DeFakto.bg DeFakto.bg
„ВСС бламира правосъдния министър” – с това заглавие медиите характеризираха инициативата на министъра на правосъдието проф. Янаки Стоилов да се направи анализ на работата на специализирания съд и прокуратура, въз основа на който да се прецени основателността на внесените в 45- ото НС законодателни предложения за закриване на тези структури.
Мнозинството в Пленума на ВСС привидно се съгласи с това предложение, но на практика го обезсмисли с поставянето на тримесечен срок, т.е. след изтичане на мандата на служебното правителство, което точно беше преценено като бламиране на правосъдния министър.
Проф. Стоилов обаче заяви, че МП ще направи по – бързо собствен анализ – „ той няма да бъде изчерпателен, но ще е обективен” , каза той и напомни, че „закъснялото правосъдие не е правосъдие, а управлението на процесите в съдебната власт, което не отговаря на остротата на проблемите не върши работа”.
Тази позиция на министъра срещна силно противодействие от страна на мнозинството във ВСС, а един от неговите членове даже постави въпроса: „На коя конституционна норма се позовавате вие?”
На пръв поглед инициативата на министър Стоилов излиза извън уредените в чл.130в КРБ негови правомощия, които се свеждат до предлагане на бюджета на съдебната власт и възможност да прави предложения за назначаване, повишаване и освобождаване от длъжност и организирането на квалификацията съдиите, прокурорите и следователите.
Тази конституционна норма е резултат от едно дълго негативно развитие на статута но министъра на правосъдието и ръководеното от него министерство.
В приетия от VII-ото ВНС текст на новата ни конституция липсва текст уреждащ правомощията министъра на правосъдието, но правната уредба на съдебната власт беше съобразена с едно заварено положение, датиращо още от създаването на новата българска държава, при което той се явява свързващо звено между изпълнителната и съдебната власти. Ръководеното от него министерство е било от първостепенно значение в структурата на държавната власт, едно от шестте министерства изрично предвидени в Търновската конституция. „ Министерството на правосъдието е осъществявало пряко и непосредствено ръководство на цялостната дейност на съдилищата”.[1] Структурата на това министерство, включваща секретариат с главен секретар, гражданско отделение, углавно / наказателно/ отделение, сметно ( бюджетно) отделение, Административен съвет и Висш съдебен съвет, е позволявало да се осъществява това пряко и непосредствено ръководство.
Днес, това ни изглежда като недопустима намеса на изпълнителната власт върху независимостта на съдебната власт. Но това е само на пръв поглед – законодателната уредба е балансирана с оглед принципа за независимост на магистратите и подчиняването им само на закона чрез предвидената процедура за назначаването и последващото им кариерно развитие. Например, съдиите и прокурорите са се назначавали от Княза ( Царя ) по предложение на министъра на правосъдието, но то е резултат от ред определени от закона гаранции ( Закон за устройството на съдилищата – ЗУС ), които изключват възможността министърът произволно, по свое усмотрение да прави тези предложения. Съществувал е особен ред за назначаване на съдии и прокурори, въз основа на т. нар. „ Таблица за назначаване и повишаване”, в която са се вписвали кандидатите за съдиите, съдиите – следователи и прокурорите, които са отговаряли на предвидените от закона условия за назначаването на всяка отделна длъжност и никой не е могъл да бъде назначен ако не е вписан в тази таблица.
Наред с таблицата председателите на съдилищата и прокурорите към тях ежегодно са изготвяли списъци на съдиите и прокурорите, които по тяхно мнение са заслужавали да бъдат повишени в по – горна степен.[2] Въз основа на тази таблица и списъка, и след като се вземе мнението на съдебните инспектори, отразено в годишните им доклади за извършените ревизии, Министърът на правосъдието, съгласувано с ВСС, в състав: председателят на ВКС, Главният прокурор към него, един от председателите на отделения към ВКС, председателят на Софийския апелативен съд, представител на МП и един адвокат избран от САС, изготвят общ списък за назначаване и повишаване на всички съдии и прокурори в България. Предложенията пред Княза ( Царя ) министърът на правосъдието е правил точно според таблицата, като е имал възможност да избира между първите трима само, когато за една длъжност са били посочени повече от едно лице. Тази система е осигурявала всеобхватна оценка на професионалните качества на всяко лице, което заема съдийска или прокурорска длъжност и е изключвала в много голяма степен възможността от произволното им назначаване, повишаване и освобождаване от длъжност.
Да си дадем отговор дали биха били възможни някои от скрошните назначения и повишения на ръководни кадри в съдебната система, които предизвикаха обществени скандали?
„Яневагейт” е резултат от назначаването на възлова ръководна длъжност на лице, което не би било допуснато през гъстото сито предвиждащо няколко степенна преценка за необходимия професионален стаж и професионални качества, както и изискванията за постепенност в кариерното развитие на съдиите и прокурорите в йерархията на съдебната система, които са били уредени със ЗУС. Назначаването и повишаването на „ парашутисти” на такива длъжности е било непознато явление, за разлика от днес, когато сме свидетели, че тъкмо на най – високите в съдебната йерархия длъжности се назначават лица, чиито професионален стаж и качества не отговарят на изискванията за тези длъжности и тези назначения са предмет на спор между президента и ВСС, в юридическата общност и в обществото. Примерите са известни, пресен такъв, предмет на обществено внимание, са сведенията за назначаване на районни прокурори в специализирания наказателен съд – по ранг окръжен съд, прескачайки по този начин поне едно ниво от йерархията.
Сравнението което правя между уредбата на кадровата политика по ЗУС и ЗСВ не означава, че пледирам за връщане към една правна уредба, която вече е само предмет на историческо изследване.
В модерната европейска конституционна уредба кадровото обезпечаване на съдебната власт се осъществява от Висш съдебен съвет, в състав, численост и начин на оглавяването му, уреден в националните конституции доста разнообразно. В унисон с тази модерна тенденция, в чл. 129 от новата ни конституция, приета от VII ВНС, се предвиди, че „съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, премества и освобождават от длъжност” от ВСС.
Проблемът е в това, че конституционната уредба на статута на ВСС, нейното конкретизиране в устройствените закони – първоначално в Закона за ВСС, а в последствие в ЗСВ, претърпя съществено, в някои моменти, бих казал – превратно развитие.[3] От чисто кадрови орган, както беше замислен и както беше уреден статута му чл.129 и чл.130 в приетата от ВНС конституция, а също и в първия Закон за ВСС, приет също от ВНС през 1991г., той се превърна в нещо принципно различно: ръководен орган на съдебната власт, сполучливо характеризиран в журналистически публикация като „ правителство на съдебната власт”, а в дейността си имитираше „ мини- парламент”, в който политическото влияние ясно се открояваше. ВСС беше натоварен с множество функции, които нямаха пряка връзка с подбора на магистратите в съда, прокуратурата и следствието. Това ставаше чрез изземване на функции и дейности, които към момента на приемане на новата конституция бяха в правомощията и се извършваха от МП и това тогава не беше предмет на спор. Приемаше се, че няма колизия между функциите осъществявани от това министерство и тази на ВСС. Конституционната уредба беше съобразена с тази даденост, макар и това изрично да не беше регламентирано, както е сторено в чл.110 на италианската конституция, от текста на чл. 105 на която е реципиран и чл. 129 на нашата конституция. В текста на чл.110 е казано дословно:
„ Като се приемат за основа компетенциите на Висшия съвет на магистратурата, на Министерството на правосъдието са подведомствени организацията и функционирането на службите свързани с правосъдието.”
В началния период след приемане на конституцията МП продължаваше да осъществява функциите, които е осъществявало до този момент, с изключение на тези, които изрично бяха предоставени на ВСС. Самият ВСС заседаваше в заседателната зала на МП, обслужваше се от административен персонал на същото, както беше уредено в Закона за ВСС. При обсъждане на ЗСВ през 1993 – 1994 г. се разрази първия спор целящ ограничаване функциите на МП – за мястото на инспектората към него, най – важната негова институция, която до тогава ревизираше цялостната дейност на магистратите. Критиките се мотивираха от опасенията, че той, като орган на изпълнителната власт, накърнява независимостта на съдебната система. Трябва да се отбележи, че според тогавашния чл. 35 от ЗСВ инспекторатът можеше да проверява – за разлика от ЗУС – само „ образуването и движението на делата”. С решение № 9/ 3.09. 1994 г. КС прие, че правомощията на инспектората при МП нямат характер на намеса в работата на съдебната власт и той продължи съществуването си към това министерство, докато с изменение на конституцията / ДВ бр. 12/ 2007 г. беше ликвидиран и се създаде с чл. 130а „ Инспекторат към Висшия съдебен съвет”, избиран от парламента, с персонален състав, устройство и функции подробно регламентирани в Глава трета от ЗСВ. Целта беше да се гарантира пълна независимост от изпълнителната власт на институциите и кадрите в съдебната власт.
За съжаление, действителността ни поднася много примери в обратна посока. Този инспекторат се оказа сляп и глух за скандалните действия и решения на специализирания наказателен съд и прокуратура, които поставиха на дневен ред законодателната инициатива за закриването им. Анализът за тяхната дейност трябваше да бъде направен от този инспекторат, който има невероятно раздут числен състав в сравнение с инспектора по ЗУС и въпреки това фрапиращите случаи на явни закононарушения в дейността на органите на съдебната власт останаха без отговор. Това негово задължение беше подменено със създаване на две комисии излъчени от съдийската и прокурорска колегия на ВСС и бламирано с поставянето на срок, който не отговаря на остротата на проблема и не върши работа, както ясно заяви правосъдният министър.
Собственият анализ, който ще направи МП е в съзвучие с ролята и мястото на това министерство като свързващо звено между изпълнителната и съдебната власти, което е основна негова характеристика във всички европейски правни системи Той е крачка към възстановяване авторитета на Министъра на правосъдието и на ръководеното от него министерство като основно звено в системата на органите на държавната власт.
Да пожелаем успех на тази инициатива на правосъдния министър !
[1] Ангел Джамбазов. „ Правосъдната система на България / 1878 – 1944/”,стр. 123,124.
[2] Вж. Ангел Джамбазов, пак там
