DeFakto.bg DeFakto.bg
Адв. Ася Манджукова – Стоянова
Бях провокирана да напиша този текст от публикуваната на официалния сайт на Европейската комисия (ЕК) информация, че на 23.09.2021 Европейската комисия е образувала производство за установяване на нарушение, свързано с констатацията, че българското законодателство не съответства на
Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство. Тази констатация идва почти десет години след приемането на Директивата (22.05.2012 г.) и повече от седем години след изтичането на крайния срок за транспонирането ѝ в националното право (02.06.2014 г.). От оскъдния запис в секцията за наказателните процедури срещу държавите членки е видно, че производството по установяване на нарушението е в своя начален етап – изпращане на уведомително писмо до България с искане за допълнителна информация. Срокът за предоставянето на тази информация обикновено е два месеца. Към настоящия момент липсват подробности и не са ясни конкретните съображения на Комисията.
Новината е възмутителна поне по две причини.
Първата е пълното нехайство и очевидна липса на законодателна и политическа воля Директивата за правото на информация в наказателното производство да бъде адекватно и изчерпателно транспонирана. Още през далечната 2016 г. Адвокатско дружество „Манджукова, Шопов, Петров” отправи мотивирано писмено предложение до Министерството на правосъдието, с тогавашен министър госпожа Екатерина Захариева, като носител на законодателна инициатива, да предприеме нужните стъпки за по-бързото и качествено транспониране на Директива 2012/13/ЕС. Предложението съдържаше подробен анализ на слабостите в закона и практиката, които влизат в противоречие с правилата на Директивата, както и конкретни насоки за обхвата на нужните законодателни промени. На това писмо беше отговорено с оглушително мълчание. Не получихме дори протоколен отговор, например, че становището ни ще бъде разгледано и взето предвид или нещо подобно – пълно, надменно и пренебрежително мълчание.
Втората причина е изключително тромавата и ненавременна реакция на Европейската комисия. Пак тогава, в началото на 2016 г., аз и колегите ми сезирахме и Европейската комисия относно проблема с нетранспонирането на Директивата за правото на информация (както впрочем и за повърхностното и неефективно транспониране на Директивата за правото на устен и писмен превод в наказателното производство). Към онзи момент, в периода между приемането на Директивата и сигнала до Комисията, НПК беше променян осем пъти, но нито един път „законодателят” не беше намерил за необходимо да транспонира Директивата (за да не остане анонимно и размито, ще спомена някои от по-дейните и известни вносители на промени в НПК през този период – Данаил Кирилов, Мая Манолова, Цветан Цветанов, Валери Симеонов). Реакция от страна на Комисията тогава нямаше или поне не ни е известно да е имало. Изглежда към онзи момент българската държавна успешно е заблудила Комисията, че Директивата е транспонирана или че националното законодателство ѝ съответства и затова транспониране не е необходимо. Почти шест години по-късно ЕК констатира недостатъци в транспонирането. Същите, които положително са съществували и през 2016 г. и за които е била надлежно информирана.
И към настоящия момент транспонирането и изпълнението на Директивата за правото на информация е изключително важно за правото на справедлив процес в България, защото и досега настоящата регламентация на правото на информация и на достъп до материалите по делото съгласно Наказателно-процесуалния кодекс притежава големи недостатъци, които позволяват на правораздавателните органи да ограничат правата на обвиняемия, особено в досъдебното произвоство. По-конкретно и неизчерпателно:
Няма разпоредба за „Информация за правата“
Според член 4 от Директивата за правото на информация, от държавите членки се изисква да осигурят писмена „информация за правата“ на обвинените лица и заподозрените, които са арестувани или задържани, като способ за осигуряване на информация за техните права по лесен за разбиране начин. Писмената информация за правата на обвиняемите може да има значително влияние върху способността на обвиняемия да упражни неговите/нейните права на справедлив процес, особено ако е осигурена веднага след задържане. Осигуряването на информация за правата може, например, да позволи на обвиняемия да направи информирано решение за това дали и кога той/тя трябва да упражни неговите/нейните права, както и да оспори всяко неизпълнение на властите за осигуряване защитата на тези права.
И до днес обвиняемите и заподозрените (например задържаните лица) в България нямат достъп до един единствен документ, съдържащ на едно място, на прост и достъпен език всички права на обвиняемия или заподорения, който да запазят по време на своето наказателно производство.
Така например, в рамките на 24-часовия арест по ЗМВР, задържаният получава Заповед за задържане, която, измежду цялата останала информация, съдържа и описание на правата, и отделно декларация, в която потвърждава дали е бил информирани или не за своите права и дали желае да ги упражни. Нито един от двата документа не съдържа информация за всички права, предоставени с Директивата, а дори и със самия ЗМВР. И двата документа са силно формализирани по отношение описанието на правата и категорично не покриват стандартите на чл. 3 и чл. 4 от Директивата. Резултатът от това е известен на всеки практикуващ защитник – задържаните лица масово дават писмени обяснения, преди да им бъде осигурен адвокат, защото не знаят, че могат да откажат да дадат обяснения или защото „така е по-добре за тях”, отказват се от адвокат и не са наясно с възможността да оспорят задържането си.
Привлечените като обвиняемите по реда на НПК, от друга страна, получават писмена информация за своите права в самото Постановление за привличане като обвиняем, както и при връчване на Протокола за разпит за подпис, т.е. информацията за правата се съдържа не в отделен и ясно обозначен документ, а в същите документи, с които лицето бива обвинено и разпитано, често с по-дребен шрифт и без ясно разграничение от останалата информация, съдържаща се в тези документи.
Неуспехът за осигуряване на информация за правата по достъпен и ефективен начин сериозно подкопава способността на обвиняемите да разберат и да упражнят на практика своите права, особено в ранните етапи на своето наказателно производство, когато са най-уязвими.
Настоящите разпоредби за достъп до материалите по делото не гарантират достатъчно справедливостта на процедурите
Както е прието в член 7(2) от Директивата за правото на информация, достъпът до материалите по делото трябва да се предостави за „гарантиране на справедливостта на процедурите и подготовка на защитата“. Чрез установяване на строги ограничения върху достъпа на обвиняемите до материалите по делото по време на досъдебната фаза, настоящите разпоредби в Кодекса не успяват, както да защитят справедливостта на процедурите, така и да осигурят подходящи средства на обвиняемия за подготовка на неговата/нейната защита.
Вярно е, че чл. 219, ал.3, т. 4 НПК предвижда изискване за посочване на доказателствата, на които се основава обвинението, освен ако това няма да затрудни разследването. Така предвиденото изключение само потвърждава разбирането, че достъпът до доказателствата следва да се осигурява като правило, както предвижда и чл. 55 НПК. Изключението на чл. 219, ал. 3, т. 4 НПК обаче се прилага системно и без издаването на
изрично мотивирано постановление на компетентния орган – прокурорът. Така правото, предвидено в чл. 55 НПК за достъп до материалите по делото, на практика се предоставя едва на етапа на приключване на разследването, по реда на чл. 227 НПК. Тази практика, насърчавана от непрецизната законодателна уредба, е напълно несъвместима с целта на член 7(2) от Директивата да осигури справедливост на производството и навременно упражняване на правото на защита, което е възможно, само ако лицето пълноценно упражнява правата си и в досъдебната фаза на наказателното производство.
Неефективни правни средства за защита от нарушения на правото на информация и достъп до делото
Съществените права, защитени чрез Директивата за правото на информация, са илюзорни и в най-добрия случай теоретични, ако няма ефективни правни средства, налични за обвиняемия в случай, че са нарушени неговите/нейните права. Значението на ефективните правни средства е признато в член 8(2) от Директивата за правото на информация, която изисква държавите членки да осигурят механизми за оспорване на нарушенията на правата, защитени чрез тази директива.
На практика, в България не съществуват ефективни правни средства за защита срещу нарушения на правото на обвиняемия на достъп до делото във фазата на досъдебното производство, например чрез възобновяване на разследването, повтаряне на определени процесуални действия и/или събиране на нови доказателства. Това е така, първо, заради практиката и тълкуването, че предоставянето на такъв достъп не е задължително, освен в случаите на задържане, и второ, заради широко застъпеното схващане, че досъдебната фаза е само „предварителна и подготвителна“, въпреки че именно пълноценното осъществяване на процесуалните права в тази фаза би могло потенциално да доведе до прекратяване на наказателното производство и избягване на продължителен, скъп и в крайна сметка неефективен съдебен процес тогава, когато обвинението е неиздържано.
Оповестяването на факта, че Комисията е стартирала наказателна процедура срещу България заради нетранспонирането на Директивата за правото на информация в наказателното производство не е някаква добра новина. То всъщност въобще не е новина, защото това е началото на една продължителна размяна на кореспонденция, становища, допълнителни становища, надлъгвания и подканяния, далеч отвъд инструктивните двумесечни срокове, които евентуално, след неизвестно колко време (месеци, а по-вероятно години), биха могли да доведат до сезиране на Съда на ЕС, който след още известно време евентуално да потвърди констатираното от Комисията нарушение. Поне такива са очакванията, ако проследим развитието на наказателните процедури срещу България, във връзка с нетранспонирането или лошото транспониране на други две Директиви, уреждащи процесуални права в рамките на наказателното производство.
Така например, наказателната процедура срещу България заради нетранспонирането на Директива 2013/48/ЕС за правото на достъп до адвокат в наказателното производство, приета през 2013 г. и със срок за транспониране – 27.11.2016 г., е започнала със същото уведомително писмо още през януари 2017 г., почти веднага след изтичането на достатъчно дългия тригодишен срок за транспонирането на Директивата.
Близо пет години по-късно процедурата е на етап „последно предупреждение
, след като на 15.07.2021 г. Комисията изпраща допълнително мотивирано становище до България.
През 2018 година Комисията стартира наказателна процедура срещу България и заради нетранспонирането на Директива 2016/343/ЕС относно презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, приета през 2016 г. и със срок за транспониране – 01.04.2018 г. През месец юли 2020 г. Адвокатско дружество „Манджукова, Шопов, Петров” изготви до Комисията сигнал, съдържащ подробна информация и примери от практиката за това по какъв начин Директивата за презумпцията за невиновност не само че не е транспонирана, но и се погазва масово, тенденциозно и като част от утвърдената практика на прокуратурата, наложена от настоящия главен прокурор Иван Гешев, да раздава медийно правосъдие чрез огласяване на обвинителни тези, селектирани доказателствени материали и персонални квалификации спрямо обвиняеми, заподозрени или дори лица без никакво процесуално качество. Сигналът бе подписан от редица утвърдени адвокати и впоследствие подкрепен от адвокати, граждани и неправителствени организации, които също го изпратиха на Комисията. Този път получихме отговор – Комисията е наясно с проблема, стартирана е процедура и се очаква становището на българската страна. Такова становище е изискано на 30.10.2020 г., а срокът за него е два месеца. Дали България е изпратила отговор или не, не ни е известно, но към днешна дата, една година по-късно, практиката не се е променила, законът също, а наказателната процедура не помръдва.
Така че, ако някой се пита защо България повече от седем години не транспонира Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство, отговорът е – защото може. Но, разбира се, основната вина за това положение не е бавната реакция на Комисията, а липсата на воля за налагане на върховенството на правото, както от страна на законодателната, така и от страна на изпълнителната и на съдебната власти, в частност – прокуратурата. Правя това уточнение, защото е необходимо да се даде заслужен кредит на онези български съдии, които, въпреки нехайството на законодателя и несъвършенството на националния закон, полагат усилия да „транспонират” в съдебната практика директивите, уреждащи процесуалните права на гражданите в наказателното производство, чрез директното им приложение в производството или посредством отправяне на преюдициални запитвания до Съда на ЕС относно съответствието на разпоредби от българското право или практика на българските съдебни органи с разпоредби от тези директиви.
Във време, в което все по-усилено и нерядко предизборно обещаващо се говори за върховенството на правото, остава да видим как ще реагира българската държава на поредната наказателна процедура и дали ще протака и ще убеждава Комисията колко хубав ни е законът, или просто най-после ще транспонира Директивата в цялост.
Адвокат Ася Манджукова-Стоянова е управляващ съдружник в Адвокатско дружество “Манджукова, Шопов, Петров”. Наказателен адвокат с 16-годишен професионален опит. Член на консултативния съвет на правните експерти към международната организация Fair Trials.
