DeFakto.bg DeFakto.bg
Адвокат Георги Атанасов
Въпросът се натрапва след бегъл преглед на искането на главния прокурор и КПКОНПИ до Върховния касационен съд (ВКС) за тълкуване на правни норми от конфискационните закони по т.нар. „гражданска конфискация“. На 12-ата година от първия проект на такъв закон прокуратурата и КПКОНПИ питат ВКС какво е „имущество“ и какво могат да искат от съда – да отнема или да осъжда. По искането е образувано тълкувателно дело № 4/2021 г. на ОСГК.
И отговорът се натрапва, но за това малко по-долу.
Обяснението изисква сравнение между действащите конфискационни закони и Глава III от Закона за собствеността на гражданите (ЗСГ) от 1973 година.
В интервю от 25.09.2010 г. за „Седмицата“ на „Дарик“, озаглавено „Маргарита Попова мечтае за новия Закон за незаконно придобитото имущество“, министърът на правосъдието казва: [И] питам аз кое е по-справедливо – за едно извършено престъпление да отнемеш цялото имущество на човека, цялото имущество, или да доказваш незаконни източници, характерът на незаконните източници през един определен период, които са генерирали неправомерни облаги, и да ги конфискуваш по граждански ред?“. А когато интервюиращият ѝ задава въпрос дали това не е своеобразно възкресяване на Глава III на ЗСГ или някаква нова форма на национализация, тя бурно и категорично реагира: „[Н]яма никакво връщане към Глава трета, няма никаква национализация!…“. Защо после забравиха за доказването на незаконните източници, за характера на незаконните източници през определения период, за доказването, че именно тези източници са „генерирали неправомерни облаги“, и за регламентирането на „граждански ред“ (не гражданскопроцесуален), са въпроси, които имат скандално обяснение, но те нямат място в това изложение. Достатъчно е да се спомене, че всички отговори са с общ знаменател – ГЕРБ-законодателство.
За юристите от моето поколение понятието „Глава трета на ЗСГ“ е нарицателно понятие.
С него се назовава един от най-репресивните институти на тоталитарната държава – „конфискацията на нетрудови доходи“ по чл. 31-33 ЗСГ, в кръга на които законодателят включва три категории доходи: незаконни доходи, укрити доходи и „горницата“ (облагата) от разликата между цената на придобит от държавата имот и цената, по която е отчужден. За целта на настоящото изложение е важно да се отбележат две качества на този закон, които са детайлно развити в правилника за приложението му (ППЗСГ). Първото е, че съгласно този закон конфискуването на нетрудовите доходи се осъществява кумулативно с предвидената за съответните незаконосъобразни действия наказателна, административна или дисциплинарна отговорност, т.е. за едно и също нарушение може да се наложат повече от една санкция и никоя от тях не изключва и не компенсира санкцията по другите процедури. Нищо, че с наказателната и административната отговорност са свързани конфискационни мерки – самостоятелно и независимо от конфискацията на нетрудовите доходи. Другата отличителна черта на този закон е, че с него се предвижда конфискация на разходи, или по-точно право на държавата да осъди проверяваното лице да заплати паричната равностойност на онези разходи, които превишават законните му приходи. По същество ЗСГ (и ППЗСГ) се различават само по тези два признака от сегашните конфискационни закони (Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество – ЗОПДНПИ, и Закон за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество – ЗПКОНПИ, в частта му за конфискацията). Всички останали съществени признаци на трите закона са идентични.
Защо е било неприлично към момента на интервюто на министъра на правосъдието „да се възкресява Глава III на ЗСГ“? Отговорът е извънредно елементарен – защото малко преди това сме го отменили (през 2005 г.) с твърдението, че този нормативен акт е напълно неадекватен на Конституцията на Република България от 1991 г. и е практически неприложим в условията на пазарна икономика и конституционна защита на правото на собственост. Някак си не е прилично при действаща Конституция, според която частната собственост е неприкосновена и равностойна на държавната и общинската собственост, да съществува презумпция, че доходите са винаги незаконни (нетрудови), когато: „[с]тойността на имуществото на гражданина явно превишава доходите, получени законно от него и от членовете на домакинството му, и приноса от неговия и техния личен труд; 2. направените разходи от гражданина и от членовете на домакинството му явно превишават техните законни доходи и приноса им от личния труд“ (чл. 34, ал. 1 ЗСГ). Приликата със съвременното тълкуване за „незаконност“ на придобитото имущество не е случайна – тя просто се натрапва.
Впрочем след 3.03.2015 г. е било още по-неприлично да се „възкрасява“ ЗСГ, защото с решение от същата дата Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Димитрови срещу България установи, че Глава трета на ЗСГ противоречи на изискванията на чл. 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). В това решение ЕСПЧ не само приема, че е налице непропорционална намеса в правото на мирно упражняване на право на собственост, но, което е не по-малко важно, признава отсъствие на легитимна цел на този закон.
Кой има нужда от възстановяването на отречения в решението на ЕСПЧ правен режим на Глава III на ЗСГ,
в какъвто смисъл по същество са исканията на прокуратурата и КПКОНПИ до ВКС за образуване на тълкувателно дело?
По мое скромно мнение на първо място пряко заинтересована от възстановяването на режима на ЗСГ – чрез тълкувателно решение на ОСГК по действащите конфискационни закони – е „пленената“ или „овладяната“ държава (Стефан Попов), каквато по същество е Република България при управлението на ГЕРБ. Тази държава има нужда да възстанови това тоталитарно средство за упражняване на власт, защото средствата на конфискационните закони не са достатъчно ефективни.
А най-заинтересована от тълкуване на конфискационните закони, което възкресява инструментариума на Глава III от ЗСГ, е КПКОНПИ. Сегашните закони не съдържат материалноправно основание за конфискация на разходи и не предвиждат възможност за възникване на право на държавата да отнема левовата равностойност на направени разходи или да иска осъждане на проверяваното лице да заплати левовата равностойност на разходи от минало време.
Чрез тълкувателното дело КПКОНПИ се надява да получи, от една страна, узаконяване със задна дата на произвола, който упражнява при определяне на това какво е „незаконно придобито имуществено право“, кои приходи или доходи са законни и кои не, какво е съдържанието на правното понятие „имущество“ и дори какви са елементите на онези сравними величини, които определят наличието и стойността на т.нар. „значително несъответствие“ – специално законово понятие, означаващо превишаване с най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото (не на сбора на разходите) над общата стойност на законни доходи за 10-годишен период.
Така КПКОНПИ прикрива, че включва в „незаконно придобитото имущество“ средства и облаги от престъпления,
за които режимът на ЗПКОНПИ и ЗОПДНПИ не е приложим според изричното тълкуване на решенията на Съда на Европейския съюз по делата С-234/18 и С-319/19 г.
От друга страна, само така КПКОНПИ може да прикрие, при това отново с обратна сила, десетгодишното ползване на незаконна методика за установяване и анализ на финансовото състояние на лицата – обект на проверката. За съдържанието на методиката може да се съди по резултатите ѝ независимо от апокрифното й съществуване – въпреки изричното изискване на принципите на административното право за прозрачност на тълкуването и прилагането на закона. На трето място, само чрез постигане на удобно тълкуване КПКОНПИ може да се престори, че не знае за задължението си за провеждане на тест за пропорционалност на мерките и целта на закона, както това се изисква от решението на ЕСПЧ по делото Тодоров и др. срещу България от 13.07.2021 г. И накрая, само чрез въвеждането на този режим като официално тълкуване с обратна сила (каквото е действието на тълкувателните решения) КПКОНПИ може да оправдае съществуването си, броя на образуваните дела срещу лица, които нямат никакво или имат нищожно по стойност налично имущество, разходите, които държавата е направила за конституирането, преобразуването и издръжката на този административен орган и, в последна сметка, да прикрие в максимална степен пълното отсъствие на реални резултати от дейността си.
Тълкувателното дело е „спасителен пояс“ и за прокуратурата, защото желаното тълкуване на зададените въпроси ще й спести обясненията пред органите на Европейския съвет по една важна тема – каква е причината тя да не изпълнява задълженията си по закон за издирване, установяване и обезпечаване на имуществото на подсъдимите, за да бъде то обект на обикновена, специална, разширена и пр. конфискации. Става дума за онези конфискации, които изрично се изискват от Директива 2014/42/ЕС – същата директива, която Република България отказва да транспонира в наказателното си право. Става дума за средствата и облагите от престъпления, посочени в Наказателния кодекс, които прокуратурата е длъжна да установи, и да поиска конфискуването им от съда по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. Тя обаче не го прави защото удобно прехвърля всички тези тегоби върху КПКОНПИ.
Отказът да се възстанови режимът на ЗСГ чрез превратно тълкуване на ЗОПДНПИ и ЗПКОНПИ ще е от полза за българските граждани, за националния правен ред и за Правото.
