DeFakto.bg DeFakto.bg
Не може заради натовареността на съдиите по законодателен път непрекъснато да бъде съкращаван достъпа на гражданите до съд, казва Галина Захарова в изказване пред Пленума на ВКС от 10 януари.
Публикуваме речта й изцяло.
Уважаеми колеги,
предполагам че сте запознати с концепцията ми за работа и качествата на административния ръководител, ако бъда избрана за такава, поради това няма да отнемам от времето Ви с преповтаряне на основните позиции, върху които съм изградила виждането си за проблемите и перспективите на Върховния касационен съд. Бих искала единствено да маркирам основната част, базиса, без който по мое мнение постигането на която и да е цел не би било възможно, а това е укрепването на кадровия потенциал на ВКС и изработване на мерки, които да доведат до реално регулиране на натовареността на съдиите от ВКС. Добрата организация на всеки един
съдебен орган, включително и на ВКС, е напълно немислима без достатъчен и компетентен кадрови ресурс, който да позволи да се обезпечи адекватно натоварване, а то от своя страна ще доведе до възможността съдиите да разполагат с обективни възможности за ефикасно правораздаване и изпълнение на останалите свои задължения. Колеги, аз съм привърженик и много бих желала тази позиция да бъде възприета, на определянето на натовареността като комплексна такава. Във всички наши
досегашни доклади в цялост натовареността се свежда до определяне на постъпленията от дела, които влизат за разглеждане в съдебния орган и респективно приключените дела от съдиите. Натовареността като комплексно понятие обаче, съвсем не може да се изчерпи с изброяване на бройки дела, включително и разграничени по видове, каквато статистика се води в нашия съд . В нашата действителност основното е не бройката дела, които постъпват и се решават, а тяхната фактическа и правна сложност.
В няколко поредни години в нашите доклади се отчита постоянно един и същи показател, а именно лекото намаляване на броя на
постъпленията. Колеги, за мен този показател не би могъл да се отчете като реален измерител на натоварването на съдиите от ВКС. Защо? Защото включително и при отчитане на действително намаляване на бройки на дела, несъмнено се увеличава тяхна фактическа и правна сложност. Аз бих могла да говоря по този въпрос най-обосновано и компетентно, разбира се в областта на постъпленията в Наказателна колегия. Но справките, които съм правила при изготвянето на концепцията, сочат, че това положение е напълно важимо и по отношение и на останалите колегии от ВКС. Освен това обстоятелство, във връзка с фактическата и правна сложност на
делата, според мен във висока степен се подценяват останалите задължения на касационните съдии, които са свързани на първо място с участието им в правораздавателната дейност на колегиите и на второ място, с останалите форми, в които съдиите от ВКС участват, а и трябва да участват.
Аз съм наясно, че като поддръжник на екстензивния подход за преодоляване на натовареността, към настоящия момент ще срещна много възражения в най-различни аспекти. Бих искала да посоча пред Вас, че моята позиция за възприемане на този подход за преодоляване на натовареността е всъщност един път, който са изминали много съдилища в Европа, а и други съдебни юрисдикции.
Бих искала съвсем накратко да отворя една скоба и да припомня, че през октомври 1988 година с решение на Съвета на Европа се учредява първоинстанционният съд на европейските общности, в обобщен план с една основна задача, а именно да осигури еднакво тълкуване на общностното право. По случай 20-годишнината на първоинстанционния съд тогавашният председател на съда съдия Marc Jaeger прави една много кратка, но много точна ретроспекция на постиженията и съответно на
трудностите и предизвикателствата пред този съд. Фактите, които ще спомена, пресъздавайки основната му теза, може би ще ни напомнят във висока степен обективното положение и в нашия съд.
В един десетгодишен период от създаването на първоинстанционния съд се констатира такова трайно стечение на фактори, което води до безпрецедентно увеличение на броя на заведени дела пред съда. Например, делата се увеличават със 160 процента, при състав от 27 съдии и съответно 300 съдебни служители и други длъжностни лица, които осигуряват нормалното функциониране на съда. Естествено, това безпрецедентно нарастване води автоматично до голяма висящност, респективно до отлагане в широки времеви рамки на произнасянето на съда, като това се дефинира като един от найсъществените проблеми за функционирането на тази институция.
Естествено започват да се предприемат мерки, така както и при нас, за подобряване на ефективността на юрисдикцията, като се съставят три допълнителни състава, оптимизира се графикът на съдебните заседания, тръгва се към опростяване на произнасянето по актовете на съда.
Приетите мерки водят до известно повишение на броя на решаваните дела, но не решават проблема, дефиниран като основен, а именно продължителността
на производството. Тогава започва широк дебат по отношение на предизвикателствата пред съда и начините на еволюция в дейността му и в приспособяването към новите реалности. Председателят констатира два основни пътя. Първо, радикално предефиниране на концепцията на общностния съд по отношение на достъпа до съда и, респективно, по отношение на структурата и съдържанието на решенията, и втория подход, екстензивния, с който да бъде компенсирана забавата в производството по
конкретните казуси. Отново повтарям, че като основна задача пред този съд е била поставена дейността по еднакво приложение и тълкуване на общностното право.
Макар да са приети съответни рестрикции при достъпа до този съд, безспорно е отчетено обстоятелството, че по този път не може да се върви и занапред, защото в крайна сметка това рефлектира върху достъпа до правосъдие. Опростяването на структурата и съдържанието на съответните актове, постановявани от съда, неговият председател сполучливо нарича лекарство, което е по-лошо и от болестта, защото всъщност легитимността на съда се гради върху разбираемост, прозрачност, обоснованост на
конкретното произнасяне по определени казуси, защото освен че разрешават някакъв конкретен спор, тези актове на съда позволяват на всички останали да се запознаят, да разберат, да се приспособяват и следват юридическата среда, очертана от съда.
Затова за първоинстанционния съд към обсъждания момент като приемлив се очертава изходът за промяна и реформиране на „правосъдната архитектура“ – това е оптимално увеличаване броя на съдиите, респективно засилване капацитета на обслужващия съдиите административен персонал, а също така специализация в дейността на съдиите.
При настоящите реалности в нашия живот на мен ми се струва, че не бихме могли да вървим по законодателен път към непрекъснато съкращаване достъпа на гражданите до съд. В същото време решаването на тези проблеми изисква от нас да положим всички усилия и да се борим за утвърждаването на решаващ капацитет на съда, разбира се състоящ се от живи хора – от съдии, екип, който да може да отговори на тези предизвикателства.
Във връзка с въпросите, които се появиха на сайта на ВСС към мен именно в тази област от концепцията ми, аз не виждам друг изход освен засилване и внимателно използване на института на командироването.
Възможно е до известна степен да се компенсира натовареността и с изменения и поставяне на нови задачи и предизвикателства към общността от съдебните помощници, с които ние разполагаме, но моето лично мнение е, че не можем да разчитаме изцяло на тях. В действителност към настоящия момент се получи така, че и този институт не е напълно съответен на реалните необходимости, които би следвало да бъдат посрещнати и разрешени от него. Ние полагаме големи усилия за създаване на една кадрова „банка“ от качествени съдебни помощници, които да изпълняват компетентно и ефективно своята функция, а именно да подпомагат дейността на съдиите. Така или иначе обаче това подпомагане не може да бъде осъществено в пълен обем и то не само поради броя на съдебните помощници в колегиите, които обективно не са достатъчно, за да могат да обслужват всички съдии. Тук има други проблем и причина, а именно това, че не можахме да утвърдим съдебните помощници като една ефективна юридическа професия. При нас се констатира много високо текучество на тези кадри, като в периода, в който съдебните помощници работят в съда, тези от тях с най-високи постижения от конкурсите всъщност се задържат най-кратко време, като напълно оправдано използват този период като момент за обогатяване на опита си и път за други магистратски професии. Това е много сложен въпрос – за утвърждаването на съдебните помощници като действена юридическа професия, и няма да ви отегчавам с разбирането си по него. Просто бих искала да обоснова своето виждане, че чрез повишаване изискванията към съдебните помощници натовареността на съдиите реално няма да се нормализира.
По отношение редукцията на броя и по-скоро на вида дела, които стигат до ВКС, аз отново ще цитирам председателя Marc Jaeger, че лекарството ще бъде по-лошо от самото заболяване. Това е така, защото обективно усещането за липса на справедливост у обществото към настоящия момент в никакъв случай няма да намалее, а напротив – то би се задълбочило с ограничаването на достъпа до касационно правосъдие.
В концепцията си аз не говоря за необосновано разширяване състава на ВКС, по-скоро за откриване на оптималната бройка съдии, при които тълкувателната дейност и разглеждането на отделните правни спорове ще бъдат осъществявани ефективно и ефикасно, с оглед продължителността на производствата и, разбира се, с оглед компетентността на самите съдебни актове. Струва ми се, че усвояването на допълнителни бройки към настоящия състав би допринесло в значителна степен за постигането на тази цел.
Второто основно положение, което считам, че бихме могли да въведем и за което да се преборим, е създаването на, условно наречено, аналитично звено за целия съд. С оглед реалната нормативна рамка, а именно Правилника за администрацията на ВКС, такава възможност би се покрила със съществуващата към настоящия момент възможност за създаване на такъв, отново условно наречен, съвет, експертноконсултативно или аналитично звено, което да обслужва всички колегии на ВКС във висока степен с възможностите за проучване на практиката на
ЕСПЧ, СЕС, не само по отношение на облекчаване дейността ни по постановяване на тълкувателни решения, но и по отношение постановяването на актовете по конкретни дела. Разбира се, откровено споделям с вас, че към настоящия момент аз не мога да отговоря на въпроса как би се финансирало подобно звено, съвет или организационна единица. Сигурна съм обаче, че тя трябва да съществува и в много висока степен ще облекчи и подобри нашата дейност и интелектуалния капацитет на колегиите. Имам виждания, че биха могли да бъдат използвани съдии от нашия съд при съответно намаление на тяхната натовареност, биха могли да бъдат привлечени наши пенсионирани колеги, които са с утвърдена професионална компетентност. При по-подробното ми запознаване с бюджета на съда е възможно да съществуват и други източници и възможности за финансиране. Но, колеги, аз разглеждам тази идея не само като такава за облекчаване дейността на съдиите от ВКС и регулация на натоварването.
На мен ми се струва, че при държавнически подход тази идея за засилване капацитета на ВКС е от измерение, надхвърлящо дори рамките на съдебната власт. Считам, че при разумна обосновка ВСС би следвало да подкрепя подобна идея, защото съм убедена, че квалифициран и компетентен съд е от приоритетните задачи на целия ни обществен живот.
Колеги, тези цели биха могли да бъдат постигнати само и единствено с нашата обща работа и участие в решаването на собствената ни съдба.
Видно от съдържанието на моята концепция, аз отдавна съм застъпник на широкото съдийско самоуправление. Това не означава на Пленума на ВКС да бъдат прехвърлени още и още нови задължения, които да отнемат от и без това малкото време на съдиите. Самоуправление означава ние да имаме ясна обща визия за това как да работим, да съществуваме и да комуникираме помежду си и с органи извън нашата общност. Това не е лесна задача, но аз смятам, че бихме могли да го постигнем, защото в този съд минава огромна част от нашия живот, и той трябва да бъде ползотворен. Аз се пазя от някакви „обещания“, тъй като е лесно да се обещае, че в рамките на няколко години ВКС ще се превърне в райски кът.
Това просто не е вярно и на всички ни предстои, независимо от това кой ще бъде председател на съда, един тежък общ път, който сме длъжни да изминем, за да можем да постигнем собственото си уважение и това на останалите.
Благодаря Ви за вниманието!
