Окончателно: Веселин Марешки загуби дело срещу Валя Ахчиева, ВКС отказа касация

Върховният съд отхвърля твърденията на лидера на „Воля“ за „очевидна неправилност“ на решенията на СРС и СГС

Окончателно, лидерът на „Воля“ и бивш зам.-председател на 44-ия парламент,  сега кандидат от новата коалиция „Българските патриоти“ Веселин Марешки загуби дело срещу журналистката Валя Ахчиева.

С определение от 6 юли съдиите от ВКС Емил Томов, Драгомир Драгнев и Геновева Николаева не допускат казуса до касационно обжалване.

Предните две инстанции – Софийският районен съд и Софийският градски съд отхвърлиха исковете на Марешки и неговата майка, както и на фирмите „Фармнет“ и „Варнафарма М“  срещу журналистката за непозволено увреждане заради седем нейни предавания „Открито“ по БНТ, излъчени през 2017 и 2018 г. В тях Ахчиева пpocлeдява пapaлeлния изнoc нa cĸъпocтpyвaщи и живoтocпacявaщи лeĸapcтвa,  peимбypcиpaни oт HЗOK и внacяни в Бългapия нa мнoгo ниcĸи цeни. Ho ĸoитo cлeд тoвa вeднaгa ce изнacят oт фиpми в дpyги eвpoпeйcĸи дъpжaви, нa цeни – в пъти пo-виcoĸи.  В cъщoтo вpeмe тeзи лeĸapcтвa липcвaт в aптeĸитe в Бългapия, продават се „аналози“ в опаковки от производителя.

Mapeшĸи твъpдяxa, чe  ca пpeживeли cтpec, пcиxичecĸи диcĸoмфopт и бeзпoĸoйcтвo cлeд излъчвaнe нa жypнaлиcтичecĸoтo paзcлeдвaнe.

На две инстанции съдът обяви, че е налице oбcтoйнo изcлeдвaнe c дoĸyмeнти, paзгoвopи cъc зaceгнaти лицa, длъжнocтни лицa в дъpжaвни инcтитyции, нa бaзaтa нa ĸoитo ca дaдeни oцeнъчни cъждeния. А критиките на Ахчиева са адресирани към публична фигура на държавен пост и са в обхвата на гарантираното от евроконвенцията свобода на мнение и изразяване.

Защитата на Марешки твърди пред ВКС „очевидна неправилност“ на решението на апелативния съд по чл. 280, ал.2 ГПК (едно от новите основания за касационен контрол), както и постановяване на решение в разрез с практиката на върховния съд (основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК). По повод практиката представителите на лидера на „Воля“ поставят и 7 въпроса пред върховния съд. А именно:

• Длъжен ли е съдът да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от лицето, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ?
• Следва ли съдът да преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчни съждения, ако е стигнал до извода, че са налице такива?
• Налице ли е добросъвестно журналистическо разследване, ако изнесената от журналиста информация не е проверена от поне два независими източника?
• Налице ли е добросъвестно журналистическо разследване, ако журналистът разпространява неверни факти, включително ако преднамерено е скрил факти и доказателства, опровергаващи разгласените от него твърдения и изводи?
• Налице ли е твърдение за факт или оценка при публично разпространено изявление за извършена от дадено лице незаконна дейност?
• Подлежат ли на пълно и главно доказване конкретните неимуществени вреди, когато ищецът претендира обезщетение в размер, който не надхвърля обичайно присъждания за подобни случаи?

Заявява се и противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС по въпроса за присъждане на обезщетение за репутационни вреди на търговски дружества, обективирана в решение по дело Т – 88/09 от 8 ноември 2011 година по казуса Idromacchine Srl v. E.C.

Предаванията поднасят на публиката гледната точка на журналиста Ахчиева и представляват изводи, коментари, мнения, оценъчни съждения и субективна интерпретация на възприети от нея факти и обстоятелства по повод извършените журналистически проучвания. Като такива те съставляват израз на правото й свободно да изразява собствено становище по определени въпроси от общественозначим интерес – предмет на процесните телевизионни предавания, припомня ВКС решението на първата инстанция.

Въззивният съд е намерил, че направените в предаванията съждения са оценъчни и са израз на упражненото право на свобода на словото, като представляват допустима критика спрямо търговската дейност на публична фигура , каквато е ищецът Марешки (политик – лидер на политическа партия и тогава заемащ поста заместник – председател на Народното събрание) и са базирани на проверена информация, касаеща въпрос от изключителен обществен интерес, добавят върховните съдии.

И дават своите отговори.

Защо няма „очевидна неправилност“?

„Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост, каквито квалифицирани състави на неправилност не са осъществени досежно атакувания съдебен акт“, заявява ВКС.

И обяснява – невъзпроизвеждането на съдържанието на процесните телевизионни предавания в мотивите на въззивното решение не може да обуслови не само очевидна неправилност, но и обикновена неправилност на съдебния акт, доколкото въззивният съд е посочил, че то е безспорно между страните, възпроизведено е в DVD и е известно нему на база на извършения оглед на последните, а и е подробно индивидуализирано в мотивите на първоинстанционното решение. Няма съмнение, че СГС е запознат със съдържанието на всяко едно от процесните телевизионни предавания с автор и водещ – ответницата, като след съвкупен анализ на това съдържание и останалите приети по делото доказателства, е извел правните си изводи, според които журналистическото разследване не съдържа фактически твърдения, а само оценъчни съждения на своя автор. Правните изводи за неустановено противоправно поведение на журналиста в контекста на конституционното право по чл. 39 КРБ и за недоказване на принципно допустимите неимуществени вреди (репутационни вреди) от деликт в патримониума на ищцовите търговски дружества също не покриват горепосочените признаци за очевидна неправилност.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Защо няма противоречие с практиката на върховния съд?

В определението се казва:
„Първият въпрос на касаторите осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в атакувания въззивен съдебен акт. Спрямо него не е налице соченото допълнително основание – разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба. Според същата (решение № 85 от 23 март 2012 година по гражданско дело № 1486 от 2011 година на ВКС, Четвърто г.о., решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година на ВКС, Четвърто г.о., решение № 12 от 06 февруари 2013 година по гражданско дело № 449 от 2012 година на ВКС, Трето г.о., решение № 484 от 9 юни 2010 година по гражданско дело № 1438 от 2009 година на ВКС, Трето г.о. и др., вкл. представените от касаторите) при спор за отговорност за вреди при извършено журналистическо разследване, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, които могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни, засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. В мотивите на своето решение съдът е длъжен да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Разпоредбата на чл. 10 т. 1 ЕКЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други правни субекти, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на другите правни субекти. Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по -широки граници. Колкото по – известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Същевременно журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят, а следва да съобразяват границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ. Не е противоправно поведението при изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Въззивният съд е съобразил изцяло горепосочената практика на ВКС при извеждане на решаващия си правен извод, че в проведеното процесно журналистическо разследване от ответницата всички направени съждения са оценъчни и поради това не подлежат на проверка за вярност.
Вторият въпрос на касаторите е изведен от мотивите по съществото на спора в решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година на ВКС, Четвърто г.о., поради което формулировката му не е прецизна и касае по – скоро фактическите изводи, отколкото правните проблеми по конкретното дело, поради което не удовлетворява изискването на законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. Доколкото може да бъде изведена от горецитираното решение на ВКС относима към настоящия спор проблематика, следва да бъде посочено, че СГС не е констатирал фактически твърдения на ответницата в процесните телевизионни предавания, които да подлежат на установяване за вярност, а само оценъчни съждения въз основа на проверена в хода на журналистическото разследване информация за обстоятелствата – предмет на разследването. В решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година, конкретният казус е бил различен – не е била установена истинността на направените от журналиста фактически твърдения и поради това изведените от последния оценъчни съждения са се оказали неподкрепени от никакви факти, при което е направен извод, че в такава хипотеза има злоупотреба със свободата на словото. Поради това по втория поставен въпрос не са осъществени нито общото, нито наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият въпрос , ако може да се приеме за относим към решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение, е разрешен изцяло в съответствие с цитираните от жалбоподателите решения на ВКС. Необходимостта от проверка на верността на изнесената от журналиста информация се отнася до хипотезите, в които последният разпространява фактически твърдения, а не оценъчни съждения, каквито единствено се съдържат в процесните телевизионни предавания.
Четвъртият въпрос , касаещ отново добросъвестното журналистическо разследване при разпространение на неверни факти и преднамерено скриване на факти и доказателства, опровергаващи разгласените твърдения и изводи, не е обуславящ за решаващите правни изводи във въззивното решение по горепосочените съображения, изведени при предходните въпроси. СГС не е приемал, че ответницата е разпространявала неверни фактически твърдения, още по-малко е приемал, че преднамерено е скрила благоприятни за ищците факти и доказателства. Неправилността на тези фактически и правни изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана в настоящата фаза на касационното производство по предварителна селекция на касационните жалби. Поради това и по този въпрос липсва общо основание за допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изисква конкретен отговор дали са правилни фактическите и правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, т.е. касае касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат разгледани само, ако бъде допуснато касационното обжалване. Всъщност отговорът му се съдържа в разгледаната практика на ВКС при обсъждането на първия зададен въпрос, разграничаваща фактически твърдения от оценъчни съждения при журналистическо разследване, вкл. досежно занятие на политици.
Шестият въпрос , поставен от касаторите, също не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол. Той не е от значение за крайния изход по конкретното дело.

Гореизложеното е относимо и за поставения седми въпрос , касаещ необходимостта от доказване на обичайните репутационни вреди от деликт. Освен, че посочената от касаторите практика на ВКС е неотносима към журналистически деликти, отговорът на така поставения въпрос не е в състояние да промени крайния изход на конкретния спор, при който приетата липса на противоправно поведение на журналиста е достатъчна, за да изключи деликтната му отговорност.
Осмият поставен от жалбоподателите въпрос е правен такъв, но е разрешен съобразно цитираната практика на ВКС (решение № 187 от 23 октомври 2019 година по гражданско дело № 1738 от 2018 година на ВКС и решение № 263 от 29 ноември 2019 година по гражданско дело № 1177 от 2019 година на ВКС). Според нея, в съответствие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. При потвърждаване на първоинстанционното решение разполага с възможността по чл. 272 ГПК, която не го освобождава от горепосочените задължения. Въззивният съд е изложил подробни собствени фактически и правни мотиви, които изчерпват всички приети по делото доказателства и всички доводи и възражения на страните, вкл. съдържащите се във въззивната жалба, поради което по този въпрос не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Що се отнася до възможността за присъждане на репутационни вреди на търговски дружества, на който въззивният съд е отговорил положително, както беше посочено и по – горе, съобразявайки практиката на ВКС, ЕСПЧ и СЕС, вкл. цитираното от касаторите решение по дело Т – 88/09 от 8 ноември 2011 година по казуса Idromacchine Srl v. E.C.. Този въпрос не е от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор, т.е. спрямо него отсъства общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Не е осъществено и соченото допълнително основание, тъй като даденият принципен отговор от въззивния съд съответства на горецитираното решение на СЕС.“

Пълният текст на определението на ВКС тук