Държавата на КПКОНПИ и комичните внушения за решението на Съда на ЕС по „гражданската конфискация“

Адвокат Георги Атанасов

На 28.10.2021 г. в Люксембург бе постановено решението на Съда на Европейския съюз (СЕС) по българското дело С-319, образувано по преюдициално запитване на Софийския градски съд  за приложимостта и тълкуването на нормите на правото на ЕС, които се отнасят до конфискацията на средства и облаги от престъпленията, посочени в Директива 2014/42/ЕС.
Съзнателно изчаках една седмица с надеждата да чуя, прочета или видя състоятелна (смислена и обоснована) реакция и/или коментар на решението.
Дочаках само бодряшко прессъобщение на КПКОНПИ, което се отличава с подвеждащо  съдържание и очевидно некоректна юридическа интерпретация.

Какво точно казва това решение на българските правораздавателни органи ще се пише и говори с години, а самото решение ще бъде присъстваща тема пред всеки национален съд много дълго занапред.
В това изложение ще маркирам част от онези неща, които КПКОНПИ чете, макар да ги няма в съдебното решение, съответно онези части на съдебното решение, в които СЕС е излязъл извън компетентността си и се е произнесъл по въпроси, които нямат нищо общо с правото на ЕС. С други думи, ще засегна част от  разрешенията, които водят до своеобразни правни парадокси в националния правен  ред.

1. За „транспониращия“ закон и Директивата, която този закон „транспонира“, без Директивата да се прилага по отношение на самия него

Тук закачката започва още с подвеждащото заглавие на прессъобщението на КПКОНПИ: „[З]а втори път Съдът на ЕС в Люксембург обяви ЗПКОНПИ за непротиворечащ на правото на съюза“. И продължава по-долу: – „[С]лед решението на Съда в Люксембург, че българският ЗПКОНПИ е в съответствие с правото на ЕС…“.
Така се внушава на непокварения читател, че ЗПКОНПИ е съгласуван с  правото на съюза по отношение на конфискацията на средства и облаги от престъпления.

Всъщност СЕС  не  казва нищо такова.  Той казва единствено, че националното право за конфискация на имущество по ЗПКОНПИ и ЗОПДНПИ не може да противоречи на правото на ЕС, защото  националното право и правото на ЕС по този въпрос  нямат допирни точки.
Националното право и правото на ЕС имат различен предмет на правно регулиране, чиито граници не допускат частично или пълно съвпадение по обект, предмет (съдържание) и лица на регламентираните правоотношения.  СЕС изрично коментира, че ЕС не е компетентен да създава правна уредба за конфискацията на средства и облаги от непрестъпления (незаконно придобито имущество), а ЗПКОНПИ и ЗОПДНПИ не регулират конфискацията на средства и облаги от престъпления, регламентирани в Директивата и Рамково решение 2005/212/ПВР(РР 2005).

Още от  тази част на решението се вижда, че  националният правен ред относно т.нар. „гражданска конфискация“ е юридически парадокс (с привкус на
каламбур).  ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ са двата нормативни акта, за които българската държава, ЕК (с нейните работни групи) и пр. ,  въвлечени в законодателния и контролен процес в Европейския съюз, в един глас твърдят, че транспонират Директивата и РР 2005 в националното право.  Същевременно Съдът на ЕС безусловно изключва приложението на правилата на Директивата, която в официалните документи на ЕС се счита транспонирана чрез същите тези два закона. И понеже в такива случаи се прилага логическото правило на закона за изключеното трето, вярно може да бъде само едно от взаимноизключващите се твърдения.

Можете ли да познаете кое? Всъщност няма смисъл да се тормозите. Думата е за тълкуване на правото на ЕС. Единствен тълкувател на правото на ЕС, с чието тълкуване всички са длъжни да се съобразяват е СЕС.  На неговите актове дължат подчинение както ЕС и органите му, така и държавите – членки и техните органи (вкл. съдебните),  гражданите и организациите им от страните – членки. В конкретния случай значение има тълкуването на Съда на ЕС и то е, че Директивата не е транспонирана чрез ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ и не се прилага чрез правните норми на тези закони.  Това е.

Оттук произтичат  много важни последици.

Първата е, че когато една директива не е транспонирана в срок или не е правилно транспонирана, всеки правен субект на държава – членка може да се позове на правилата на директивата и да настоява спрямо него да се прилагат тези правила, включително предвидените в тях гаранции за ефективен достъп до правосъдие и ефикасни правни средства.

Втората последица е, че органите на ЕС следва да заличат от отчетите и документите си твърдението, че България е транспонирала директивата чрез законите за т.нар. гражданска конфискация и да започнат нова наказателна процедура срещу България –  за това, че не е транспониралане на материалноправните норми на ЕС в областта на наказателното право и за това, че е подала невярна и заблуждаваща официална информация до органите на ЕС относно  изпълнението на задължението да транспонира нормите на вторичното право на ЕС.

2. Вторият парадокс е пряк резултат на проведеното от СЕС разграничение на предмета на правно регулиране на Директивата, от една страна, и предмета на правно регулиране  на националните конфискационни закони (ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ), от друга.

Тук ключовият въпрос е какви  „средства и облаги“ подлежат на отнемане по различните правни режими според разбирането на СЕС.

СЕС заявява, че Директивата се прилага винаги, когато се отнемат средства и облаги от престъпления. И няма материалноправно основание Директивата да се прилагат, когато предмет на отнемане са средства и облаги от други незаконни дейности.  Дали едно имущество има признаците на „средство и облага от престъпление“ не е въпрос на семантика.  Въпрос на релевантен факт е.  И като факт той не може да бъде променян, а може само да бъде установяван, независимо от реда, по който това се прави. Затова държавата няма законодателна свобода да „преетикира“ средствата и облагите от престъпление в нещо друго.  В това число и да им сложи етикет „средства и облаги от други противозаконни дейности“.  А по същество точно това прави българската държава. Тя не крие намерението си да отнема средства и облаги от престъпления
преди наказателното производство, вън от наказателното производство и като ги „преименува“ за свои процедурни нужди на „средства и облаги от други незаконни
дейности“.

Злоупотреба с право от страна на държавата би бил всеки акт на държавен орган, включително такъв на специализираната администрация (КПКОНПИ) и на съдебната власт, който допуска подобна „процедурна хватка“.   Злостна злоупотреба с право би било едно и също имущество да фигурира в постановленията за привличане на обвиняемия и в обвинителните актове като средство и облага от престъпление, а в докладите на КПКОНПИ и решенията ѝ – като средства и облаги от „други незаконни дейности“.

Тук вече се проявява процесуалният парадокс. Държавата и ЕК поддържат пред СЕС  на ЕС по конкретното дело процесуалната позиция, че българските конфискационни закони (ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ) не се занимават с конфискация на „средства и облаги от престъпления“, защото по тези закони се конфискува  нещо различно (незаконно придобито имущество).
Същевременно в мотивите на двата законопроекта, в достъпната теория и практика, като източници на незаконно придобито имущество се сочат престъпленията
(корупционни и други), а двата закона са определени като закононно средство (механизъм) „престъпниците да бъдат лишени от придобитите от престъпленията
облаги“.  Тези мотиви изцяло съвпадат с мотивите за приемане на Директивата и с определения от нея  предмет на правно регулиране.   В допълнение, в
конкретното дело „средствата и облагите от престъпленията“, за които е обвинено лицето, фигурират като такива в обвинителния акт, но фигурират и като „незаконно
придобито имущество“ в производството по ЗПКОНПИ. Очевидно е, че отново сме изправени пред непреодолимо противоречие в националния правен ред. Очевидно е също, че във всяко производство – наказателно, административно или гражданско,  онзи, от когото претендират за отнемане „средства или
облаги от престъпления“, прикрити под етикета „незаконно придобито имущество“, ще може да се позове на правилата на Директивата. В рамките на всяко производство  той ще може да претендира от националния съдия ясно разграничаване на имуществото, представляващо – „средство и облага от престъпление“, от имуществото,  което представлява „средство и облага от друга незаконна дейност“.

         3. Парадоксите „на съдебен отговор по незададен въпрос“ и „съдебно мълчание по изрично зададен въпрос“ и отражението им върху националния правен ред

Парадоксално за националния правен ред е произнасянето на СЕС по въпроси, за които той няма компетентност. Именно на такова произнасяне акцентира прессъобщението на КПКОНПИ. Пренебрегвайки изцяло значението на т. 31-37 от мотивите на решението дело С-319, КПКОНПИ натъртва на т. 38 от мотивите на съда, в която СЕС  определя, че според националното право на Република България „висящото пред запитващата юрисдикция производство по конфискация ЗПКОНПИ е гражданско производство и че вътрешното право предвижда наред с него и режим на конфискация по наказателното право“.

Дали едно производство е гражданско, административно или наказателно не зависи от правото на ЕС.  Това е въпрос единствено на публичното национално (процесуално) право  и на правораздавателната компетентност на национален съд при спорове за подведомственост и подсъдност. Прогласяването на производството за „гражданско производство“ от СЕС е ultra vires не само защото принципно СЕС не е компетентен  да са произнася по националните процесуални въпроси, но и защото запитващата юрисдикция не го е питала какво точно е процесното съдебно производство. За сметка на това СЕС е замълчал относно по изключително важното
разграничение за характера на налаганата санкция – наказателна или гражданска е тя, и ако е гражданска, с какъв източник е, макар да е изрично компетентен да даде отговор
за тълкуването на този въпрос според материалното право, СЕС просто е игнорирал този въпрос.

4. Четвърти парадокс представлява опитът на КПКОНПИ да прехвърли върху запитващия съд отговорността за спрените производства по 346 дела.

В последния абзац от прессъобщението на КПКОНПИ се отправя упрек, към съда, че въпреки решението на СЕС по дело С-234/18 г., което било в същия
смисъл, съдът отново бил задал  същите въпроси.

Подобно внушение прозвучава доста нагло за административен орган, който стои в основата на създаването на такова противоречиво и противоречащо на основните принципи на правовата държава законодателство като това по ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ.  Звучи и комично за орган, който на десетата година от съществуването и дейността си не знае какво е „незаконно придобито имущество“ по законите, които той трябва да прилага.  Доказателство за това е молбата на КПКОНПИ  до Върховния касационен съд да  сезира Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС, за тълкуване на съдържанието на законовото понятие „имущество“ и на неговите съставни елементи.

Малко вероятно е  да не знаеш какво е имущество и същевременно да определяш в административните си актове какво е „незаконно“ придобито имущество. Зад цялото поведение на КПКОНПИ във връзка с преюдициалното запитване и с предмета на тълкуване  прозира панически опит да се прикрие създаваната с години  незаконна административна практика и да се прехвърли отговорността на съда за неудачите с т.нар. „гражданска конфискация“ и залудо похарчените държавни пари по нея.

Горните щрихи илюстрират необходимостта от спешно ревизиране на ялостната система на наложената от прокуратурата и КПКОНПИ сбъркана система на
конфискация на незаконно придобито имущество и възстановяване на законността с ликвидиране на негативните последици от дългогодишното ѝ приложение.

*Заглавието е на Де Факто.