Defakto.bg
Бившият областен управител на Русе Румен Януаров окончателно осъди прокуратурата за дискриминация.
С определение от 16 август върховните съдии от ВКС Мими Фурнаджиева, Василка Илиева и Десислава Попколева – докладчик не допускат до касация решението на Русенския окръжен съд и то влиза в сила.
Януаров спечелва делото за дискриминация, като на две инстанции съдът признава нарушение на правото на равно третиране заради проявеното бездействие от прокуратурата да осигури достъпна среда за хора с увреждания в обществената сграда, в която се помещава окръжното следствие на Русе. ПРБ трябва да му плати обезщетение от 1000 лева плюс законните лихви от 2013 г. насам. Правното основание е чл. 71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация. Текстът гласи, че „всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска обезщетение за вреди“.
На това основание иск срещу прокуратурата за дискриминация по „лично или обществено положение“ и за осъществен тормоз чрез наказателно преследване предяви и председателката на фармацевтичния съюз проф. Асена Сербезова. Делото в Софийския районен съд засега не е тръгнало.
Румен Януаров бе областен управител по време на кабинета „Сакскобургготски“, а през 2011 г. участва и в кметската надпревара за Русе. Прокуратурата на два пъти повдига обвинения срещу него. По първото дело – за безстопанственост, той бе окончателно оправдан и на свой ред осъди прокуратурата по ЗОДОВ. Второто – за документна измама бе прекратено от самата прокуратура заради недоказаност на обвиненията. По него Януаров също осъди ПРБ по Закона за отговорността на държавата.
Делото за дискриминация е свързано с обвиненията по втората преписка, по която през юни и юли 2011 г. той е викан на разпит в следствието.
И районният, и окръжният съд в Русе приемат, че дискриминацията заради неосигурен свободен достъп на хора с увреждания в сградата е основателен, тъй като осигуряването на този достъп е задължение и на ползвателя на сградата.
Пред ВКС прокуратурата оспорва именно този извод и твърди, че решението е постановено спрямо страна, която не е пасивно процесуалнолегитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. Заявява и неправилност на решението с твърдения, че Прокуратурата на РБ не е субект на задължението за осигуряване на свободен достъп за хора с увреждания чрез преодоляване на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери, тъй като на Окръжна прокуратура Русе не е предоставено стопанисването на процесната сграда.
Законът квалифицира като дискриминация и поддържането /не само изграждането/ на недостъпна архитектурна среда, което обосновава отговорността на ПРБ като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен; изискванията за изграждане и поддържане на достъпна среда са разписани в закон, поради което експлоатацията на сградата без изграждане на необходимите елементи на достъп и обзавеждане /напр. съоръжения, които не са трайно прикрепени към сградата – напр. платформа или самоходно устройство с гумени задвижващи вериги или др./ е закононарушение, а експлоатацията се осъществява именно от ответника, са мотивите на русенските съдии.
Върховният касационен съд ги подкрепя. „В конкретния случай въззивният съд е приел, че спрямо ищеца на процесните дати /10.06.2011 г. и 6.07.2011 г./ е проявена дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.5, във вр. чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Неоснователно е оплакването на касатора-ответник относно правното значение на §6 от ПЗР на ЗИХУ. В случая въззивният съд не се е позовал на тази норма при формиране на решаващите си изводи, а е приел, че собствеността на сградата е ирелевантна, като изрично се е позовал на понятието „достъпна среда“ в Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хора с увреждания, както и на изричната норма на чл.5 ЗЗДискр., която квалифицира като дискриминация и поддържането, а не само изграждането, на недостъпна архитектурна среда. При тези мотиви, въззивният съд е обосновал отговорността на ответника като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен“, заявяват върховните съдии.
Пълният текст на решението на ВКС –
тук