Вървим в обратна посока на ценностите на Европейския съюз. Докога ?!

Петър Обретенов

Въпреки предимствата, които ни дава Европейският съюз –  свободно движение на хора, стоки, капитали,   върховенство на закона и правата на личността ,  увереността,  че сме избрали вярната посока,  е  подкопана от нагласи, виждания и призиви, които не са в унисон с  тези европейски принципи. Още по – смущаващо е, че те се отразяват в действия и актове на държавни институции.

Приемането ни в ЕС беше под условие, че ще бъдем под наблюдение и за тази цел беше създаден Механизма за сътрудничество и проверка ( МСП), който да следи и отразява в годишни доклади  напредъка на България, особено в областите на съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престъпност. Предполагаше се, че това е временна мярка, която ще отпадне с изпълнението критериите за пълноправно членство. Това не се случи и миналата година стана ясно от Резолюцията на ЕП  и становището на ЕК, че това наблюдение ще продължи под друга форма, защото: „системния отказ на държава членка да спазва основните ценности на  Европейския съюз и Договорите, към които свободно се е присъединила, заплашва и засяга Съюза като цяло..” ^[1]

Причините за този системен отказ продължават да определят преобладаващите обществени нагласи и съответните политики на властта, отразени във всички основни институции.

Присъединявайки се към ЕС ние отстъпваме част от суверинитета си на наддържавни институции, които регламентират общите за съюза политики в икономическата, социалната, правосъдната и други значими обществени дейности, а също така – контролират спазването им. Принципите върху които е изграден ЕС, претворени в основополагащите го документи и контролът упражняван от наддържавните институции за спазването им често влизат в конфликт с нагласите и рецидивите от тоталитарното ни минало. За съжаление,  примерите в това отношение са толкова многобройни, че посочването им рискува да удави в многословие основният извод от тях:  нашето общество и институции не са подготвени да възприемат изцяло ценностите на едно либерално, демократично общество, към което е стремежът и устройството на ЕС. Мнозинството от гражданите одобряват членството ни в него, но го възприемат от гледна точка на „ ползите”, които той ни дава: евросубсидии, програми за развитие, свободно движение в европейското пространство, възможности за добре платена работа в него, и пр. и пр. Но когато стане въпрос за спазване на ценностите, въз основа на които е изграден Съюза, срещаме не само неразбиране от едно внушително мнозинство, но и глуха, а често и явна съпротива не само от обикновените граждани, но и от основни институции, които би следвало да спазват и бранят тези ценности.

Правата на човека са основна негова ценност и за спазването им отговарят всички негови институции, но има и специална юрисдикция – ЕСПЧ в Страсбург, добре известен на българските граждани, защото те вярват, че могат да получат от него справедливост, която им е отказана от българското правосъдие.

В резолюцията на ЕП се изразява дълбока загриженост, че е налице системен проблем: 79 основополагащи съдебни решения на ЕСПЧ засягащи България не са изпълнени, от които 45 се отнасят до правата на човека.

Като се има предвид гъстия филтър, през който проникват  жалбите до ЕСПЧ, фрапиращо е числото на тези, за които отговорните държавни институции не са изпълнили задълженията си да проведат ефективно разследване и да отстранят допуснатите нарушения.

За  предстоящите избори и задължение на  институциите е да осигурят конституционното право на общо, равно и пряко избирателно право за всички български граждани, „ където и да се намират те”^[2]. Българският парламент и изпълнителната власт отказаха да осигурят това основно право на стотици хиляди български граждани пребиваващи в чужбина, а и на много от тези в страната, защото не осигуриха адекватни на пандемичната обстановка условия за участие в изборите. С това не само тежко наруши конституцията, но и основополагащи принципи на правото на ЕС, констатирано от Венецианската комисия и отразено в резолюцията на ЕП.

Независимостта на съдебната власт е основна гаранция за спазване правата е свободите на гражданите и фундамент на правовата държава. Повече от десет години трите власти не могат да разрешат предписанията на ЕСПЧ за безконтролната власт на главния прокурор.  Всякакви препоръки на европейските институции и специално – на Венецианската комисия бяха премълчавани, пренебрегвани или изопачавани само, за да не се посегне на постсъветския – модел „ Вишински” на прокуратурата.  Комична е, но е трагедия за българската държава, фигурата на наблюдаващия независим прокурор, с която, неграмотните законодатели в 44 НС, се опитват да имитират изпълнение на предписанията на делото „ Колеви с/у България”.

Показателно за отношението ни към европейските институции е реакцията, с която посрещаме констатации и препоръки на органи на ЕС като например – доклада на Комитета на министрите на ЕС и резолюцията на ЕП. Вместо те внимателно да се анализират, общественото внимание беше отклонено и тенденциозно фокусирано върху два момента: отказите от регистрация на ОМО „ Илинден” и на Истанбулската конвенция, където се даде простор  на примитивен национализъм и мащабна кампания за дезинформация и изопачаване.

Казусът с  ОМО „Илинден” е само незначителен детайл от трагичния и дълбоко болезнен за българското общество „ Македонски въпрос”. Той е неразривна част от нашата национална идентичност и водещата национална идея – обединяване на българския етнос, след частичното възстановяване на българска държавност Тя  е вдъхновявала поколения българи и те не само живяли с нея, но са умирали за осъществяването й. Това се отнася и за македонските българи, но как се стигна до тази чудовищна метаморфоза, че те, от най – пламенни български възрожденци и патриоти се превърнаха във врагове и отрицатели на всичко българско? Да, основателно се изтъкват външни причини / ролята на Великите сили, Коминтерна и пр./, обаче неглижираме собствените си грешки и провали, без които македонците нямаше да бъдат „ отродени българи” Да ги и посочвам и изброявам е невъзможно – това би запълнило съдържанието на дебел том. Достатъчно е да посоча, че ние сами признахме македонската нация и език, като различна от българската, и даже предадохме на            „ макенонизма” българите от една част на държавата ни. И след като проспахме тридесет години от прогласяването на суверенна македонска държава, сега се досещаме, че реалността в нея е съвсем различна и искаме да я променим с една забрана за  членството й в ЕС.  Акт, който среща явно неразбиране и несъгласие, в ЕС, а и не само там . Възраждането на българското самосъзнание или поне признание за общото ни минало няма да се постигне с тази забрана – не е за учудване, че резултата е точно обратен, а само по пътя на спазване на ценностите, които са формирали тази модерна Европа като върхова цивилизация на толерантност и мирно съжителство на народите. Явно е обаче, че за такова разбиране и действие не сме подготвени. Все повече, актуалната ни политика по „ Македонския въпрос”  ще влиза в конфликт с членството ни в ЕС, защото неодобрението за нашата позиция от останалите негови членове вероятно няма да се ограничи  само до изразяване на съжаление. Предстоят ни трудни времена: колкото и прави да са нашите историци за фалшивата история, върху която е изградена македонската идентичност, няма изход от задънената улица и изолацията, в която попаднахме, в резултат на един некомпетентно сключен договор и от работата на една комисия, която явно се провали, както и от политика ръководена от един вицепремиер, чиято свързаност с Македония е само по линия на ДС – агентура и на външен министър, който отъждествява Тито с Хитлер.

Другата опорна точка на  отклоняването на общественото внимание от препоръките на ЕК и ЕП е критиката на отказа ни да се ратифицира  Истанбулската конвенция. По тази тема, обществото беше завладяно от конспиративна теория – в тази конвенция е заложен скрит умисъл под понятието  „джендър” : да узакони третия пол и еднополовите бракове. Напразни бяха уверенията на Съвета на Европа и ЕК, Венецианската комисия и други компетентни институции, че конвенцията не преследва други цели освен защитата на жените и децата от насилие и равенството между половете.  Свидетели бяхме на такава мащабна кампания на дезинформация и оклеветяване, та чак КС не намери смелост да й се противопостави и с 8 на 4 гласа реши, че конвенцията противоречи на КРБ. „Противопоставянето на българските   политици и държавни институция има една негативна символика”, се казва в ОМ на подписалите го съдии: отказ да се наредим до мнозинството цивилизовани и демократични държави.  Този отказ е израз на типичен обскурантизъм и рецидив от тоталитарно мислене. Тези, които  с аргументи заставаха зад Конвенцията бяха не само заклеймени като „ национални предатели”, но и анатемосани от Българската православна църква. Същата църква, която отказа да стане „ църква – майка” на македонската църква и с това я предаде в ръцете на други църкви, които са били врагове в общата ни с българите от Македония  борба за църковна независимост.

По съобщения в медиите, има вероятност Истанбулската конвенция да бъде  приета от ЕС и  в отсъствието на общо съгласие на всички държави – членки на Съюза. И ако това се случи – ще напуснем ли ЕС ?

След  мъчително извървян път за приемането ни в ЕС,  се оказва, че  вървим  в обратна посока и се отдалечаваме от ценностите, върху които е основан този  Съюз. Е, докога?