DeFakto.bg DeFakto.bg
На 20 май т.г. Конституционният съд единодушно допусна за разглеждане искането на президента Румен Радев за установяване на противоконституционност на отделни разпоредби от Закона за съдебната власт и от Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство, с които Бюрото по защита се определя като самостоятелна организационна структура при главния прокурор.
В искането си президенът заяви, че позиционирането на Бюрото към Обвинител №1 нарушава на принципите на разделение на властите (чл. 8 от КРБ), на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от КРБ) и на независимост на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 и 3 от КРБ). Пространно е мотивирано, че главният прокурор не може едновременно да ръководи Бюрото и да упражнява надзор за законност над неговите действия – това означава да надзирава сам законността в собствените си действия.
Посочва се, че през последните години с последователни законодателни промени и в отклонение на принципа за разделение на властите, при главния прокурор се оказват съсредоточени всички основни функции по ръководство, контрол и осъществяване на дейността на Бюрото по защита. Като по по този начин се надхвърлят установените в основния закон правомощия на Прокурактурата и на главния прокурор.
Като възлага на служителите на Бюрото по защита полицейски правомощия, а поставя самото Бюро в структурата на прокуратурата и под ръководството на главния прокурор, законодателят възпрепятства упражняването на граждански контрол над осъществяване на полицейски правомощия, с които могат да се засегнат изключително значими ценности като човешкия живот и здраве, свободата, личния живот на лица, заяви още в искането си президентът.
Главният прокурор, като страна по казуса е депозирал становище в защита на Бюрото под негова опека. Като едноличен орган със самостоятелни функции по Конституция, главният прокурор може да ръководи специални подразделения в структурата на прокуратурата, за да бъде подпомагана дейността й по опазване на законноста, без да се нарушава Конституцията, казва Гешев. Главният прокурор не само ръководи Бюрото за защита, но и съвместно с министри и други ръководители на държавни институции създава специализирани междуведомствени звена за подпомагане на разследването на съотвения наблюдаващ прокурор – защото борбата с престъпността е държавен приоритет, се каза в прокурорското становище.
Обратно, в становище на Министерския съвет е застъпена тезата за противоконституционност на иззмеването на Бюрото от изпълнителаната власт и прехвърлянето му в прокуратурата. Посочва се , че е създаден различен законов режим за охрана на съдии и прокурори, които участват по едни и същи дела. Като се предвиждат органи за охрана към различни власти, се създават условия за неоправдано влияние от главния прокурор върху прокурорските органи извън конституционно установените му правомощия. Налице са предпоставки за недопустимо въздействие и двоен стандарт, което може да засегне личната сигурност и независимост като част от статута на всеки магистрат, посочва правителството. Напомня се също, че бюджетът на съдебната власт е предназначен за финансово осигуряване само на органите на съдебната власт при изпълнение на конституционно установените им функции, а Бюрото по защита не изпълнява конституционно определени функции на прокуратурата като подсистема на съдебната власт. Становищата на Иван Гешев и МС тук
По казуса КС покани да изложат мнения проф. д.ю.н. Георги Митов, проф. д.ю.н. Васил Мръчков, проф. д.ю.н. Маргарита Чинова, проф. д-р Веселин Вучков, проф. д-р Емилия Друмева, проф. д-р Пламен Киров, проф. д-р Гергана Маринова, проф. д-р Снежана Начева, проф. д-р Пенчо Пенев, доц. д-р Наталия Киселова, доц. д-р Здравка Кръстева, доц. д-р Светла Маргаритова, доц. д-р Екатерина Салкова, д-р Боян Бележков, д-р Янко Ройчев и д-р Ивайло Цонков.
До момента единствено проф. Васил Мръчков е депозирал правно мнение. В него той обосновава пълна противоконституционност на трансфера на Бюрото за защита към Главния покурор. „Прехвърлянето на функцията по защита на застрашените лица по ЗЗЛЗВНП е ключов момент и грубо „ нарушение на Конституцията„, посочва професорът. Той е категоричен, че с това решение Народното събрание е нарушило върховенството на Конституцията и принципите на за разделение на власти, на правовата държава и независимостта на съдебната власт.
Публикуваме цялото правно мнение на проф. Васил Мръчков
- Общи вьпроси
Искането на президента по чл. 149, ал. 1,т.2 и чл. 150, ал.1 от Конституцията (КОНСТ) до Конституционния съд е за установяване противоконституционност на: чл. 138, т.5 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и на чл. 13, ал.2, чл. 14, ал. и З ,ал.2 и 4, чл. 14,ал.1,2,3, т.2, З (в частта „когато това е разпоредено от главния прокурор”) и т.4 от Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (33ЛЗВНП),както и на свързаните с тях разпоредби от същия закон- чл. 13, ал. 1 (в часта „при главния прокурор”) и ал.4, чл. 14в и чл. 14д, ал.3 поради противоречието им с чл.4, ал. 1, чл.8, чл. 1 17, ал.2 и З, чл. 126, ал.2 и чл. 127 Конст.
Оспорваната разпоредба на чл. 138, т.5 ЗСВ е в редакцията й от 9 август 2016 г.(обн.ДВ, бр.62 от 2016 г.), а оспорваните разпоредби от ЗЗЛЗВНП — с неговите изменения и допълнения от 2006,2008, 2009, 2018, 2019, 2020 и последното от 2021 г.(обн.ДВ,бр.16 от 23 февруари 2021 г.). Сред 10-те изменения и допълнения на ЗЗЛЗВНП се откроява радикалната промяна през 2018 г. с която дейността на Бюрото за защита на застрашените лица и контролът върху нея с чл. 13 дл. и 4 бяха прехвърлени от Министерството на правосъдието „при“ и „на“ главния прокурор с разширяване на неговите правомощия ( обн .ДВ,бр.44 от 29 май 2018 г.).
Съгласно чл.2 ЗЗЛЗВНП в редакцията от 2018 г. „Целта на закона е да подпомага борбата с тежките умишлени престъпления и с организираната престъпност като осигурява специална защита на лицата,чиито показания, обяснения или информация са от съществено значение за наказателното производство.” Тази разпоредба заслужава подкрепа. Тя поставя важния правен въпрос: съответно на Конституцията и годно ли е съдържанието на оспорвания закон за постигане на поставената цел ?
Следващото изложение е моят отговор на тези въпроси.
II. Противоконституционност на оспорваните разпоредби
1.Нарушение на принципа на разделение на властите ( чл.8 Конст)
Конституцията не определя изрично и обобщено функцията на изпьлнителната власт по чл.8 в следващата си уредба ( чл. 105-116), както това е направила за законодателната власт ( чл.62, ал. ,предл.1 и чл.84,т.1,чл.86-88) или на съдебната власт в чл. 117, ал. 1 -3. Въпреки това съдържанието й по смисъла на чл.8 Конст се извлича от чл. 105, ал. 1 и 2, чл. 106 и 116 и от практиката на КС относно функциите на Министерския съвет (правителството) като централен орган на изпълнителната власт за рьководството и управлението на държавата по осъществяване на нейната вырешна и външна политика, осигуряването на обществения ред и сигурност и общото рьководство на държавната администрация ( р.№ 9 от 28 юли 2018 г. по к.д.№ 8/2016 г.). Такива елементи от съдържанието на изпълнителната власт присъстват осезателно и във функциите и правомощията на Бюрото за защита на застрашените лица по чл. 14, ал.3 цит.закон и на главния прокурор: по организиране и осъществяване на личната физическа охрана на защитените лица, принудителното довеждане на лица, когато това е разпоредено от главния прокурор, организирането и осъществяването на охраната на прокурори и следователи и др. под които са полицейски действия и дейности, присъщи на изпълнителната, а не на съдебната власт по чл.117, ал. 1 Конст и т.н.
Това е допълнение от ЗЗЛЗВНП към функцията на главния прокурор по чл. 126 ал.2 и на прокуратурата по чл. 127, като орган на съдебната власт по 127 Конст с функции и дейности от изпълнителната власт на държавата по чл.8 Конст, които са съществено различни от функцията на главния прокурор по надзора за законност и методическо ръководство върху дейностга на всички прокурори по чл. 126, ал.2 и на прокуратурата да следи за спазване на законността по чл. 127, т. 1-6 Конституцията.
Подобно навлизане на главния прокурор и на прокуратурата в осъществяване на изпълнителната власт на държавата по ЗЗЛЗВНП, струва ми се, е конституционно недопустимо по Глава Шеста от Конституцията ( р.№ 6 от 2008 г. по к.д.№ 5 от 2008 г.). Това важи и за действието на административните актове (индивидуални, общи и подзаконови нормативни актове, които издава или в издаването на които участва главният прокурор, като единствен едноличен орган на съдебната власт по глава Шеста от Конституцията, когато по прилагането на ЗЗЛЗВНП изпълнява функции от изпълнителната власт.
Включването на все повече елементи от изпълнителната власт в дейността на прокуратурата по ЗЗЛЗВНП след измененията и допълнението му през 2018 г. се откроява, като тенденция в цит. закон (вж.по-долу). Тя изисква парламентарен контрол за нейното упражняване ( чл.62, ал. 1 Конст) и съдебен контрол върху индивидуалните, общите и подзаконовите нормативни актове, които главният прокурор издава или в издаването на които участва и съдебният контрол за законност върху тях по чл. 120 Конст. Между тримата ръководители на висшите съдебни институции —председателят на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор – по реда на изброяването им в Конституцията, главният прокурор има най-много конституционни правомощия, като единствен едноличен орган на съдебната власт (чл. 126, ал.2, чл. 127, чл. 1306, ал.2, чл. 150, ал. 1). Към тях се прибавят и правомощията му по чл. 138,138а, 139 ЗСВ.
Това отклонение трябва да се тълкува във връзка с разпоредбите, уреждащи формирането, структурирането, взаимодействието на учредените държавни власти от учредителната държавна власт по чл.8 Конст, което отдалечава прокуратурата, като част от съдебната власт, от гражданското общество и неговото свободно развитие, което е конституционно недопустимо ( цит.р.№ 9 от 2016 г.по кд. № 8/2016 г.) Действащата нормативна уредба на чл. 14, ал. т. 1, 2 и З – с измененията от 2018 г., а т. 4 и 5 — с измененията от 2020 г. и предвидените в тях нови мерки със засилени елементи в тях на изпълнителна власт на държавата с новите правомощия на главния прокурор – разположени в съдебната власт по Глава Шеста от Конституцията нарушават баланса между изпълнителната и съдебната власт. ”Подкрепата” този път е с нови правомощия на главния прокурор със съдържание на елементи от изпълнителната власт, което е в нарушение на конституционното разпределение на държавната власт между трите власти, което не може да бьде извършвано със закон и на това основание е противоконституционно (р.№ 4 от 1995 г. по к.д.№ 2 от 1995 г., р.№ З от 2015 г. по к.д.№ 13 от 2014 г. и др.). Въприетият конституционен принцип по чл.8 Конст е принцип както на разделение,така и на разпределение на властите, и не допуска волята на учредителната власт да бъде променяна по със закон или по пътя на издаване на подзаконови нормативни актове. Конституцията изрично отрича на изпълнителната власт да законодателства. В същата връзка следва да се изтъкне и обстоятелството,че при непосредственото действие на конституционната норма ( по чл.5, ал.2 Конст- б.м.-В.М.), което е основа на правовата държава, акцентът се поставя не само върху конституционно прогласеното право, а преди всичко то да бъде защитено пред съд,” а не пред административен орган ( р.№ 12 от 20 юли 1995 г. по к.д.№ 15 от 1995 г.).
Тенденцията в утвърждаването на Бюрото за защита след преместването му в администрацията на главния прокурор се заражда още преди 2018 г., но се засилва с измененията и допълненията от 2018 г. Тя продължава и с последните изменения на чл. 14 ЗЗЛЗВНП през 2020 г.( обн.ДВ, бр.11 от 2020 г.) с поемането от Бюрото на охраната на прокурори и следователи, осъществявана от по силата на съвместна инструкция по смисъла на чл.7, ал.З ЗНА, издадена от главния прокурор и министъра на правосъдието и „съгласувана” с Пленума на ВСС. Виж в този смисъл и чл.б от Препоръка (2001)10 на Комитета на министрите на дьржавите-членки на Съвета на Европа.Изобщо новата действаща уредба в нейната еволюция през 2004-2020 г.разширява със закон правомощията на главния прокурор, вън от неговите и на прокуратурата конституционни функции по чл. 126, ал.2 и чл. 127 kOHCT (вж. р.№ 11 от 23 юли 2020 г. по кд. 23 юли 2019 г.).
Прехвърлянето на функцията по защита на застрашените лица по ЗЗЛЗВНП е ключов момент и грубо „сьставно”(сложно) нарушение на Конституцията, което се състои от няколко отделни нарушения на Конституцията: от една страна с него се изземва конституционна държавна изпълнителна власт от сферата на правителството и държавната администрация по чл. 105 и чл. 116 Конст, от друга страна- прехвърля на друга конституционна държавна власт – на съдебната, в лицето на прокуратурата и главния прокурор, което е недопустимо. Този „трансфер на държавна власт” е противоконституционен и защото се извършва със закон на Народното събрание по чл.84, т. 1 Конст,което противоречи на върховенството на Конституцията по чл.5, ал. 1 и на принципа на правовата държава по чл.4, ал. 1 Конст, с всички,произтичащи от това последици за „степента” на противонституционност на тази „законодателна операция“
2.Нарушаване на принципа на правовата дьржава ( абз.5 от Преамбюла и чл.4, ал.1 Конст).
Принципът на правовата държава със своето многопластово съдържание включва на първо място създаването на закони, които са с ясно,точно и безпротиворечиво предметно съдържание и вътрешна съгласуваност на законовата уредба в съответствие с Конституцията, между които и с принципа на разделението на властите. „Правовата държава означава упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони,които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство,за постигане на свобода, справедливост и сигурност” ( р.№ 1 от 27 януари 2005 г. по к.д.№ 8 от 2004 г.). Разбира се, този принцип по абз.5 от Преамбюла и чл.4, ал. 1 Конст, както многократно е подчертавал Конституционният съд, не бива да бъде прекомерно натоварван (p.N2 14 от 23 ноември 2000 г.по кд. № 12/ 2000 г., р.№ 1 от 27 януари 2005 г. по кд. № 8 от 2004 г., p.N2 6 от 12 май 2005 г. по кд. № 8 от 2004 г., р.№ 7 от 16 юни 2005 г.по к.д.№ 1/2005 г., р.№ 5 от 9 юли 2009 г. по к.д. № 6 от 2009 г. и др.). Но в случая е необходимо изрично да се настои върху него, защото става въпрос за най-висши човешки права и ценности — живот, здраве, свобода, сигурност и за използването на принудителна сила,поради което изискванията за яснота, точност и безпротиворечивост са особено важни и изискват строго спазване, за да не се нарушават или застрашават правата или законни интереси на гражданите ( чл.56 Конст). А това изисква „задължение от държавата чрез законотворчество и изпълнението на законите да обезпечи ефективна възможност на гражданите да защитават нарушените или застрашените от нарушаването им права по съдебен ред” ( р.№ 6 от 15 юли 2013 г.по к.д.№ 5 от 2013 г.). Това е необходимо, защото в случая става въпрос за специфичния зрителен ъгьл на наказателното производство в правната среда, на която се преценява спазването на принципа на правовата държава и конституционността на оспорваните законови разпоредби „Специфично проявление на принципа на правовата държава по чл.4, ал. 1 от Конституцията в наказателното правоприлагане, представлява изискването за законоустановеност на деянията, обявени за престъпления, както и на наказанията,предвидени за тях. Това изискване се свързва с монопола, който притежава държавата върху прилагането на принуда срещу извършителите на правонарушения, която може да се изрази в посегателство върху техните фундаментални права – на свобода, на собственост или на живот (последната мярка на наказателно правно выдействие – вероятно се има предвид отмяната на смъртното наказание по чл.З6, ал.З НК, обн.ДВ, 6p.153 от 1998 г.— б.м.-В.М.), изрично отпаднала по нашето наказателно право от края на 1998 г. В този контекст прилагането на принуда, когато се засяга личната сфера на гражданина би била легитимна само ако се осъществи съобразно ясните и стабилни предписания на наказателния материален и процесуален закон“ ( р. № 5 от 27 март 2014 г. по кд. № 2 от 2014 г.). Принципът на правовата държава „не се изчерпва с изискването законът да бъде спазван, но и че приетите закони трябва да отговарят на началата, на които стъпва едно демократично управление“ (р.№ 10 от З декември 2009 г. по к.д.№ 12 от 2009 г.). Това приобщава и „демократичната държава” към триадата на съвременната правова държава.
Законодателната власт се упражнява от Народното събрание – единственият законодателен орган в държавата, в рамките на законодателна целесъобразност като приема, изменя,допълва и отменя законите ( чл.62, ал.1,предл.1 и чл.84, т. 1,чл.86-88 Конст).Законодателната целесъобразност е присъща на същността на законодателната власт на Народното събрание. Но тя е ограничена от разделението на властите и от другите основни от Основния закон – правовата държава, независимостта на съдебната власт и др. Само преди месец конституционната юрисдикция постанови p.N9 6 от 21 май 2021 г.по к.д. N2 15/2020 г.,в което изрично и категорично посочи: „Рамките, в които могат да се вземат едни или други законодателни решения са определени в Конституцията. Поради това при упражняване на своите законодателни правомощия Народното събрание е ограничено в своята дискреционна преценка от конституционните принципи и не може да се отклонява от тях.” Народното събрание през 2004 г., когато се приема ЗЗЛЗВНП е имало по-верен конституционен усет и звеното за защитата на застрашените лица се създава в състава на Министерството на правосъдието, т.е. в орган на изпьлнителната власт, а не в съдебната власт. По-кьсно друга легислатура „премества” управлението на тази дейност в прокуратурата и по специално „при главния прокурор“ през 2018 г.(обн. ДВ,бр.44 от 2018 г.) С това,според мен, е извършено нарушение на принципа за разделението на властите,защото е засилена изпълнителната власт с правомощия на главния прокурор, които са извън предмета и пределите на чл. 126, ал.2 и чл. 127 Конст. Конституцията трябва да бъде бранена и от Народното събрание ( р.№ 4 от 17 май 1995 г. по кд. № 2 от 1995 З от 7 юли 2015 г. по к.д.№ 13 от 2014 г.). Това е мисия на Конституционния сьд.
Действащата нормативна уредба на чл. 14, ал. 1,2,3, т. 1, 2 и З – с измененията от 2018 г., а на т. 4 и 5 — с измененията от 2020 г. с предвидените в тях нови мерки със засилени елементи в тях на изпълнителната власт,което е в нарушение на конституционното разделение и разпределение на държавната власт между трите власти по чл.8 Конст, коего не може да бъде извършвано със закон (р.№ 4 от 1995 г.по к.д.№ 2 от 1995 г., р.№ З от 2015 гло к.д.№ 13 от 2014 г. и др.).
- Нарушаване на принципа за независимост на сьдебната власт (чл.117, ал.2 и З Конст)
Независимостта на съдебната власт е изрично уредена в чл. 117, ал.2. Тя е присыц приз на природата на съдебната власт конституционен признак, който произтича от нейната основна функция да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата ( чл. 117, ал. 1 Конст). Съдебната власт може да изпълнява своята конституционна функция, само ако е независима държавна власт, сиреч обективна, безпристрастна, самостоятелна спрямо другите държавни власти и равно отдалечена от страните по правните спорове. Независимостта й е основна предпоставка и мерило за нейната стабилност,престиж и доверие при осъществяването й ( p.N2 12 от 20 юли 1995 г.по кд. № 15 от 1995 г.).Независимостта на съдебната власт е нейн основен „генетичен” и комплексен правен белег. Тя има множество измерения и белези,в които се обективира и проявява: изрично определяне на нейната основна функция —да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата; самостоятелен бюджет за издръжката й от държавата; свои органи за управление – ВСС и Инспекторат към него; специфична вътрешна архитектура в лицето на двете обособени колегии- съдийска и прокурорска,подбор и кариерно развитие на съдиите, прокурорите и следователите; независимост при изпълнение на техните функции при осъществяването на съдебната власт и др.под.Те са конституционализирани, т.е.изрично определени или дискретно, но достатъчно ясно заявени в чл. 1 17-133 Конст.Тя е единствената от трите форми на държавната власт, на която независимостта й е конституционно изрично заявена в Основния закон.Конституционният съд в своята 30-годишна практика последователно утвърждава важната й роля в „триадата” на държавната власт по чл.8 и глава Шеста от Конституцията,когато утвърждава: ”Съдебната защита е най-висшата правна гаранция както за защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица,така и като гаранция за законосъобразност на издаваните от изпьлнителната власт административни актове” ( р.№ 5 от 18 април 2003 г. по кд. № 5 от 2003 г.). Както образно това е изразено в друго решение на КС:„Пътят към съда трябва винаги да е отворен —това положение е основно право и „завършващата тухла“ в сградата на правовата държава” ( р.№ 6 от 1 ноември 2008 г. по к.д.№ 5 от 2008 г.
„Независимостта на съдебната власт” е обобщение от високите етажи на конституционната правна мисъл. Тя е свързана със съдебната власт и функциите й по чл. 1 17, ал. 1 Конст за защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. По настоящето конституционно дело тя се проявява със своята функция да осигури обективност и безпристрастност при защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Част от нея е и уредбата на сигурността и личната безопасност на магистратите при изпълнението на техните функции и на членовете на техните семейства,която е изрично и международноправно уредена в Препоръка (2009)10 на Комитета на министрите на Съвета на Европа,която установява и задължение на дьржавата, а не на самите прокурори,каквато е защитата им от Бюрото ( чл. 14, ал.З и 4 ЗЗЛЗВНП. Съгласно чл. 133, Конст тяхната сигурност е част от конституционния им статут и се урежда със закон, а не с правилник, утвърден от главния прокурор,който е ведомствен нормативен акт и на това основание противоречи чл. 14, ал.З ЗЗЛЗВНП противоречи на Конституцията.
Отклонение от Конституцията е и нарушаването на бюджетната самостоятелност на съдебната власт като гаранция за нейната независимост. Този бюджет й е предоставен за издръжката й при изпълнение на конституционно въложените й функции от Конституцията, а не выт от тях (р.№ 4 от 15 април 2003 г. по к.д. № 2/2002 г., каквото е и правомощието на прокуратурата и главния прокурор по прилагането на действащия ЗЗЛЗВНП със засилващите се в него елементи на изпълнителната власт. За независимостта на съдебната власт вж.и р.№ З от З април 1992 г. по к.д.З0 от 1991 г.; р.№ 15 от 28 октомври 1997 г. по к.д.№ 9 от 1997 г.; р.№ 1 от 14 януари 1999 г. по кд. № 34 от 11998 г.; р.№ 16 от 12 юни 2001 г.; р.№ 4 от 7 октомври 2004 г. по кд. № 4 от 2004 г.; р.№ 13 от 16 декември 2002 г. по кд. № 17 от 2002 г.; р.№ З от 7 юли 2015 г. по кд. № 13 от 2014 г.; р.№ 2 от 21 февруари 2019 г. по к.д. № 2 от 2018 г.; р.№ 6 от 11 май 2021 г.по к.д. 15 от 2020 г. и др.).
4. Нарушаване на върховенството на Конституцията (чл.5, ал.1, Конст)
Очертаните до тук три направления на нарушаване на Конституцията с оспорените разпоредби на чл.138, т.5 ЗСВ и на ЧЛ.1З,аЛ.1, 2 и 4 ,чл.14, ал. 1,2 и З,т.2 и З ( в частта,”когато това е разпоредено от главния прокурор”), чл.14в и чл.14д, ал.З ЗЗЛЗВНП са все случаи, в които се нарушава върховенството на Конституцията със закон, които й противоречат по смисъла на чл. 149, ал. 1,т.2 Конст. Те увеличават „тежестта” на противоконституционност, с която Основният закон е натоварен, веднъж като самостоятелно основание по чл.5, ал. 1 Конст, и втори път – като нарушение на принципа на разделение на властите по чл.8 Конст, на противоречие с принципа на правовата държава по чл.4, ал. 1 Конст и като нарушаване на принципа на независимостта на съдебната власт по чл.117, ал.2 и З Конст, което „повишава” степента на тяхната противоконституционност по смисъла на чл. 149, ал. 1,т.2 Конст ( р.№ 12 от 17 юли 2014 г. по кд. № 10 от 2014 г. и др.).
Въз основа на изложеното в предходното изложение намирам, че разпоредбите на чл.138, т.5 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), както и на: чл. 13, ал.2 и на чл. 14, ал. 1,2,т.2 и З (в частта „при главния прокурор“), ал.2 и 4, чл. т.2, З (в частта относно „когато това е разпоредено от главния прокурор”) и т.4 от Закона за защита на лица,застрашени вы връзка с наказателно производство (33ЛЗВНП),както и на свързаните с тях разпоредби от същия закон – чл. 13, ал. 1 (в частта „при главния прокурор”) и ал.4, чл.14в и чл. 14д, ал.З противоречат на чл.4, ал. 1, чл,5, ал. 1, чл.8, чл.117, ал. 2 и З, чл.126, ал.2, чл. 127 Конст.
18 юни 2021 г.
