Защо като нямаме „Главен съдия“, имаме „Главен прокурор“, или как да решим проблемите от времето на Татарчев, Филчев, Цацаров, сега – при Гешев

Съдебната реформа – с поглед към концепцията на Великото Народно събрание

Петър Обретенов*

В дебатите за необходимостта от реформа в съдебната власт на първо място  се постави въпросът за мястото на прокуратурата и на главния прокурор в конституционно уредените институции на държавата.

            Според чл.126, ал.1 от Конституцията „ Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата”.

            Според чл.119 от същата, в структурата на съдилищата са включени  Върховен касационен съд, Върховен административен съд, апелативни, военни, окръжни и районни  съдилища.

            В съответствие с тези разпоредби са създадени прокуратура към ВКС, прокуратура към ВАС, апелативни, военна, окръжни и районни прокуратури.

            Пита се: главният прокурор, посочен във втората алинея на чл.126 КРБ  на коя структура на съдилищата съответства.

            Очевидно тази длъжност е извън структурата на съдилищата, защото длъжност   „ Главен съдия” няма.

            Налице е безспорно противоречие между принципа за устройство на прокуратурата, формулиран в първата алинея на чл.126 и разпоредбата на втората алинея, в която  се появява институцията „ Главен прокурор”,  не съответстваща на нито една съдебна структура.

            Това противоречие е резултат от една почти конспиративно вмъкната  добавка с втората алинея към основния текст за устройство на прокуратурата,  обстоятелство което подробно съм изяснил и аргументирал в няколко публикации, които посочвам под линия[1] Накратко, според замисъла на конституционните законодатели, устройството на съдебната власт и в частност – на прокуратурата, следваше да бъде такова, каквото е било до установяването на тоталитарната власт в България.  Прокурорите са били към съответните съдебни инстанции: ВКС, ВАС, апелативни, окръжни  съдилища и пр., без йерархичен контрол за законност, а фигурата „ Главен прокурор”, като самостоятелна институция, е непозната за това устройство. Вмъкването на текста на алинея втора на чл.126 противоречи на концепцията за заложена в доклада на „Комисията за изработване на проект за Конституция на България и основните положения, които трябва да залегнат в нея”, където изрично се посочва, че запазването на съществуващата йерархично изградена, организационно и функционално структура противоречи на изискването „за независимост на прокурора  еднотипна с тази на съдията”.  На практика обаче, възприета и от съответни текстове в ЗВС, прокуратурата остана със същото устройство, каквото е било по време на тоталитарната власт, уредено със Закона за прокуратурата, издаден на основание на Живковата конституция от 1971 г.- единна и централизирана. Съвременен аналог има само в конституцията на руската федерация / чл.136/. Получи се подмяна на волята на конституционните законодатели: вместо възстановяване на традиционното за нашата съдебна система място и роля на прокуратурата се  утвърди сталинския модел „Вишински”.

            Като разискваме проблема за мястото и ролята на прокуратурата и за отговорността на главния прокурор, ние трябва да си поставим въпроса: искаме ли прокуратура, чието устройство е рецидив от тоталитарната държава? [2]

            Отговорът на този въпрос трябва да бъде отправна точка в усилията ни да реформираме прокуратурата и да разрешим проблема с отговорността на главния прокурор.

            Логически извод от изложените в резюме констатации е, че отпадането на втората алинея на чл.126 ще  отстрани противоречието с принципа за устройство на прокуратурата, императивно формулиран в първата алинея.  Прокуратурата ще престане да бъде „единна”, йерархично изградена централизирана  институция, а  структурно / а не само по наименование / ще бъде придадена към съответните съдилища, прокурорите ще се ползват с независимост еднотипна с тази на съдиите и тяхното кариерно развитие ще преминава и през съдийски длъжности, което ще формира съвсем по друг начин на тяхното професионално развитие и манталитет. Главен прокурор като самостоятелна институция ще престане да съществува, а такъв ще има към ВКС, който ще упражнява методическо ръководство, но не и контрол  за законност върху актовете на останалите прокурори – тази функция ще се изпълнява само от съда. При такова устройство, държавата и обществото няма да имат тези проблеми каквито имаше по времето на Татарчев, Филчев, Цацаров, и сега – при Гешев, а „Глава шеста” от конституцията ще оправдае названието си „ Съдебна власт” – структурно, прокуратурата ще е неразривно свързана със съдилищата Сега се чуват призиви  прокуратурата да се извади от съдебната власт, но  в действителност организационно и функционално тя няма нищо общо със нея, освен с наименованията на отделните звена.

Отпадането на втората алинея но чл. 126 / и добавката „към  ВКС” за главния прокурор по чл.129, ал.2 / може да се постигне чрез елементарна и бърза  конституционна промяна, стига политическите сили да се съгласят, че искат същото, което беше заложено в концепцията за прокуратурата от ВНС. Ще имаме устройство на съдебната власт аналогично на това  преди установяването на тоталитарната власт. Проблемът с отговорността на главния прокурор и в частност – с личността” Гешев” ще отпадне.

Ще ми се възрази, че  тази конституционна промяна изисква свикването на ВНС съгласно р. № 3 /2003г. на КС. Това решение е другия „ препъни- камък”,който трябва да отпадне от нашата правна действителност, за да се отвори пътят към цялостна реформа на нашата съдебна власт. То също  представлява извращение на волята на конституционните законодатели от ВНС, защото възстановяването на институцията „ Велико народно събрание” беше замислено и формулирано като изключение / вж. чл.153 /  от подробно регламентирания ред за ревизия на конституцията / чл.153 – 156 /, а КС, във флагрантно нарушение на логически и правни принципи, си позволи недопустимо разширително тълкуване на изрично посочените в чл. 157 случаи, при които се изисква свикване на ВНС.[3]

Това е само конспективно изложение на една идея, която поставям на дискусия. Всяко едно от изложените констатации, твърдения и изводи изисква подробна аргументация, която аз  /а и не само аз[4] / съм направил отчасти  в предишни публикации. Разбира се, отпадането на втората алинея на чл.126 ще  има за следствие промяната в процесуални и материални закони, преди всичко – в ЗСВ.  Тази конституционна промяна би следвало да бъде част от една по- цялостна реформа, засягаща преди всичко състава и функциите на ВСС – това е другия случай, в който волята на конституционните законодатели беше подменена: от кадрови орган на съдебната власт той се превърна в „ правителство” и „ мини – парламент” на същата, с което, вместо да се  гарантира по – голяма  независимост на магистратите от политическото влияние, се получи точно обратното.  

Конституцията приета през 1991 г. не засегна функциите и ролята на министъра на правосъдието като свързващо звено между съдебната и изпълнителната власт, освен за правомощията, които бяха делегирани изключително на ВСС. Подлежи на анализ доколко последващото прехвърляне на съществена част от тези функции на ВСС, мотивирано с постигането на пълна независимост от изпълнителната власт, е дало положителни резултати и доколко това е в унисон с принципа за взаимен контрол между властите. В тази връзка, очакваното решение на КС на въпроса дали е допустимо искането на правосъдния министър за стартиране на процедурата за оставка на главния прокурор, ще има важно значение.

Накратко, изводът е, че съдебната реформа изисква конституционна промяна, към която трябва да се пристъпи след преценка дали отклоненията от концепцията за устройство на съдебната власт, приета от Великото Народно Събрание, са дали положителни резултати, която да определи в каква насока да е тази промяна.