Привеждането на аргументи, че личното и присъствено участие е възможно да бъде и дистанционно при вземане на решения в Народното събрание (и в Общинския съвет) не е допустимо. Защото органите са колективни, а не колегиални (не се отчитат гласовете против). При колективните представителни органи се отчитат аргументи, респ. гласуването, „за“ и „против“. Риторичен е въпросът дали през тези месеци, в които беше прилагана практиката за дистанционно гласуване, имаше участие на представители на опозицията и дали имаше изказване / гласуване „против“ предложение на парламентарното мнозинство. Иначе Решението на Народното събрание е политически „неутрално“. Едно отклонение – всеки преподавател, който преподава дистанционно знае, че има права на организатор на събитието (срещата) и може да заглушава микрофона на участник в него. От тук – на председателят на Народното събрание се предоставиха правомощия, които са извън изрично изброените в Конституцията и в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.
Временно решение ли е решението за дистанционно гласуване в Народното събрание? На пръв поглед това Решение е временно и с разпускането на 44-то Народно събрание ще отпадне. На практика обаче то отваря възможността за бъдещи подобни антипарламентарни практики, при които ще бъдат сведени депутатите до машинки за гласуване (и сега битува такова мнение за тях, уви!).
В чия полза е възможността да се участва в пленарни заседания на Народното събрание дистанционно?
На пръв поглед ползата е голяма – за народните представители, срещнали се с вируса, за парламентарното мнозинство, за общественото здраве. Личното ми мнение е, че това Решение на Народното събрание за дистанционно участие е в полза само на мнозинството (днес е едно, утре може да е друго) и на усилията му да превърне парламентарното управление в „игра с нулев резултат“. В дебелите книги остава мантрата за функционалното разделение на властите. Пострада българския парламентаризъм, защото не бяха положени никакви усилия за сътрудничество с „официалната“ опозиция. Вместо това станахме свидетели на ерозия на самоопределилата се опозиция (причините са и извънпарламентарни, разбира се). И на сизифовски усилия за отваряне на пътя за приемане на изцяло „нова“ Конституция.
От къде почерпи опит мнозинството в Народното събрание, за да издигне на такива технологични висоти личното участие на отделния депутат? Усилията ми бяха насочени да открия друг национален парламент или неговата долна (представителна) камара, които работят по този „мълчалив“ дистанционен начин. Дискусиите в немския Бундестаг по искане на правителството за такъв тип заседания май удариха на камък във всички парламентарни фракции. Председателят Шойбле защити институцията, не учреждението, както се схваща по нашите балкански ширини.
Аргументът, че Европейският парламент заседавал така, е обиден.
Защото и студентите в 1 курс знаят, че в Европейския съюз разделение на властите няма, а Европарламента не е парламент в строгия смисъл на думата. Той е представителен и политически орган, но не е основен орган на законодателната власт, участва в нормотворческия процес в условията на взаимодействие със Съвета и с Комисията. Упражнява политически контрол и може да повдигне въпроса за гласуване на недоверие на Европейската комисия (политическа отговорност). Ако приемем обаче, че регламента за дистанционно участие в заседанията на Европейския парламент е аргумент, на който се опира Конституционния съд, то защо не видя, че и комисиите и техните подкомисии работят дистанционно, а не само пленарния състав.
Какви са дългосрочните последици от допустимостта на такъв тип дистанционен парламентаризъм?
Сериозни. Негативното развитие на българския парламентаризъм продължава. Отделните прецеденти в миналото днес вече стават устойчива практика. Схващането, че народните представители са бутончета, които се активират при необходимост от мнозинство доведе до най-ниския рейтинг сред държавните институции. Липсата на дебат по проблемите на обществото и държавата, диктата на мълчаливото мнозинство, което в зората на модерната държавност е наричано „блато“, упоритото криене на министър-председателя и на ресорни министри от актуални въпроси и питания, безобразното законодателство в „12 без 5“, пестеливи оценки за въздействието, подпъхването в ПЗР на необсъждан параграф, доведеният до формална ритуалност парламентарен контрол, липсата на присъствие и лично участие на депутати в заседанията на парламентарните комисии и още практики. На прага на 45-я парламент тези, противоречащи на философията на парламентаризма, практики добавиха дистанционно мълчаливо лично присъствие на депутати. Извинете, за лично мълчаливо присъствие или за изказвания и за гласувания в пленарна зала и в комисиите народните представители имат имунитет и наказателна неотговорност?!
Доц. Наталия Киселова е преподавател по конституционно право в СУ “ Св.Св. Климент Охридски“.
Коментарът е подготвен специално за Де Факто
