DeFakto.bg DeFakto.bg
Съдът потвърждава, че правото на Съюза не допуска общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и за местонахождение, свързани с електронните съобщения за целите на борбата с тежките престъпления.
Национална юрисдикция не може да ограничи действието във времето на обявяването на невалидност на национална правна уредба, предвиждаща такова запазване. Това е решение по дело C-140/20 Commissioner of the Garda Síochána и др.
Казусът
През март 2015 г. G.D. е осъден на доживотен затвор за убийството на жена в Ирландия. При обжалването на присъдата пред Court of Appeal (Апелативен съд, Ирландия) G.D. твърди, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал като доказателства данни, свързани с телефония трафик и за местонахождение. За да може в рамките на наказателното производство да оспори допустимостта на посочените доказателства, G.D. инициира пред High Court (Висш съд, Ирландия) гражданско производство за установяване на невалидността на някои разпоредби на ирландския закон от 2011 г., уреждащ запазването на тези данни и достъпа до тях, с мотива, че този закон накърнява предоставените му от правото на Съюза права. С решение от 6 декември 2018 г. Висшият съд уважава исканията на G.D. Ирландия обжалва това решение пред Supreme Court (Върховен съд, Ирландия) — запитващата юрисдикция по настоящото дело.
Запитването
Със запитването си Върховният съд иска разяснения относно изискванията на правото на Съюза във връзка със запазването на посочените данни за целите на борбата с тежките престъпления и относно необходимите гаранции във връзка с достъпа до същите данни. Освен това поставя въпроса за обхвата и действието във времето на евентуалното обявяване от нея на несъвместимост, при положение, че ирландският закон от 2011 г. е бил приет с цел да се транспонира Директива 2006/24/ЕО1, обявена за невалидна от Съда в решение от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland и др.2.
Решението
С решението си Съдът, голям състав, на първо място, потвърждава постоянната си практика3, съгласно която правото на Съюза4 не допуска национални законодателни мерки, предвиждащи общо и неизбирателно запазване на свързани с електронните съобщения данни за трафик и за местонахождение като превантивна мярка за целите на борбата с тежката престъпност.
Всъщност Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения не само предвижда, но и закрепва в частност принципа на забрана на съхранението на данните за трафик и за местонахождение. Така запазването на тези данни съставлява, от една страна, дерогиране от тази забрана за съхранение и от друга страна, намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни, закрепени в членове 7 и 8 от Хартата.
Макар Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения да позволява на държавите членки да ограничат тези права и задължения за целите на борбата с престъпленията, но при спазване на принципа на пропорционалност спрямо преследваната цел.
Съдът вече е приел, че макар да е от първостепенно значение, целта за борба с тежката престъпност сама по себе не би могла да обоснове мярка за общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение като установената от Директива 2006/24 да се счита за необходима. Дори задълженията за действие на държавите членки, свързани с въвеждането на правила, които позволяват ефективна борба с престъпленията, не биха могли да обосноват толкова сериозна намеса в основните права на почти всички лица като съдържащата се в национална правна уредба, която предвижда такова запазване, без данните на засегнатите лица да имат връзка с преследваната цел, посочва съдът.
Съдът припомня още, че съгласно Хартата публичните органи имат различни задължения за действие, които се състоят например в приемането на правни мерки за защита на личния и семейния живот, защита на жилището и на съобщенията, защита на физическата и психическата неприкосновеност на лицата, както и забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение. Затова те следва да пристъпят към съвместяване на различните разглеждани законни интереси и права .
По тези съображения Съдът отхвърля доводите, че особено тежката престъпност би могла да се приравни на заплаха за националната сигурност, която е действителна и настояща или поне предвидима и може да обоснове общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение през ограничен период от време. Всъщност такава заплаха се различава — по своето естество, тежест и специфика на свързаните с нея обстоятелства — от общия и постоянен риск от тежки престъпления или от възникване на напрежение или смущения на обществената сигурност дори ако те са сериозни.
За сметка на това, на второ място, потвърждавайки предходната си практика, Съдът приема, че правото на Съюза допуска законодателни мерки, предвиждащи (при условията, посочени в решението му) за целите на борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозни заплахи за обществената сигурност:
– целево запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение в зависимост от категориите засегнати лица или посредством географски критерий,
– общо и неизбирателно запазване на IP адреси, дадени на източника на свързване с интернет,
– общо и неизбирателно запазване на данни относно самоличността на ползвателите на електронни съобщителни средства, и
– бързо запазване (quick freeze) на данните за трафик и на данните за местонахождение, с които разполагат доставчиците на услуги.
Съдът прави редица уточнения относно различните категории мерки.
Най-напред, компетентните национални органи могат да приемат мярка за целево запазване, основана на географски критерий, като например средното равнище на престъпност в определена географска зона, без да разполагат непременно с конкретни данни за подготовката или извършването на тежки престъпления в съответните зони. Съдът добавя, че такава мярка за запазване, насочена към места или инфраструктури, редовно посещавани от много голям брой хора, или към стратегически места като летища, гари, морски пристанища или зони за събиране на пътни такси, позволява на компетентните органи да получат информация относно присъствието на тези места или в тези географски зони на лицата, използващи там електронно съобщително средство, и да направят изводи — за целите на борбата с тежката престъпност — относно присъствието им и дейността им на тези места или в тези географски зони.
По-нататък, Съдът посочва, че нито Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения, нито друг акт от правото на Съюза са пречка за приемането на национална правна уредба, която се отнася до борбата с тежката престъпност и по силата на която придобиването на електронно съобщително средство (като предплатена SIM карта) зависи от проверката на официални документи, удостоверяващи самоличността на купувача, и от регистрацията от продавача на получената по този начин информация, като продавачът е длъжен при необходимост да даде достъп до тази информация на компетентните национални органи.
Накрая, Съдът отбелязва, че Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения допуска компетентните национални органи да разпоредят мярка за бързо запазване още на първия етап от разследването на сериозна заплаха за обществената сигурност или на евентуално тежко престъпление, тоест от момента, в който съгласно релевантните разпоредби от националното право тези органи могат да започнат такова разследване. Такава мярка може да бъде приложена и за данните за трафик и данните за местонахождение, свързани с лица, различни от тези, за които има подозрения, че са подготвили или извършили тежко престъпление или посегателство срещу националната сигурност, ако тези данни въз основа на обективни и недискриминационни критерии могат да допринесат за разкриването на такова престъпление или посегателство срещу националната сигурност, като например данните на пострадалото от него лице, както и данните на неговото социално или професионално обкръжение.
Тези различни мерки могат да се приложат съвместно според избора на националния законодател и при спазване на границите на строго необходимото, е обелязано в решението.
Съдът отхвърля и довода, че компетентните национални органи би трябвало за целите на борбата с тежката престъпност да имат достъп до данните за трафик и до данните за местонахождение, запазени общо и неизбирателно — съгласно неговата практика — за целите на справянето със сериозна заплаха за националната сигурност, която е действителна и настояща или предвидима.
Всъщност този довод поставя въпросния достъп в зависимост от обстоятелства, които не са свързани с целта за борба с тежката престъпност. Освен това съгласно посочения довод достъпът би могъл да се обоснове от цел с по-малко значение от целта, обосновала запазването, а именно опазването на националната сигурност, което би засегнало йерархията на целите от общ интерес, в рамките на която трябва да се преценява пропорционалността на дадена мярка за запазване. В допълнение, с разрешаването на такъв достъп би могло да се лиши от всякакво полезно действие забраната за общо и неизбирателно запазване за целите на борбата с тежката престъпност.
На трето място, Съдът потвърждава, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, по силата на която централизираното обработване на исканията за достъп до запазени от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни, отправени от полицията при разследването и преследването на тежки престъпления, се извършва от полицейски служител, дори последният да е подпомаган от звено в рамките на полицията, което се ползва с определена самостоятелност при упражняването на функциите си и чиито решения подлежат на последващ съдебен контрол.
Съдът потвърждава, че за да се гарантира на практика пълното спазване на строгите условия за достъп до лични данни като данните за трафик и за местонахождение, достъпът на компетентните национални органи до запазените данни трябва да се предоставя след предварителен контрол, осъществяван или от юрисдикция, или от независима административна структура, като решението на тази юрисдикция или на тази структура трябва да се постановява след мотивирана молба на тези органи, подадена по-специално в рамките на производства за превенция, разкриване или наказателно преследване на престъпления. Полицейски служител обаче не е юрисдикция и не отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност, необходими, за да се квалифицира като независима административна структура.
На четвърто и последно място, Съдът потвърждава практиката си, съгласно която правото на Съюза не допуска национална юрисдикция да ограничи действието във времето на възложено ѝ по силата на националното право обявяване на невалидност на национална правна уредба, която налага на доставчиците на електронни съобщителни услуги задължение за общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение, поради несъвместимостта на тази правна уредба с Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения.
Все пак Съдът припомня, че в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки допустимостта на доказателствата, получени чрез такова запазване, зависи от националното право, стига да са спазени принципите на равностойност и ефективност.
1 Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи и за изменение на Директива 2002/58/EО (ОВ L 105, 2006 г., стр. 54; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 53, стр. 51).
2 Решение от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland, C-293/12, (вж. Прессъобщение № 54/14).
3 Решения от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland, C-293/12, от 21 декември 2016 г., Tele2 Sverige и Watson и др., C-203/15 и C-698/15 (вж. Прессъобщение № 145/16), от 6 октомври 2020 г., Privacy International, C-623/17, La Quadrature du Net и др., C-511/18, C-512/18, и Ordre des barreaux francophones et germanophone и др., C-520/18 (вж. Прессъобщение № 123/20), и от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C-746/18 (вж. Прессъобщение № 29/21).
4 Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година (ОВ L 337, 2009 г., стр. 11) (наричана по-нататък „Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронните съобщения“), във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
ЗАБЕЛЕЖКА: Преюдициалното запитване позволява на юрисдикциите на държавите членки, в рамките на спор, с който са сезирани, да се обърнат към Съда с въпрос относно тълкуването на правото на Съюза или валидността на акт на Съюза. Съдът не решава националния спор. Националната юрисдикция трябва да се произнесе по делото в съответствие с решението на Съда. Това решение обвързва по същия начин останалите национални юрисдикции, когато са сезирани с подобен въпрос.
Съдът на ЕС продължава да настоява с глупостта, наречена „целенасочено съхраняване на данни“ (targeted data retention). Всъщност целенасоченото съхраняване на данни позволява единствено запазването на „бъдещи“ данни, вследствие на възникнало за компетентните национални органи обосновано предположение за вече извършено престъпление или за опасност от извършването на такова, основано на информация, получена по друг начин. Този подход гарантира, че безвъзвратно изгубени ще бъдат всякакви данни в цифров формат от полза за разследването, които са генерирани преди възникването на обоснованото предложение, въз основа на което доставчикът на услуги ще бъде задължен да започне да съхранява данни за определен потребител, за определена категория лица или в рамките на определена географска област.
Така ще възникне ситуация, при която две или повече лица извършват приготовления за извършване на престъпление с висока обществена опасност, използвайки средства за предаване на електронни съобщения. Престъплението е извършено, от него настъпват значителни вреди, започва разследване и в процеса на събиране на доказателства възниква съмнение за наличието на вина у лицата, които в действителност са извършили деянието. На доставчиците на електронни съобщителни услуги е наложено задължение за съхраняване на трафични данни, отнасящи се до тези лица, но данните, създадени преди датата на връчването на заповедта за съхраняване, са загубени, което не позволява на разследващите органи да докажат по несъмнен начин вината на заподозрените лица.
Целенасоченото съхраняване на данни е трудно осъществимо и по технически причини. Например, според решение на френския Държавен съвет от 21 април 2021 г. то се поставя в зависимост и от редица препятствия от техническо естество, които компрометират неговото въвеждане. Когато целенасоченото съхраняване се основава на географски критерий, следва да се има предвид, че местоположението на клетките на мобилните оператори е индивидуално за всеки оператор, а обхватът им не е обвързан с предварително определена географска зона. Освен това информацията за това местоположение не се включва систематично в събраните данни – доставчиците са в състояние да установят връзката между клетката, към която се отнасят данните, и географското местоположение на тази клетка само за конкретен случай – във връзка с искане на компетентните съдебни или разследващи органи.
От друга страна, целенасочено съхраняване на данни, което се основава на личен критерий, ще бъде възпрепятствано от факта, че информацията, която се съдържа в трафичните данни, не позволява сортирането ѝ въз основа на категории лица. Отделните лица се идентифицират въз основа на други данни – телефонен номер, IMSI и IMEI номер и др.