DeFakto.bg DeFakto.bg
Румен Радев: Днес честваме волята на първите ни държавници България да има Конституция и управлението да бъде ограничавано от справедливи закони
Днес отбелязваме решителността и волята на участниците в Учредителното събрание през 1879 г. да положат конституционализма в основата на политическия и обществен живот в Княжество България и да гарантират равенството на гражданите и защитата на основните човешки права. Това заявява президентът Румен Радев в приветствие по повод Деня на българската Конституция – 16 април, с което поздравява българските граждани и юристите по повод професионалния им празник.
Президентът посочва, че в дебатите по приемането на Търновската конституция „блестят“ имената на първите ни държавници като Петко Каравелов, Петко Славейков, Драган Цанков, д-р Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов. Те са били хора на различна възраст, с различни професии и политически убеждения, но всички са били водени от общата воля България да има Конституция и управлението да бъде ограничавано от справедливи закони. „Днес честваме тази воля и си пожелаваме тя да продължава да вдъхновява и ръководи нашите действия“, допълва Румен Радев.
Държавният глава отбелязва, че днешната ни Конституция урежда стабилна институционална рамка на представителната демокрация, защитава равенството и основните права на гражданите. Не трябва да забравяме също, че Конституцията отразява и нашата решителност да отстояваме общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и толерантност, подчертава президентът.
По повод професионалния им празник президентът Радев пожелава на всички български юристи решителност в защитата на основните конституционни принципи.
В Народното събрание ще се състои Ден на отворените врати по повод 16 април – Ден на Българската конституция и отбелязването на 143 години от приемането на първия български основен закон. Посетителите ще могат да разгледат сградата от 10 часа. Ще бъдат изложени оригиналите на Търновската конституция и Сребърната конституция, както и богослужебни вещи на председателя на Учредителното събрание Екзарх Антим Първи. Председателят на Народното събрание Никола Минчев ще посрещне първите посетители на официалния вход.
Ha 18 aпpил т.г. (пoнeдeлниĸ) в caлoнa нa Cъюзa нa юpиcтитe в Бългapия чaca щe ce пpoвeдe тъpжecтвeнo cъбpaниe пo cлyчaй Дeня нa ĸoнcтитyциятa и юpиcтa.
За конституционната неприкосновеност на частната собственост – критично
„Дефакто“ препубликува със съкращения от lex.bg и Дневник доклада на конституционния съдия Красимир Влахов, прочетен на научно-практическа конференция през седмицата, посветена на 70-ата годишнина от приемането на Закона за собствеността.
Предмет на изложението ми е една конституционна разпоредба, която е добре известна, възприема се като своеобразна конституционна аксиома, по подразбиране, на пръв поглед е пределно ясна и от нея не произтичат проблеми при нейното тълкуване и прилагане. Става дума за чл. 17, ал. 3 от Основния закон, според който частната собственост е неприкосновена.
(…)
Веднага трябва да се обърне внимание, че чл. 17, ал. 3, както всички не само конституционни, но и правни норми изобщо, не може да се тълкува и прилага изолирано, а в контекста на цялостната конституционна уредба, при съобразяване на духа и принципите на Основния закон (Решение № 15 от 2021 г.). И веднага става ясно, че декларираната неприкосновеност, разбирана като пълна, абсолютна забрана за ограничаване на правото, всъщност не съществува, защото самата Конституция допуска частната собственост да бъде обект на ограничения и правомерни посегателства.
(…)
В практиката си Конституционният съд (КС) приема, че абсолютните права могат да служат като основание за ограничаване на неабсолютните основни права, каквото е например правото на обществото да получава информация (Решение № 3 от 2002 г.).
(…)
Тук е мястото да обърна внимание, че приемането на чл. 17, ал. 3 в тази му редакция в много по-голяма степен отразява стремеж към възстановяване на своеобразна историческа справедливост чрез възкресяване уредбата на Търновската конституция (според нейния чл. 67 правата на собствеността са неприкосновени), отколкото тенденциите в развитието на съвременния конституционализъм, при които защитата на собствеността се съчетават с подчертаване на нейната всеобща полезност и социални ангажименти в интерес на общността.
В това отношение особено показателна е уредбата в Основния закон на Федерална Република Германия от 1949 г. – според чл. 14, ал. 2 „Собствеността задължава. Нейната употреба трябва да служи същевременно и на общото благо“. Същата идея е вложена и в Конституцията на Кралство Испания от 1978 г. – чл. 33, ал. 1 признава правото на частна собственост и на наследяване, след което ал. 2 посочва, че „социалната функция на тези права ограничава съдържанието им в съответствие със законите“.
Заслужава внимание и Конституцията на Република Италия от 1947 г.- според чл. 42, ал. 2, „частната собственост е призната и гарантирана от закона, който определя начините за нейното придобиване и ползване, както и границите ѝ, с цел да бъде осигурена нейната социална функция и достъпност за всички“. В същия дух е и чл. 17, т. 1 от Конституцията на Република Гърция от 1975 г.: „Собствеността се намира под защитата на държавата; правата обаче, които произтичат от нея, не могат да се упражняват във вреда на обществения интерес.“
Тази конституционна уредба на правото на собственост в други европейски конституции е насочена да смекчи, да балансира възприемането на това право като абсолютно, неограничено господство на собственика върху вещта. Тя създава необходимата конституционна рамка, съобразно която законодателството урежда различните аспекти на правото на собственост, при отчитане и на неговата социална, а не само индивидуална значимост.
Парадоксално е, че всъщност уредба, подчертаваща социалната функция на правото на собственост, у нас съществува до демократичните промени и е премахната още в началото на прехода. Според чл. 3 от Закона за собствеността (отм. ДВ, бр. 31 от 1990 г.) „социалистическата собственост е основа на обществения строй на Народна република България и източник на нейното богатство и мощ. Тя трябва да се упражнява само в интерес на социалистическото общество“. Използваната стилистика, типична за тоталитарната държава, всъщност е компрометирала принципа и е послужила като основание за неговото отричане, което достатъчно добре илюстрира, че обсъжданата разпоредба на чл. 17, ал. 3 от Конституцията е отражение на протичащия процес на фундаментална обществено-политическа трансформация, в рамките на който е приет Основният закон през 1991 г.
За разлика от посочените сравнителни примери, в българската Конституция акцентът е поставен върху защитата на правната сфера на титуляра на правото на собственост, т.е. на субекта, а не на самия обект, без да се отчита, че този обект може, ако не пряко, то косвено да служи за обща полза, което по необходимост ограничава или би следвало да ограничава властта на собственика. Това налага нуждата от защита на някои обекти, включително срещу техните притежатели, да се извежда по тълкувателен път. Такъв е например случаят с обработваемата земя и паметниците на културата, които самата Конституция директно закриля, но и с други обекти, които, макар и частно притежание, притежават всеобща полезност по силата на естествените си характеристики. Такива са например горите, които са от важно значение за чистотата на въздуха, поддържането на водните ресурси и биоразнообразието.
Всъщност това е ядрото на изложението ми – за необходимостта да се балансира, независимо от декларираната в чл. 17, ал. 3 неприкосновеност на частната собственост, между интереса на титуляра на правото на собственост и съхраняването на обекта на това право в общ интерес, вкл. чрез ограничаване властта на собственика. Именно това е идеята, поставена в основата на цитираната сравнителна конституционна уредба – като се посочва социалната функция и всеобща полезност на обекта на правото на собственост, се защитава самия обект, за да се обезпечи възможността същият да е достояние и да служи не само на неговия собственик.
И така, ясно е, че разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, отразяваща виждания, идеи и ценности от исторически, политически, идеологически и дори от сантиментален характер, е юридически неточна, внушавайки идеята за несъществуваща пълна юридическа ненакърнимост.
(…)
Сериозно развитие в посока защита на общия интерес и конкретно правото на гражданите на здравословна околна среда за сметка на правото на частна собственост практиката на КС претърпя с Решение № 14 от 2021 г. С него се приема, че не е противоконституционна забраната на чл. 12, ал. 7 от Закона за биологичното разнообразие да се обжалват по съдебен ред заповедите на министъра на околната среда и водите за обявяване на защитени зони, макар и това да е свързано със забрани или ограничения на дейности, противоречащи на целите за опазване на защитената зона (чл. 12, ал. 2, т. 5 ЗБР).
Акцентирано е в решението върху приоритетната закрила на такава висша конституционна ценност, каквито са околната среда и биологичното разнообразие, чието опазване е задължение както на държавата съгласно чл. 15 от Конституцията, така и на гражданите според чл. 55 от Конституцията, които в този смисъл имат ангажимент към обществото. Изрично е обърнато внимание, че дори и включването на имота в рамките на защитена територия да е свързано с евентуално по-ниски доходи на собственика му, това не е конституционно нетърпима интервенция на държавата в правото на собственост, тъй като мярката е съразмерна на преследваната легитимна цел от най-висш конституционен порядък.
В тази връзка Съдът е потвърдил разбирането си, обективирано в Решение № 5 от 2017 г., че „правото, което се ползва от конституционна закрила, е правото на собственост, а не някакво друго право – на ползване по най-печеливш начин на собствеността. Последното е в немалка степен въпрос на разумно и предвидливо управление на същата, включително и добре преценен пазарен и непазарен риск от титуляря на правото на собственост“.
(…)
Ще завърша с едно обобщение, адресирано към бъдещето. Не само посочената по-горе конституционна уредба на други държави членки на ЕС, но и предизвикателствата на днешния глобален световен ред налагат едно преосмисляне на степента на защита на някои индивидуални права, каквото е правото на частна собственост, за сметка на други, колективни права, чрез които се гарантират общи ценности от най-висш порядък (независимо дали имат изрична конституционна регламентация, или се извличат по тълкувателен път).
(…)
Глобалните предизвикателства, пред които е изправено човечеството, сред които с особена тревожност трябва да се откроят климатичните промени и причинените от тях природни катаклизми, налагат нов прочит на конституционната закрила на индивидуалните права, за да се осигури защитата на живота изобщо.
В тази връзка заслужава да се припомни забележителното Решение на Федералния конституционен съд на Германия от 24 март 2021 г. по дела BvR 2656/18, 1 BvR 78/20, 1 BvR 96/20, 1 BvR 288/20. С това решение ФКС приема, че правото на живот и на лична неприкосновеност, закрепено в чл. 2(2) от Германския Основен закон, предполага задължение на държавата за защита срещу замърсяването на околната среда, без значение кой и какво е причинило замърсяването. Това задължение на държавата включва и защита срещу климатичните промени и явленията, които те предизвикват, като напр. необичайни горещини, горски пожари, урагани, проливни дъждове, наводнения, лавини и свлачища. Нещо повече, това право включва и задължение за закрила на идните поколения.
По този начин Съдът по тълкувателен път извежда борбата с климатичните промени като съдържателна част от правото на живот и така на практика задава нов стандарт за конституционност на относимото законодателство чрез формулиране на изискване за постигане на климатичен неутралитет. Освен това Съдът обръща внимание на задължението на държавата да осигури закрила и на правата на бъдещите поколения, чието право на живот не би било гарантирано без предприемане на адекватни мерки в настоящето срещу климатичните промени и предизвикваните от тях неблагоприятни явления.
(…)
Става дума за блага, които имат значението на обща, споделена ценност и които държавата е длъжна да обезпечи за бъдещите поколения – интерес, който със сигурност следва да има приоритет пред неприкосновеността на правата на актуалните им притежатели.
Всъщност редица действащи закони предвиждат такива ограничения на правата на собствениците с цел съхраняване на обекта на собствеността, когато същият има всеобща полезност – Закон за водите, Закон за горите, Закон за опазване на земеделските земи, Закон за културното наследство. Тази идея е намерила отражение и в разпоредбата на чл. 54 от Закона за собствеността, който предвижда, че с решение на Министерския съвет могат да се възлагат задължения във връзка с притежаването или стопанисването на имота.
(…)
В заключение: принципът на неприкосновеност на частната собственост в никакъв случай не обуславя забрана за нейното ограничаване, което е конституционно допустимо за постигане на общественозначими цели, като тяхното очертаване и задаването на конституционнотърпипи стандарти на намеса е отговорност както на законодателя, така и на Конституционния съд, които занапред все повече ще са изправени пред необходимостта да гарантират общи и споделени ценности, обезпечаващи бъдещето на човечеството, за сметка на някои индивидуални права на гражданите и юридическите лица.
В перспектива такава ценност би могло да бъде такова фундаментално колективно право, каквото е правото на достъп до вода. През 2021 г. доклад на Световната метеорологична организация на ООН предупреди, че още през 2018 г. 3,6 милиарда души са имали неадекватен достъп до вода поне за един месец годишно, а прогнозата е, че през 2050 г. повече от 5 милиарда души по света биха могли да имат затруднения с достъпа до вода. Обърнато е внимание, че през последните 20 години нивата на водата, съхранявана на сушата – на повърхността, в подземните слоеве, в сняг и лед, са намалявали със скорост от един сантиметър годишно. Най-големите загуби са в Антарктида и Гренландия, но вече и много населени места на по-ниска географска ширина изпитват значителни загуби на вода в райони, които традиционно осигуряват водоснабдяване.
Във връзка с горното следва да има предвид, че чл. 24 от Конвенцията на ООН за правата на детето (приета от Общото събрание на ООН на 20 ноември 1989 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11 април 1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23 април 1991 г.,в сила от 3 юли 1991 г.) задължава държавите членки да предприемат мерки за осигуряване на достъп до питейна вода. Също така с резолюция от 28 юни 2009 г. на Генералната Асамблея на ООН (A/64/292) се признава правото на човек за достъп до питейна вода за лични и домашни нужди, като юридически обвързващо основно човешко право, което е част от международното право. На 28 юли 2010 г. Резолюция 64/292 на Общото събрание на ООН призна достъпа до чиста вода и адекватна санитария за фундаментално човешко право. Посочено е, че „правото на безопасна и чиста питейна вода и канализация е човешко право от съществено значение за пълноценния живот и пълното осъществяване на всички човешки права“.
Разбира се, доколкото водата е източник на живот, това право поначало е производно на правото на живот, което Конституцията изрично признава и гарантира. Защото, ако не бъде опазен животът, просто няма да има права, които да бъдат защитавани.
