Съдия Павлина Панова, председател на КС: Всеки съд е в правото си да прилага пряко Конституцията и всеки съдия да сезира за закони, които й противоречат

Не е редно правила, които по своята същност принадлежат към един международен правен порядък, да се третират от съдилищата като по-ценни от българската Конституцията

Всеки съдия трябва да отправя мотивирани искания за обявяване на противоконституционност на закони до Конституционния съд.

( Обръщение от Председателя на Конституционния съд Павлина Панова)

 Уважаеми радетели за чистотата на правото и върховенството на Конституцията,

Уважаеми дами и господа,

16-ти април е дата, която отбелязваме вече повече от тридесет години благодарение тъкмо на Съюза на юристите в България. Денят на Конституцията е и ден на юриста и това е едновременно символично и естествено, защото именно юристите сме тези, които сме призвани да поддържаме устоите на правовия ред. Както всяка привилегия, и тази идва с огромна отговорност. Тази отговорност е еднаква както за студентите в юридическите факултети, празнуващи за пръв път деня на юриста, така и за тези, заемащи най-почетните позиции в държавата. Изборът на тази професия изисква от нас в най-висша степен демонстрация на знания и прецизност, но също така дължим да сме постоянно бдителни и всеки ден да даваме своя принос за опазването на правото, на принципите на българската Конституция и на авторитета на българския съд.

За да съхраним правото и реда, ние трябва преди всичко да съхраним справедливостта.

И то не абстрактната и идеална справедливост, а ежедневната, тази, на която се опира и разчита всеки един гражданин. Конституцията не трябва да бъде символ, лишен от съдържание. Съгласно нейния чл.5 тя е основен, върховен и пряко приложим закон, на който гражданите могат да се позовават. Поради това тя трябва да бъде на разположение на всеки, който иска да защити себе си и правата си. Съзнанието за достъпността на тази възможност не трябва да е лукс, а естественото развитие на всяко едно съдебно производство. Защото преди всичко Конституцията е акт на самия народ – на суверена. Всеки трябва да разчита, че при необходимост може да се позове на правилата, които сам се е съгласил да спазва, при приемането на Конституцията от Великото народно събрание. Именно този суверенен характер е всъщност легитимното основание за непосредственото действие на Конституцията, както и на придадената му устойчивост и  висока степен на юридическа стабилност, която по силата на чл. 158, т. 4, отпраща изменението на този постулат отново към Велико народно събрание.

Всяко съвременно общество израства от предходните и неизменно е ориентирано към бъдещия си облик. Отговорността за бъдещето принадлежи на настоящето и на решенията, които взимаме ежедневно и последователността, която проявяваме при изпълнението им. Основно с тази отговорност са натоварени съдилищата, които чрез работата си по конкретни правни спорове придават фактически облик на справедливостта в живота на гражданите. Дали ще бъде последван хомогенен подход към приложението на принципа за непосредственост на Конституцията, е задача за днес, а не за някога в неопределено бъдеще. Периодичното поставяне на въпроса какво означава Конституцията да е „живо пряко приложимо право“ е едновременно полезно, защото води до осветляване на различни аспекти на проблема. Заедно с това и накъсва дискусията, защото всяко ново повдигане на въпроса предполага преговор на изясненото до този момент и така тя се връща малко по-назад по пътя, който вече би следвало да е изминат. А въпросите, свързани с непосредственото действие, са определяем брой и са поставяни неведнъж в годините.

Наистина, редица от дискусиите и осъществените обществени проекти, свързани с конституционния процес и изясняването на принципа за непосредственото действие на Конституцията, са изиграли важна роля, повлиявайки върху общественото развитие на темите, които в по-разширен план включват и темата за индивидуалната конституционна жалба. Липсата на непротиворечиви отговори на няколко въпроса, свързани с правомощията на инстанционните съдилища по отношение на прилагането на Конституцията, обаче внася дисхармония в системата.

Първият от тези въпроси е свързан с правораздавателната компетентност на инстанционните съдилища и прецизирането на достъпните за тях процесуални способи за предизвикване на обявяването на даден закон за противоконституционен. Вторият – с възможността за спиране на производствата при установяването на такова съображение и за действието на съответните решения. И третият – с това кога нормите на Конституцията са в състояние да породят непосредствено действие.

През 1994 г. Конституционният съд в свое тълкувателно решение е имал повод да засегне темата. Той посочва, че „защитата на конституционните права и законните интереси на гражданите и юридическите лица се осъществяват по действащия процесуален ред. Решенията на правоприлагащите органи във връзка с прилагането на непосредствено действащите конституционни норми нямат общозадължителна сила, а пораждат действия само за конкретния случай, като подлежат на предвидения в съответните процесуални закони инстанционен контрол.“  Това задължително тълкуване пропуска възможността да очертае ясно пределите на приложението на принципа за непосредственото действие, защото се ограничава до хипотезата, която засяга упражняването на контрол за конституционност само на заварените от Конституцията от 19991 г. закони. Години по-късно, през 2020 г., Конституционният съд отново потвърждава, че „дейността на всички държавни органи е обвързана с Конституцията. Всички те – включително и законодателят, са длъжни да съобразяват своите действия за съответствие с Основния закон.

Функцията да се произнася по съответствието на законите с Конституцията не се ограничава само до Конституционния съд, а се отнася и до всички съдилища.

В този смисъл те са обвързани да осъществяват преценка за конституционност на правните норми, които прилагат. Това произтича както от принципа, установен в чл. 5, ал. 1 от Основния закон – Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат, така и от чл. 117, ал. 1 от Конституцията, съгласно който съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.“ Тази позиция на Съда е израз на разбирането за взаимовръзката между конституционните принципи, тяхното влияние върху посоката, избрана за развитието на държавата, и поддържането на реда от конституционноустановените органи.

Проблемите и въпросите, които поставя принципът на непосредственото действие на Конституцията, основно са свързани с преценката дали и доколко този принцип обуславя възможността правоприлагащите органи (и най-вече съдилищата) да прилагат пряко конституционноправните разпоредби, като преценяват съответствието с тях на приложимите за случая закони и подзаконови нормативни актове, т.е. да упражняват инцидентен контрол за конституционност при разглеждане на делата.

Разколебаването на самочувствието на магистратите да се прилага пряко Конституцията се съдържа и в изричната разпоредба на чл.15 ЗСВ: „Когато прецени, че закон противоречи на Конституцията на Република България, съдът уведомява Върховния касационен съд или Върховния административен съд, а прокурорите и следователите – главния прокурор”.  Тази законова норма поставя въпроса, дали инстанционните съдилища могат да упражняват инцидентен контрол за конституционност на приложим по делото закон, след като са задължени да сезират съответния върховен съд, разполагащ с възможността да сезира Конституционния съд. В тази връзка следва да се има предвид, че разпоредбата на чл.15 ЗСВ урежда една чисто сигнална функция на съдилищата, без това да рефлектира върху разглеждането на конкретното дело, тъй като не е предвидено то да се спира, като при това върховните съдилища, до които е адресиран сигналът, не са обвързани да сезират Конституционния съд, а преценяват предпоставките за това на собствено основание. Нещо повече – законът дори не предвижда задължение за тях изобщо да разгледат сигнала, което до голяма степен обезсмисля нормата в този ѝ вид, доколкото възможността въпросът да бъде отнесен до КС остава чисто пожелателна. Това идва да покаже, че освен отговорност към реда, ние юристите имаме отговорност и към посоката, в която направляваме процесите, за да ги поддържаме нормални, логични и предвидими.

Трайно установено в съдебната практика трябва да стане разбирането, че една норма не следва да бъде прилагана в случай, че тя противоречи на Конституцията, защото ред, който допуска противоречия с Основния закон, е отрицание на самия себе си.

Всеки съдия трябва да бъде улеснен в стремежа да последва собственото си вътрешно убеждение, когато счита, че дадена норма противоречи на Конституцията. Той трябва да използва нейната непосредствена приложимост като най-силното действащо право.

В този смисъл по делото, което разглежда, всеки съд е конституционен и е в правото си да не приложи считаната от него за противоконституционна норма, а да приложи пряко Конституцията. Но и нещо повече, на конституционните норми може да се придаде по-интензивно полезно регулативно действие, ако на инстанционните съдилища бъде предоставена възможността да предизвикват обявяването на противоконституционност на приложими по делата закони. Лишена е от институционална логика конфигурацията, в която инстанционните съдилища са свободни да правят преценки за съответствието между норми от два паралелни правопорядъка, каквито са българското право и правото на Европейския съюз, но не и на норми, които принадлежат на една и съща правна система.

Не е редно правила, които по своята същност принадлежат към един международен правен порядък, да се третират от съдилищата като по-ценни от българската Конституцията.

Ако се опрем на неоспоримото по отношение на непосредственото действие на конституционните норми и на пълноценното участие на инстанционните съдилища в системата на правораздаване, то безспорно е това, че съдиите са тези, които тълкуват законите. Непоследователно е от тях да се очаква да тълкуват и прилагат законите, но не и самия Основен закон. Когато съдиите обръщат поглед към Конституцията, това трябва да бъде поощрявано, а не обгръщано с формалистично мотивирана неяснота. Стимул за това е обстоятелството, че позоваването на Конституцията в един конкретен правен спор не изисква някакъв специален процесуален ред, а защитата на съответното право, при която ще се приложи Конституцията, се осъществява по реда на съответния приложим процесуален закон. Съдебното решение обаче в този случаи няма да формира сила на пресъдено нещо по въпроса, а ще породи действие само за конкретния случай.

Елегантен начин за коригиране на тази асиметрия би било въвеждането на правомощие за всеки съдия да отправя мотивирани искания за обявяване на противоконституционност на закони до Конституционния съд.

Правомощие, което не е непознато на европейския конституционен процес, доколкото държави с традиции в конституционното правосъдие, каквито са Германия и Испания, предоставят на съдилища от различни нива на съдебната система възможността да отправят искане за противоконституционност на приложим по делото закон. От систематична гледна точка въвеждането на инцидентен конституционен контрол, предизвикан от инстанционните съдилища би допринесло за гарантирането на принципа на правовата държава и в частност на правната сигурност. Стремежът по всяко време трябва да бъде насочен към това правилата да се тълкуват и прилагат еднакво спрямо всички.

Така ангажиментът на инстанционните съдилища към спазването и отстояването на върховенството и непосредственото действие на Конституцията има и друг аспект. А именно – опазването на авторитета на законодателя и неговото положение в йерархията на държавните органи, но и критичен поглед върху конституционосъобразността на неговата дейност.  Основният закон в съответствие с императивите на принципа на разделение на властите възлага на един орган да приема, изменя, допълва и отменя законите. И този орган е Народното събрание. Законите, приети след създаването на Конституционния съд, се ползват от закрилата на този съд. По силата именно на Основния закон той става единственият орган, който може да се произнася по конституционосъобразността на актовете на законотворческия орган. По този начин Конституционният съд стои между законодателя и редовия съдия. Това дава необходимата сигурност, че всеки съдия ще зачита компетентността, самостоятелността и независимостта на законодателната власт, но в случай, че счита, че даден закон все пак противоречи на Конституцията, той е в правото си и има задължението да я защити, като при необходимост  потърси съдействието на нейния върховен пазител – Конституционния съд.

Осветляването на този аспект на връзката между традиционното и конституционното правосъдие би послужило за затвърждаване независимостта на всеки отделен съдия и би допринесло за опазването на основните права от многобройните рискове на динамиката на съвременния живот.

Намирам, че отбелязването на 16-ти април е един добър повод да си припомним и да се уверим, че Конституцията е основание на правораздаването, а не последна възможност, достъпна на малцина. Така утвърждаването на Основния закон ще стане отговорност на всеки юрист, а професионалният празник ще бъде изпълнен с истинско полезно съдържание.

* Акцентите са на Де Факто