DeFakto.bg DeFakto.bg
Отминаващата година ще напомня един уникален спор за компетенции между прокурор от СРП и съдия от СРС, преключил с глоба за представителя на обвинението Борислав Георгиев, наложена му от съдия Мирослав Петров, председател на съдебен състав по дело за полицейско насилие. Поводът е първоначален отказ на прокурора да изпълни разпореждане на съда и да предаде материалите по разследването с аргумента, че преценката за това е само на наблюдавщия прокурор.
Отговорът на съдията е класика – прокурорът е страна в процеса и не може да диктува на съда какви доказателства да събира за изхода на едно дело. „ Касае се за опасен прецедент, който налага предприемането на адекватна и реципрочна форма на държавна принуда, за да се неутрализира принципната възможност от евентуални рецидиви, досежно незаконосъобразното оспорване на правното положение и статута на съдилищата, в качеството им на своеобразен гарант за функционирането на правовата държава“, посочва съдия Мирослав Петров.
Фактите
На 18 февруари 2021 г. по дело за полицейко насилие от лятото на 2020 г. председателят на съдебния състав Мирослав Петровн е изискал от наблюдаващия прокурор от Софийска районна прокуратура заверени копия от досъдебното производство по делото заради твърденията на пострадалия, че прокуратурата е представила избирателно материали „по процесното досъдебно производство, въз основа на субективната преценка на наблюдаващия прокурор“.
С постановление от 18.03.2021 г. прокурор Борислав Георгиев отказва да уважи „молбата“ (?!) на съда и разпорежда да се предоставят отделни материали „по усмотрение на органа на досъдебното производство“. В акта си прокурорът посочва, че е „неясно поради каква причина в процес на обжалване на административна заповед съдът изисква предоставяне на материалите от цялото досъдебно производство“, което се намирало в етап „разследване“ . Според държавния обвинител „би било неправилно, нецелесъобразно и незаконосъобразно в производство по обжалване на административен акт да се предостави заверено копие от цяло досъдебно производство“.
Наред с това указва на съда, че ако „са му необходими конкретни доказателства, налични по воденото досъдебно производство, може да ги посочи, като обоснове необходимостта от предоставянето им и отново да отправи искане до наблюдаващия делото прокурор, който от своя страна да се произнесе с акт по чл. 198 НПК – изключително негово правомощие“. Текстът гласи, че материалите по разследването могат да бъдат разгласявани с разрешение на наблюдаващия прокурор. В случая прокурор Георгиев посочва на съдия Петров, че има възможност да оспори постановление му по реда на НПК- пред горестоящ прокурор при СГП.
Председателят на съдебния състав не се е възползвал от любезната възможност да спори с по-горестоящия прокурор за предоставяне на материалите по делото, което трябва да решава и като констатира неизпълнението на съдебния акт с разпорежане (от 22.03.2021 г.), налага на прокурор Георгиев административно наказание „глоба“ в размер на 2 000,00 лева по чл. 405, ал. 1 ЗСВ. На прокурора е съобщено, че съдебният акт подлежи на обжалване пред същия съдебен състав в 7-дневен срок, считано от уведомяването. Наред с това на основание чл. 215 ЗСВ повторно са изискани материалите от цялото досъдебно производство, като е разпоредено незабавното им представяне в съда преди дата на съдебното заседание – 25.03.2021 г., 16:00 ч.
Раздвоение
В посочения срок с постановление на прокурор Георгиев в съда пристигат изисканите от съдия Петров материали по досъдебното производство. В постановлението за предоставянето им, наблюдаващият делото прокурор изтъква, че е необходимо да изпълни съдебния акт, с който е отправено искане за преписи от цялото ДП. Нещо повече, посочва, че е длъжен да окаже съдействие в очертаната насока, тъй като бездействието би изпълнило признаците от състава на престъплението по чл. 275, ал. 1 НК, алтернативно на административното нарушение по чл. 405, ал. 1 ЗСВ. Наред с това е възпроизведеното съдържанието на разпоредбите на чл. 198, ал. 1 НПК и чл. 360, ал. 1 НК, цитирани са и актове от вторичното право на ЕС, регламентиращи обработката на лични данни, мотивирали представителя на СРП да забрани разгласяне на материали по разследването.
Дефакто прокурорът признава, че отказът му да предостави поисканите материали е бил незаконосъобразен. Но не приема, че може да бъде наказван за това. Същия ден, заедно с материалите от досъдебното производство (25.03.2021 г.) той е депозирал в СРС писмена жалба срещу наложената му глоба от председателя на състава. В нея прокурорът излага мотиви за неправилност на съдебния акт, с който му е наложена глобата от 2000 лв, които са абсолютно противополжни на тези, с които е изпълнил разпореждането на съда.
Прокурорът посочва, че съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията „при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна (б.р. административнонаказателна, доколкото същата е с по-тясно значение) и гражданска отговорност за техните служебни действия и постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер“.
Разпоредбата има непосредствено действие, казва Георгиев и като основание за отмяна на глобата сочи чл. 5, ал. 2 КРБ и решение на Конституционния съд № 10 от 06.10.1994 г.
Определението на съда
Съдия Петров отхвърля аргументите на обвинителя като юридически абсурд, който априори изклюва административнонаказателната отговорност на прокурора при виновно поведение.
Казва: „Функционалният имунитет на магистратите по чл. 132, ал. 1 КРБ е предназначен да гарантира тяхната независимост при осъществяване на основните им функции, за да формират свободно вътрешното си убеждение и да осигурят разкриването на обективната истина. При съдиите, този основна функция е правораздаването, в частност защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата /арг. от чл. 119, ал. 1 във вр. с чл. 117, ал. 1 КРБ/, а при прокурорите и следователите – изпълнението на конституционните им правомощия по чл. 127, съответно по чл. 128 КРБ“.
Напомня позицията на самия прокурор, че бездействието да изпълни искането на съда „ би изпълнило признаците от състава на престъплението по чл. 275, ал. 1 НК, алтернативно на административното нарушение по чл. 405, ал. 1 ЗСВ“.
Нарушението е извършено виновно, при проявена умишлена форма на вина, в нейната разновидност – пряк умисъл, имайки предвид, че в интелектуален аспект представителят на СРП е предвиждал извършването на деянието, съзнавал е неговия общественоопасен характер, а във волево отношение е искал и пряко е целял извършването му, е заключението на съдия Петров. Да се застъпи обратното разбиране би означавало съдът да създаде привилегировано положение за прокурора и би поставило разкриването на обективната истина от съда в зависимост от субективната преценка на държавен орган, който поначало е страна в процеса, а това е юридически абсурд /reductio ad absurdum/.
Съдията, остава непреклонен, че първият акт на прокурора е опасен прецедент за функционирането на правовата държава, но приема, че наложената глоба от 2 000,00 лв., е явно несправедливо заради последвалото правомерно поведение на жалбоподателя и акуратното изпълнение на съдебния акт в определения му срок, макар същото да е било инспирирано именно от наложената санкция.
Не отменя глобата, а намалява размера й на 500 лв.
След оспорване на глобата от прокурор Георгиев, случаят предстои да бъде окончателно разрешен от друг състав на СРС. Преди това той се е оплакал от съдията в Инспектората към ВСС. След извършената проверка, инспекторите не откриват в актовете на председателя на съдебния състав несъотвествия със закона, а съдия Лидия Стоянова напомня на прокурора, че разпорежданията на съда са задължителни за изпълнение.
Пълните мотиви на съдия Мирослав Петров, в които има какво да се прочете за правото:
В конкретиката на настоящия казус е повече от очевидно, че с постановлението от 18.03.2021 г. прокурор Б. Г. не е осъществил възложените му от конституционния законодател функции, а е обективирал отказа си да изпълни съдебния акт на председателя на състава, касателно необходимостта от представянето на заверени преписи по воденото от посочения представител на СРП досъдебно производство. С протоколното определение от 18.02.2021 г. съдът не се намесва по никакъв начин в компетентността на прокурора да приключи ДП по вътрешно убеждение, основано на закона и доказателства по делото, а изисква процесуално съдействие от техническо естество, което същият е длъжен да окаже без резерви.
Нещо повече – застъпената в жалбата теза контрастира твърде осезателно с мотивите на прокурор Г., изложени в постановлението му от 25.03.2020 г., с което искането на съда е уважено в цялост, имайки предвид разсъжденията му, че бездействието в очертаната насока би изпълнило признаците от състава на престъплението по чл. 275, ал. 1 НК, алтернативно на административното нарушение по чл. 405, ал. 1 ЗСВ. Манифестираният категоричен отказ на представителя на държавното обвинение да изпълни протоколното определение от 18.02.2021 г. несъмнено покрива признаците на административно нарушение по чл. 405, ал. 1 ЗСВ, като в случая е ирелевантно дали същият е неформален или е бил обективиран в писмен акт, независимо от наименованието му /постановление, разпореждане, резолюция и пр./. Застъпеното разбиране за противното би създало привилегировано положение за прокурора и би поставило разкриването на обективната истина от съда в зависимост от субективната преценка на държавен орган, който поначало е страна в процеса, а това е юридически абсурд /reductio ad absurdum/. В тази връзка, именно изготвянето на нарочно постановление, в което да изложени причините за неизпълнението, обезпредметява повторното изискване на писмени обяснения от отговорното длъжностно лице, съобразно изричното предписание на чл. 405, ал. 2 ЗСВ. От прочита на прокурорския акт от 18.03.2021 г. е видно, че прокурор Г. е предприел неуместен опит да „ревизира“ суверенната преценка на съда, касателно относимостта на материалите по ДП № 1595/2020 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр. пр. № 32842/2020 г. по описа на СРП към предмета на доказване по НАХД № 11706/2020 г. по описа на СРС, НО, 106 състав. Поведение, което тангира с недопустима намеса в дейността на независимата съдебна власт от държавен орган, който макар формално да е причислен към структурата й, не разполага с правораздавателна компетентност.
Касае се за опасен прецедент, който налага предприемането на адекватна и реципрочна форма на държавна принуда, за да се неутрализира принципната възможност от евентуални рецидиви, досежно незаконосъобразното оспорване на правното положение и статута на съдилищата, в качеството им на своеобразен гарант за функционирането на правовата държава. А., за да удовлетвори интереса на прокурора, председателят на състава намира за нужно да поясни, че материалите по делото са необходими с оглед изследване на данните за упражнено полицейско насилие спрямо задържаното лице и евентуалната необходимост от отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Съдът не споделя и останалите аргументи на прокурора, мотивирали отказа му да изпълни съдебния акт. Позоваването на разпоредбата на чл. 198 НПК е напълно произволно, тъй като същата е неприложима за съдилищата, а единствено за участниците в досъдебната фаза. Противното разбиране би поставило в зависимост правораздавателната дейност на независимия съд от благоразположението на органите на досъдебното производство и би осуетило разкриването на обективната истина по делото. Допълнителен довод в очертаната насока е и необоснованата забрана от прокурора с постановлението от 25.03.2021 г. за разгласяване материали по ДП, под претекст защита на личните данни на участниците в процеса, която не би могла да рефлектира върху предвидената в интерес на обществото публичност на съдебните производства.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 215 ЗСВ съдиите при осъществяване на функциите си могат да искат съдействие от всички държавни органи, длъжностни лица, юридически лица и граждани, които са длъжни да им го оказват. В конкретния случай жалбоподателят Г. не е съобразил визирания нормативен регламент, демонстрирайки недопустимо бездействие, обективирано във формата на прокурорско постановление и незаконосъобразно тълкуване на отделни разпоредби от НПК и ЗСВ, напускайки по драстичен начин рамките на предоставените му правомощия. След като ръководнорешаващият съдебен орган е преценил, че материалите по процесното ДП са относими и необходими за изясняване на включените в предмета на доказване факти по настоящото производство, съответните длъжностни лица са длъжни да окажат необходимото съдействие в очертаната насока, а не да препятстват разкриването на обективната истина и своевременното приключване на делото в рамките на изискуемия от закона разумен срок.
Обстоятелството, че разследването не е приключило не представлява легитимно основание за отказ от тяхното представяне в цялост, тъй като съдът, на общо основание, като орган, който съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България е призван да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, разполага с безпрепятствен достъп до същите, без да е необходимо да получава разрешение от наблюдаващия делото прокурор. Тук е мястото да се отбележи и фактът, че съдът е изискал материалите по ДП, а не е отправил молба за представянето им, каквото погрешно впечатление е създадено у прокурора, който е оставил без уважение „молбата“.
Съгласно чл. 405, ал. 1 ЗСВ, който не изпълни разпореждане на съдия, дадено по съответния ред въз основа на този закон, се наказва с глоба от 50,00 лв. до 2000,00 лв., ако не подлежи на по-тежко наказание. Частичното изпълнение на протоколното определение от 18.02.2021 г. не би могло да бъде приравнено на пълно изпълнение, поради което отказът на жалбоподателя Г. да предостави в цялост изисканите от съда преписи безусловно изпълва признаците на визирания административнонаказателен състав както от обективна, така и от субективна страна.
Нарушението е извършено виновно, при проявена умишлена форма на вина, в нейната разновидност – пряк умисъл, имайки предвид, че в интелектуален аспект представителят на СРП е предвиждал извършването на деянието, съзнавал е неговия общественоопасен характер, а във волево отношение е искал и пряко е целял извършването му.
Независимо от изложеното, съдът намира, че наложеното административно наказание „глоба“ в максимален размер от 2 000,00 лв., е явно несправедливо, съобразявайки последващото правомерно поведение на жалбоподателя и акуратното изпълнение на съдебния акт в определения му срок, макар същото да е било инспирирано именно от наложената санкция, като наред с това по делото липсват фактически данни за други аналогични нарушения на ЗСВ т.е. налице е инцидентна неправомерна деятелност.
От друга страна обаче не бива да се пренебрегва по-укоримата умишлена форма на вина, проявената показвана необвързаност спрямо закона от длъжностно лице, заемащо отговорно служебно отношение, с което са създадени предпоставки за неглижиране на задължителния характер на съдебните актове, демонстрираното неуважение към съда, изводимо от своеобразното „ревизирането“ на преценката на председателя на състава за относимост на материалите от ДП към предмета на доказване по настоящото дело, превишаването на предоставените му от законодателя правомощия и грубото погазване на престижа на независимия съд. Констатираните смекчаващи и отегчаващи факти мотивират извод, че наказанието следва да бъде определено над минималния и под средния размер, а именно 500,00 /петстотин/ лв., като така наложената санкция е от естество да реализира целите по чл. 12 ЗАНН, въздействайки предупредително и възпитателно спрямо нарушителя Г. и останалите членове на гражданското общество, формирайки в съзнанието му своеобразен контрамотив за въздържане в бъдеще от подобни нарушения. Изтъкнатите фактически и правни доводи мотивират съда да приеме, че депозираната жалба е частично основателна, като наложеното административно наказание „глоба“ следва да бъде редуцирано на 500,00 /петстотин/ лв.
