DeFakto.bg DeFakto.bg
Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) осъди България за прекомерно и безконтролно подслушване чрез специални разузнавателни средства (СРС) и трафични данни от мобилните оператори. Това се случи за втори път след осъдителното решение по въпроса през 2007 година. Този път обаче съдът каза нещо повече – едно ви пише в законите, друго е изпълението им. Разговаряме с по темата с адвокат Михаил Екимиджиев, който заедно с адвокат Александър Кашъмов, успя да повдигне завесата на привидността пред Съда по човешките права в Страсубург (ЕСПЧ).
Лилия Христовска
– Изглеждаше невероятно, че за втори път Европейският съд по правата на човека ще се произнесе за злоупотребите със специалните разузнавателни средства в България, след като през 2007 г. излезе с осъдително решение срещу държавата по същия въпрос. Как постигнахте това, адвокат Екимджиев?
Предметът на новото дело са новонастъпилите факти след 2007 година. Снимката, която решението на ЕСПЧ направи показва драматично влошаване на ситуацията при ползването и контрола на специалните разузнавателни средства. Едно от възраженията на правителството беше именно, че не може за едно и също нещо да се водят дела. Само на пръв поглед обаче има пълно покриване на темите. И двете решения на Съда в Стасбург са свързани с устойчивата култура на злоупотреба със специални разузнавателни средства от българските власти. По тази причина това беше едно стратегическо дело от обществен интерес, чиято цел бе да бъде преустановен един системен проблем, който ни отдалечава от понятието „правова“ държава.
С решението от 2007 г. съдът прие, че няма проблем при разрешаването на СРС. Сега казва – закононава уредба при разрешаването е добра, но практиката на чисто формалния контрол от страна на съдилищата и практическата липса на Бюро за контрол на СРС, води до извода, че проблемът започва от самото разрешаване на спецсредствата.
От друга страна, вече не само ни подслушават, снимат, следят и др. с традиционните СРС , но имат неограничен достъп до 6 месеца до трафичните ни данни, чрез които могат да ни профилират на база на социалните ни контакти – кога, с кого говорим, къде се намираме, интимнитте ни навици, политически предпочитания и т.н. от тази интимна чуствителна сфера. Тоест, хем се разширява приложението на СРС, хем контролът отслабва още на входа, хем са налице проблеми и при съхраняването и унищожаването на тази информация. Към всичко това за капак се добавиха и трафичните данни.
Или, съдът оцени, че ситуацията е много по-драматична от онази, която е разгледал през 2007 година.
– Как се постига такъв „впечатляващ“ резултат?
– След 2007 г. ние имахме една шизофренна юридическа среда, при която от една страна имаше множество именения на закони, с които държавата опита да отчете изпълнение на осъдителното решение. В същото време зад формата на правната норма наложи практики, които не само обезсмислят промените, но довеждат и до една ситуация, отбелязана в последното решение, която е много по лоша, много по застрашителна, много по вредоносна за правото на личен живот и неприкосновенността на кореспонденцията, основни права засягани при злоупотреба със СРС и с достъпа до т.нар. трафични данни.
От тази гледна точка решението е изключително ценно и навременно, защото за втори случай след казуса на съдия Мирослава Тодорова, Страсбургският съд бръква дълбоко в задкулисието на българското управление. Той не се задоволява само да прецени какво е законодателството, а на практика какво се прави, въпреки това законодателство. Как то се обезсмисля чрез назначаване на неподходящи хора в Бюрото за контрол на СРС, чрез поставянето му в зависимост от страна на прокуратурата и ДАНС, как на членовете му във всеки един момент могат да отнемат достъпа до класифицирана информация, както това се случи със зам.председателя на Бюрото Георги Гатев.
Тук голяма е заслугата и на Сотир Цацаров, който издаде едно указание, абсолютно противозаконно и противоправно, според което членовете на Бюрото за контрол на СРС нямат достъп до материалите на досъдебните производства, от които може да се направи заключение дали СРС са разрешавани и прилагани в съотвествие със закона. Тоест, този факир на привидността и имитацията, има основна заслуга и затова осъдително решение.
Всъщност и за първото осъдително решение от 2007 г., Цацаров имаше непренебрежим принос – тогава той ми беше отказал чисто статистически данни – колко пъти в ръководения от него Пловдивски окръжен съд са искани СРС, колко пъти са разрешени и отказани. Информация, която сега вече се публикува от ръководителите на съдилищата, но тогава ми беше отказана. Това доказа на Съда в Страсбург, че ние нямаме никакъв достъп до информация дали спрямо нас са използвани СРС или кореспонденицята или трафичните ни данни са били контролирани, а че нямаме право дори на статистика.
Затова казвам, че сегашното решението на ЕСПЧ дезавоира тези практики на паралелната държава, при които на преден план се афишира едно законодателство в прилична форма, но заради безнаказаността на главния прокурор, заради услужливостта на ВСС, страхливостта и поръчковото естество на специализираните съдилища, практически нямаме контрол върху това – кой, кога, колко време ни е подслушвал, следил, филмирал и какво се е случило с тази изключително чуствителна информация за нас, за наши близки и т.н.
Съдът стига до категоричния извод, че всяко физическо и юридическо лице под юрисдикцията на България, може да бъде жертва на нарушение на правото му на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията му, именно защотото няма ефикасен начин да разбере дали някой го е следил, подслушвал, дали са му слагали бръмбари в домовете, офисите, колите, дали е контролирана електронната му кореспонденция с достъп до трафичните ни данни. А след като нямаме достъп до тази базисна информация, не можем да искаме съд да разпореди да бъде прекратено нарушението, ако не е преустановено. Нещо повече нямаме право на иск, с който да получим обезщетение, защото не можем да докажем, че действително сме били обект на такъв тип брутална намеса в личния живот от страна на държавата.
– Кои правителства отбелязаха тази победа над гражданските права, като „поправиха“ така законите, че изпратиха в кюшето идея отговорност при злоупотреба със СРС?
– Аз такава статискита не водя, но като се има предвид, че първото решение е от 2007 г., а само след две години, през 2009 г. ГЕРБ идва на власт и малко по-късно Сотир Цацаров става главен Главен прокурор, очевидно е кои са основните действащи лица с решаваща заслуга за този погром върху българския правопорядък.
Тенденциите течаха едновременно по няколко писти. От една страна това бе увеличаването на наказанията за много престъпления в НК. За публиката се изтъква, че това уж е средство за ефикасна борба с престъпността, а всички юристи знаем, че ожесточаването на наказателната репресия не дава резултат, ако няма ефективност на разследаването. Но, когато за едно престъпление се предвиди наказание над 5 г. лишаване от свобода, то става тежко и за него могат да се използват СРС. Така възможностите за по ефикасно подслушване и следене добиха законова форма.
Апотеоз на този кретенизъм беше образуваното по инициатива на Главния прокурор Иван Гешев дело за т.нар. опит за „преврат“ по повод гражданските протести през 2020 г. Когато се образува дело за такова тежко престъпление по НК, за което преди 30-ина години се предвиждаше дори смъртно наказание, е очевидно, че поголовно могат да се използват СРС срещу стотици хиляди граждани. И очевидно това беше целта на този идиотизъм – гражданският протест да бъде интерпретиран юридически като опит за метеж, за да може прокуратурата и съответните служби безконтролно и безнаказано да подслушват когото и както поискат.
От друга страна, нашата недосегаема прокуратура може да обвини всекиго за всичко, даже да убийството на Кенеди. Ако това обвинение падне в съда, няма персонална отговорност и това автоматично й дава позволява формално легално да използва СРС. Тя няма да понесе никаква отговорност, ако повдигне обвинения дори без никакви доказателства – просто прави един изкуствен макет на досъдебно производство, повдига обвинение и на съотвения съдия от специализираните съдилища се носи една бланка, в която се казва срещу „еди кой си“ е повдигнато обивинение по „еди кой си“ текст от НК. Съдията поглежда дали се предвижда наказание повече от пет години и вместо като истински арбитър да поиска доказателства и къде е обоснованото предположение за извършено престъпление, просто разписва, защото такава е практиката, наложена от ръководителите на специализираните съдилища и от бишвшия главен прокурор Сотир Цацаров.
– Тоест, реално виждаме едно на сцената, а друго е зад завесата?
– Това е един моделиран резултат. От една страна, концентрирането на огромен брой искания за разрешаване на СРС, първоначално в СГС, а след това в специализираните съдилища, означава, че председателите на ден трябва да уважават по десетина и повече искания на ден. Те обективно нямат възможност да извършат един задълбочен магистратски анализ на необходимостта от употребата им. Разбира се, това би могло да се промени елементарно в закона – лобистки поправки се правят за по 15 минути парламентрано време, и да се предвиди например, че дежурен съдия ще отговоря само за СРС. Или нещо подобно, за да се преодолее тази установена очевидност.
С други думи, от една страна се създава регламент, който не може да бъде изпълнен, от друга – за ръководители се слагат подходящи и удобни марионетки, които определено не изгарят от желание да контролират исканията на прокуратурата и на полицията. И от трета страна, те налагат решения и практики, според които съдията проверява само формалната законосоъбразност на исканията, без да се интересува дали дали това искане се базира на доказателства и документи.
И се стига до един ритуал, при който едни хора, обикновено облечени в черни якета, носят едни бланки с искания и други, които намятат едни черни тоги и ги разписват, като селски кметове. Така всеки от нас може да бъде подслушван, следен контролиран и т.н.
– Мислите ли, че осъдителното решение сега ще доведе до промени в законодателтвото?
– Няма особено значение колко осъдителни решения на ЕСПЧ има, защото и без първото решение при една нормална власт, която зачита върховенството на правото и конституцията, злоупотреби със СРС в такива мащаби не би трябвало да има. Оттук нататък не императивния тон на европейските решения имат значение, защото ние можем по същия андрешковски начин да имитираме изпълнение, както правехме досега.
И законите могат да бъдат променени, и да бъде възстановена дейността на Бюрото за контрол на СРС. Съдиите трябва да проумеят, че не са прости регистратори на искания за употреба на СРС, а че трябва да анализират всеки конкретен казус. Не на последно място – парламентарната комисия за контрол на СРС трябва да бъде активна. Но преди всичко е нужно да се преустанови практиката на заобикаляне на закона и на създаването на привидности.
Всичко опира до бъдещото ни управление. Ако ние имаме надежда, че новите управляващи ще оцелеят и ще изпълнят обещанията си за съдебна реформа, възстановяване на парламентаризма и върхвенството на закона, то ползата от решенението на ЕСПЧ не е за това, че то ще ни тика и задължава като тегоба, а по-скоро защото последното решение, при добра воля може да бъде използвано като методическо помагало за излизане от блатото на безконтролното подслушаване и следене.
