Последни новини
Home / Законът / М. Екимджиев и Ал.Кашъмов осъдиха България в Страсбург за „абстрактната“ опасност от прилагането на спецсредства

М. Екимджиев и Ал.Кашъмов осъдиха България в Страсбург за „абстрактната“ опасност от прилагането на спецсредства

Defakto.bg
Адвокат Михаил Екимджиев
Адвокат Алекандър Кашъмов

Адвокатите Михаил Екимджиев и Александър Кашъмов  и  две неправителствени организации – Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Фондация „Достъп до информация“  осъдиха България за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека.   

В жалбата си до Европейския съд  те посочиха,   че естеството на дейността им ги излага на риск както от тайно наблюдение, така и от достъп до комуникационните им данни от властите съгласно законите, разрешаващи това в България.  В жалбата им не се  твърди, че  те самите са  били поставени под наблюдение или че техните комуникационни данни са били достъпни от властите.  Но  системата за  тайно наблюдение и възможността за запазване на прихванатата комуникация по Закона за специалните разузнавателни средства и Закона  за електронните съобщения,  прилагани на практика, не предоставят достатъчни гаранции срещу произволно подслушване и злоупотреби с него.  Друго оплакване е, че съдебният контрол при разрешаване употребата на СРС е неефективен. Няма и  ефективен механизъм за информиране на хората, че са били обект на използване на СРС.

Сред множеството аргументи изложени пред съда са серия от правни  примери за формалното доказване на нуждите от СРС,  без съдията да може да контролира използването им.    Нещо повече, органът, който търси прилагане на СРС по висящи наказателни производства,  не е длъжен да разкрива на съдията  всички въпроси, свързани с обосноваността на неговото заявление за достъп. и др.   Ако съдът открие нередности, той може само да доведе въпроса до вниманието на прокуратурата или да информира ръководителите на съответните органи, които искат достъп, и доставчиците на комуникационни услуги, но не и да ги предотврати. Освен това законът не изисква от съдиите, които разглеждат такива заявления, да посочат причини, поради които са решили, че предоставянето на достъп до комуникационните данни е наистина необходимо.

Следователно законът не уточнява във всички ситуации, че достъпът във всеки отделен случай може да бъде потърсен и предоставен само,  ако произтичащата намеса в правата по член 8 на засегнатото(ите) лице(а) би била наистина необходима и пропорционална, посочиха адвокатите.

Изненадващото в случая е,  че  ЕСПЧ осъжда повторно за едно и също нещо държава, която не е гарантирала гражданите срещу злоупотреба при тайно следене. След като  бе осъдена заради подслушването през 2007 г., пак по жалба на Екимджиев,  България не е предприела адекватни генерални мерки, водещи до преодоляване на констатираните от ЕСПЧ системни правозащитни проблеми, заявиха адвокатите.   Нещо повече, казват те,  в годините след влизане в сила на решението на ЕСПЧ значително са увеличени законовите хипотези, при които е допустимо използване на СРС.  Въведен е и нов метод на тайно следене на комуникацията чрез контрол върху трафика на електронната кореспонденция.

Европейският съд признава, че жалбата  за хипотетична опасност  от  законодателството и приложението на специалните разузнавателни средства са, е основателна.  Съдът приема за оправдано „абстрактното разглеждане на законите, уреждащи достъпа до запазени комуникационни данни от органите“.  Съдът  отхвърля  възражението на Правителството, че жалбоподателите не могат да твърдят, че са жертви на нарушение на член 8 от Конвенцията заради самото самото съществуване на такива закони.

След обстоен анализ на фактите,  единодушно съдът решава, че  е налице  нарушение на член 8 (право на зачитане на личния живот и кореспонденция) от Европейската конвенция за правата на човека по отношение на прилагане на тайно наблюдение (проследяване)  и нарушение на член 8 по отношение на запазването и достъпа до събрани чрез СРС съобщителни данни.

ЕСПЧ казва, че  българското законодателство в посочената област не отговаря на изискването за качество и не може да ограничи проследяването само до съответната необходимост.  Съдът отбелязва, че българският закон има  условия,  според които исканията за ползване на СРС трябва да  имат  пълен отчет за причините,  довели  до подозрение за престъпление, включ. и срещу националната сигурност.  Остава неясно обаче как тези разпоредби се прилагат на практика, посочват съдиите. Сходни са заключенията по повод законодателството за съхранение и достъп до събраните данни от прилагане на СРС.

В обобщение съдът посочва:  „Въпреки че законите, уреждащи запазването на комуникационни данни и последващия достъп до тях от властите, бяха значително подобрени, след като Конституционният съд ги разгледа през 2015 г. след решението на СЕС по делото Digital Rights Ireland и други, тези законите, прилагани на практика, все още не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:

  –  процедурата за разрешаване не изглежда способна да гарантира, че органите имат достъп до запазените комуникационни данни само когато това е „необходимо в едно демократично общество“

     – не са определени ясни срокове за унищожаване материалите събрани със СРС.

     –  прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение от съображения за национална сигурност – 2 г., значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено такова наблюдение;

– съществуват редица пропуски в законовите разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, проверката, използването, съобщаването и унищожаването на данни от наблюдение;

–  системата за надзор, както е организирана в момента, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия;

– условията за уведомяване на гражданите, че спрямо тях са използвани СРС, са твърде тесни

–  специалното средство за защита – искът по чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, на практика не може да се приложи във всички възможни сценарии, не гарантира проверка на обосновката на всеки случай на употреба на СРС, не е отворен за юридически лица и е ограничен по отношение на обезвредата.

Тези недостатъци в правния режим изглежда оказват  действително въздействие върху функционирането на системата за тайно наблюдение в България. Повтарящите се скандали, свързани с тайното наблюдение, „предполагат съществуването на злоупотреби, които изглежда поне частично се дължат на неадекватните правни гаранции.“

От това следва, че тези закони не отговарят напълно на изискването за „качество на закона“ и не са в състояние да запазят „намесата“, произтичаща от системата за запазване и достъп до комуникационни данни в България, спрямо това, което е „необходимо в едно демократично общество“, заключава съдът .

Решението на ЕСПЧ е класифицирано в първо ниво по значимост. Това означава, че се налагат дълбоки структурни промени в законодателството и практиките, свързани със спецсредствата, както и с достъпа до трафични данни.

Съдът  присъди  обезщетения общо в размери на 3290,69 евро на жалобоподателите.

About De Fakto

Проверете също

Даниела Марчева: Медиацията пести средства, разтоварва съдебната система и съхранява отношения

С промени в Закона за медиацията и ГПК се въвежда задължителна медиация по 12 вида дела. Това …

Желаещите да участват в конкурс за назначение на 20 прокурори във ВАП и апелативните прокуратури, могат да подават заявления

В „Държавен вестник“, бр. 78 от 30 септември 2022 г., са обнародвани решенията на Прокурорската …

Един коментар

  1. Богдан Млъчков

    Това е поредното съдебно решение, което разглежда проблема със съхраняването на трафични данни изключително формално и без да отчита обществения интерес (разследването на престъпления), който е в конкуренция с частния (неприкосновеността на личния живот). Няма да коментирам частта за СРС, защото не се чувствам компетентен по темата.

    ЕСПЧ подкрепя практиката на СЕС, в която последният изгражда т. нар. концепция за „целенасочено съхраняване на данни“ (targeted data retention) (вместо т. нар. „всеобщо). Целенасоченото съхраняване на данни позволява единствено запазването на „бъдещи“ данни, вследствие на възникнало за компетентните национални органи обосновано предположение за вече извършено престъпление или за опасност от извършването на такова, основано на информация, получена по друг начин. Този подход гарантира, че безвъзвратно изгубени ще бъдат всякакви данни в цифров формат от полза за разследването, които са генерирани преди възникването на обоснованото предложение. Между другото, той е отречен като адекватна практическа възможност и от нашия КС в решението му от март 2015 г.

    Така например ще възникне ситуация, при която две или повече лица извършват приготовления за извършване на престъпление с висока обществена опасност, използвайки средства за предаване на електронни съобщения. Престъплението е извършено, от него настъпват значителни вреди, започва разследване и в процеса на събиране на доказателства възниква съмнение за наличието на вина у лицата, които в действителност са извършили деянието.

    На доставчиците на електронни съобщителни услуги е наложено задължение за съхраняване на трафични данни, отнасящи се до тези лица, но данните, създадени преди датата на връчването на заповедта за съхраняване, са загубени, което не позволява на разследващите органи да докажат по несъмнен начин вината на заподозрените лица.

    Освен това целенасоченото съхраняване на данни е трудно осъществимо и по технически причини. Например, според решение № 393099 на френския Държавен съвет от 21 април 2021 г. то се поставя в зависимост и от редица препятствия от техническо естество, които компрометират неговото въвеждане. Когато целенасоченото съхраняване се основава на географски критерий, следва да се има предвид, че местоположението на клетките на мобилните оператори е индивидуално за всеки оператор, а обхватът им не е обвързан с предварително определена географска зона. Освен това информацията за това местоположение не се включва систематично в събраните данни – доставчиците са в състояние да установят връзката между клетката, към която се отнасят данните, и географското местоположение на тази клетка само за конкретен случай – във връзка с искане на компетентните съдебни или разследващи органи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.