ВКС отхвърли жалба на прокуратура срещу осъждане за 5-годишно задържане автомобил като веществено доказателство

Върховният касационен съд отхвърли жалба на прокуратурата за касационно преразглеждане на осъдително решение на Софийския апелативен съд и така тя остава длъжник за сумата от над 150 000 лева, присъдена на фирма „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД . Осъждането е  по ЗОДОВ за нананесени вреди от 5-годишно  неправомерно задържане на автомобил като веществено доказателство по наказателно производство,  надминало всякакви разумни срокове за разследване.

Върховните съдии Василка Илиева, председател и членове на съдебния съства Борис Илиев и Ерик Василев,   отклоняват жалбата на ПРБ срещу решението на  Софийскиа апелативен  съд с множество мотиви, сред които е и този, че    „решаващите изводи на въззивния съд  са съобразени със закона и  практиката на ВКС“ , а преразглеждането на  въпроса не би допринесло с нищо за правото (по долу).

 Историята

Собственик на „вещественото доказателство“ е фирма „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД със седалище в Италия, която се  занимава професионално с отдаване под наем и лизинг на автомобили. През ноември 2013 г. един от автомобилите й, „ Ауди А5“, е бил откраднат, открит в България, а през 2014 г. – приобщен като веществено доказателство по дело на прокуратурата за разследване на схема за кражби на коли.

Собственикът на „приобщеното“  возило многократно е искал да му бъде върнато, тъй като търпи вреди от задържането му, но прокурорските органи, най-напред  от  РП – Карлово, а по-късно и на Специализираната прокуратура, са отказвали връщането, независимо, че от лятото на 2015 г. с автомобила не са извършвани процесуално-следствени действия, установява съдът.

Едва през през ноември 2019 г., пет години след задържането, СпНС го връща на собственика, който предява иск за  нанесни вреди по закона за отговорността на държавата.

След анализ на решението на САС, по което прокуратурата настоява да бъде открито касационно производство за отмяната му,  върховните съдии оценяват решението на АС София като напълно“валидно“,  в тон с практиката и закона.

Апелативното решение

Софийският апелативен  съд е установил, че „правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок е нарушено, а правата му са накърнени от неоснователно забавените действия и актове на прокурора във висящото досъдебно производство“. Приел, е че наказателното производство е надхвърлило разумните срокове за разследване на деянията, за които като обвиняеми са привлечени трети лица, независимо от броя на участниците, необходимостта от международно сътрудничество за установяване на част фактите, сложността на разследване на ОПГ.

Не само забавата на разследването е засегнала правата на ищеца, казва съдът.  „Установено е, че години след отпадане на нуждата на наказателното производство от задържането на процесния автомобил, вещта не е върната на собственика й – ищеца“.  В нарушение на чл. 111, ал. 2 НПК ответникът (прокуратурата) не се е произнесъл веднага след отпадане на необходимостта от процесния автомобил да бъде върнат на неговия собственик, а това е   отлагано  във времето и забавено без основание, пише в решението на Апелативния съд.   „Нещо повече извод в обратния смисъл може да се направи от постановеното от СпНС за връщане на процесното Ауди А5 на ищеца, като негов легитимиран собственик“.

Като основателно е прието  искането за  обезщетение за имуществени вреди заради лишаването на собственика от ползването на собствения му автомобил за периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г. “ Като отбелязва, че  дейността на фирмата е отдаване под наем и лизинг на МПС, а автомобилът е бил отдаден под наем към момента на неговата кражба, съдът посочва: „ Ако автомобилът беше върнат на ищеца веднага след отпадане на нуждата от него в наказателното производство той би могъл да реализира доход от наем или лизинг на вещта“.  От  писмените свидетелства на  МВтР, ОД МВР – Пловдив, отдел КП, е установено,  че автомобилът не е бил необходим за разследването от 2015 г. до връщането му.  За процесния период съгласно приетата СОЕ месечната наемна цена възлиза на сумата от 2734,95 лв. без ДДС или за 32 месеца дължимата се сума възлиза на 87 518,40 лв. и искът следва да бъде уважен изцяло.

По същите съображения въззивният съд е приел за доказан по основание и иска за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от автомобила за периода след подаване на исковата молба – за периода м. 05.2018 г. до м.10.2019 г., когато автомобилът е бил върнат на фирмата.  Посочил е, че съгласно СОЕ месечната наемна цена, която би могла да се реализира от процесния автомобил за м. 05.2018 г. възлиза на 2981,83 лв. без ДДС. За м. 02.2019 г. наемната цена е сходна и по-висока. Следователно за процесния период от 18 месеца средномесечно наемната цена възлиза на сумата от 2981,83 лв. или за целия период дължимата се сума е от 53 672,94 лв., като за посочените суми искът се явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.

САС приема, че  искът за вреди от обезценката на автомобила е неоснователен, поради липса на причинна връзка между безспорната обезценка на процесния автомобил и разглеждането на наказателното производство, по което автомобилът е задържан като веществено доказателство, в неразумни срокове, тъй като автомобилът се обезценява независимо от висящото наказателно производство.

Отхвърлен е и искът за неимуществени вреди.  Въззивният съд е приел, че ищецът действително не е получил своевременна защита на своите права по висящото наказателно производство, по което автомобилът му е бил приобщен като веществено доказателство. „Няма доказателства, а и не може да се презюмира, че задържането на един автомобил може да причини такава несигурност и трудност във функционирането на дружество, което се занимава професионално с отдаването под наем и лизинг на МПС“, посочва САС.

Оценката на ВКС:

Атакуваното въззивно решение е „валидно и допустимо“ и не е налице основание за допускане на касационното обжалване на поставените  от ПРБ въпроси. Те са два:

1. „Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията, причинени от прекомерна продължителност на делото?“ и

2. „Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията, причинени от прекомерна продължителност на делото на юридическо лице – търговец?“.

Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с практикта на ВКС ( № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.), а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като в тази връзка посочва, че решението е постановено в противоречие с практиката на ЕСПЧ

 За да бъде допуснато касационно обжалване трябва да е налице противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС по тълкувателните решения и постановления, както и решението да е в противоречие с актовете на Конституцията или на Съда на ЕС,  отбелязват върховните съдии. Също, че  оспореният трябва да е  от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.  Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, добавят те.  И правят подробна оценка на поставените от ПРБ въпроси, която е от значение за правото:

Из мотивите на върховните съдии:

  „Първият правен въпрос, макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие възприетото т. I и т. 11 на ППВС № 4/1968 г.  Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка за приспадане на законно установените удръжки е заявен за пръв път от касатора с касационната жалба. По същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.  Разрешението на въззивния съд не е в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Това твърдение също е неотносимо. Следва да се посочи, че въззивният съд се е обосновал, че наказателното производство надхвърля разумните срокове за разследване на деянията, за които като обвиняеми са привлечени трети по настоящото дело лица. Не само забавата в разследването на деянията, за които е образувано наказателното производство, по което е задържан процесният автомобил е основание да се приеме забава и нарушаване на разумните срокове от страна на ответника, които засягат правата на ищеца. Установено е, че години след отпадане на нуждата на наказателното производство от задържането на процесния автомобил вещта не е върната на собственика й – ищеца, от което той неминуемо търпи вреди. Решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, поради което поставеният въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване .
Поставеният втори правен въпрос за необходимата степен на вероятност за настъпване на причинените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи е твърде общо формулиран и по съществото си представлява оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, че ако автомобилът беше върнат на ищеца веднага след отпадане на нуждата от него в наказателното производство ищецът би могъл да реализира доход от наем или лизинг на вещта, което както се посочи по – горе не подлежи на проверка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи и, че приложените решения по чл. 290 ГПК са неотносими, тъй като се отнасят за искове за обезщетения за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.
При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба“.

Така прокуратурата трябва да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 87 518,40 лв., 2981,83 лв. месечно – за лишаване от право на ползване на задържания автомобил в общ размер на обезщетението от 53 672.94 лв, заедно  със законната лихва плюс адвокатско възнаграждение от 2077, 60 лв, отделно и платените  държавни такси  от пострадалото дружество. И съдебните разноски за производство пред ВКС.

Определението е окончателно.