Съдия Васил Петров: Може ли районният съд да изисква нотариална заверка на подписа на молба за отказ от наследство?  

Defakto.bg

 

Критични бележки към определение № 85 от 20.04.2022 г. по гр.д. № 779/2022 г., ВКС, II о.

Васил Петров*

 

1. Определението на ВКС

 Повод за настоящите бележки е определение № 85 от 20.04.2022 г. по гр.д. № 779/2022 г., ВКС, II о., което повдига важни наследственоправни въпроси и според мен не им дава изцяло правилен отговор.

Касационното обжалване по делото е допуснато по следните въпроси (за развитие на правото и за точното приложение на закона – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК):

1) Когато по делото за отказ от наследство е представено писмено адвокатско пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, от чието съдържание е ясна недвусмислената и категорична воля на същия да упълномощи адвокат, който да извърши отказ от наследство от името на упълномощителя, може ли съдът да изисква и заявление с нотариална заверка на подписа на лицето, което извършва отказа;

2) Има ли правно значение за формата на заявлението за отказ от наследство въпросът дали в наследствената маса влиза и право на собственост върху недвижим имот;

3) Може ли съдът да определя форма за действителност на едностранно волеизявление (в случая отказ от наследство), която законодателят не е предвидил в нормативен акт.

 ВКС отговаря, като приема, че нормата на чл. 49, ал. 1 ЗН, към която препраща чл. 52 ЗН, предвижда, че отказът от наследство се извършва с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписване в особената за това книга. Законът не предвижда използване на конкретен, одобрен формуляр на заявлението, с оглед на което и предвид нормата на чл. 531, ал. 1 ГПК следва, че за сезирането на компетентния районен съд в охранителното производство е достатъчно всяко писмено изявление, в което достатъчно ясно е обективирана волята на призован към наследяване да се откаже от наследството на конкретен наследодател. Доколкото правото да се приеме, или да се извърши отказ от наследство от лице, което е призовано да наследи, е строго лично, то следва, че сезиращото съда заявление следва да е подписано лично от заявителя или от негов изрично упълномощен пълномощник.

По отношение формата на изявлението за отказ от наследство нормата на чл. 52 вр. чл. 49 ЗН изисква същото да бъде направено писмено. Волеизявлението може да се съдържа в сезиращото съда заявление или в друг, приложен към него документ, изходящ от призования към наследяване. Когато в конкретно уредена хипотеза законът въвежда изискване за форма на волеизявление, то правните субекти дължат спазване именно на тази форма и ако формата е спазена, съдът е длъжен да зачете волеизявлението. Следователно волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма.

Такова законово основание, продължава ВКС, не съставлява нормата на чл. 100 ЗС, предвиждаща писмена форма с нотариална заверка на подписа и вписване в Службата по вписвания на волеизявлението за отказ от право на собственост. Действащата система на преминаване на наследствено имущество от наследодател към наследник в Република България е уредена в нормата на чл. 48 ЗН – наследството се придобива с приемането му, т.е. въз основа на изразена воля за приемане от призования към наследяване. Следователно призованият към наследяване става наследник и придобива прехвърлимите права, задължения и фактическото състояние владение, включени в наследството, едва с приемането му по реда на чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН, поради което и само ако е приел наследството може да извърши отказ на наследено право на собственост по чл. 100 ЗС… Следователно отказът от наследство не съставлява отказ от право на собственост, доколкото наследените права не са преминали в патримонуима на призования към наследяване. Затова без правно значение е дали в наследството се включват и вещни права върху недвижими имоти, тъй като това не може да обоснове приложение на формата на волеизявлението по чл. 100 ЗС.

По съществото на спора ВКС отменя обжалваното въззивно определение[1] и определението на районния съдия и разпорежда да се впише отказ от наследство.

    2. Критика на изведеното разрешение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване

            Както в отменения Закон за наследството от 1890 г. (чл. 199), така и в сега действащия Закон за наследството от 1949 г. (чл. 52 вр. чл. 49, ал. 1 ЗН) е посочено, че отказът от наследство става с писмено заявление до районния съд (преди областния съд) по местооткриване на наследството. И както преди, така и сега законът не е установявал за отказа форма по-тежка от обикновената писмена форма[2].

Въпреки това у нас е налице съдебен обичай, който заявителите и адвокатите им масово спазват, заявленията за отказ от наследство да се подават в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да се придружават с определен набор документи – удостоверение за наследници и/или удостоверение за родствени връзки и препис извлечение от акт за смърт. Този обичай е дългогодишен[3].

Вписването на волеизявление за отказ от наследство, обективирано в обикновена писмена форма, т.е. в нарушение на съдебния обичай, не прави същото нищожно и нарушението няма последици, доколкото по-тежката форма не е уредена в закон[4]. Неспазването на съдебния обичай обаче може да доведе до отхвърляне на заявлението за вписване на отказа или до прекратяване на делото, ако районният съд настои за спазването му.

Правилно ВКС приема в коментирания акт, че след като законът не поставя изискване заявлението за отказ да е с нотариална заверка на подписа, съдът не може да поставя такова изискване и на базата на неизпълнението му – да отхвърля заявлението за вписване.

Неправилно обаче ВКС приема, че при сезиране от призован наследник с писмено заявление за отказ от наследство до надлежния съд било лично, било чрез изрично упълномощен наследник, районният съд по местооткриване на наследството следва направо да извърши вписването. Напротив, съдът дължи проверка на истинността на сезиращия документ и на валидността на волеизявлението.

Заявление за отказ от наследство в обикновена писмена форма е частен документ, а съгласно чл. 178 ГПК подписаните частни документи се ползват с формална доказателствена сила, а именно: че изявленията в тях изхождат от положилия подписа[5]. Тази доказателствена сила важи в пълна степен в исков процес, но не важи в същата степен в охранителните производства по гл. 49 от ГПК, тъй като съгласно чл. 533 ГПК в тези производства съдът служебно проверява дали са налице условията за издаване на искания охранителен акт, сам събира доказателства, а съгласно чл. 534 ГПК може да задължи молителя да се яви лично и даде обяснения, както и да депозира писмена декларация за истинността на твърдени обстоятелства под страх от предвидената в чл. 313 НК наказателна отговорност.

Ако за съда съществуват съмнения, че заявлението за отказ може да е неистинско (фалшив документ), или пък наследникът да е бил неспособен да разбира свойството и значението на акта, то той е длъжен да извърши служебно проверка. Такъв е бил казусът, обсъждан в определение № 778 от 28.06.2021 г. по ч.гр.д. № 7976/2021 г., СГС, ТО. Пред районния съд е подадено заявление за отказ от наследство в обикновена писмена

форма. След дадени указания заявлението да се завери нотариално или наследникът лично да го приподпише в деловодството на съда, адвокатът пълномощник на наследника, уточнява причината за неизпълнение на указанията и представя медицински документи, от които е видно, че наследникът страда от артериална хипертония II степен, хипертонично сърце, хипертонична енцефалопатия; квадрипирамиден и дискоординационен синдроми; псевдобулбарен синдром, невролептичен паркинсонизъм, ригидно-брадикардикинетична форма; съдова деменция, тежък когнитивен дефицит; експресна афазия; апраксия; психоорганичен синдром; шизофрения. Районният съд прекратява производството поради неизпълнение на указанията. Въззивният съд е отменил прекратяването и върнал делото на районния, като е дал указания за служебно допускане на експертизи, които да проверят истинността на подписа и способността на наследника да действа разумно при подаване на заявлението. И трябва да се приеме, че това е напълно в правомощията на районния съд, тъй като производството по чл. 52 ЗН е охранително и е подчинено на правилата на глава 49 от ГПК.

         3. Алтернативно разрешение на казуса

В казуса, решен от ВКС, наследникът е дал пълномощно, заверено от български консул в чужбина, да се подаде заявление за отказ от наследство на адвокат, последният е депозирал в рамките на представителната си власт заявление в обикновена писмена форма. Районният съд е отхвърлил заявлението, тъй като е приел, че то трябва да има заверката на подписа от нотариус, доколкото в наследството може да има недвижими имоти.

Въззивният съд е потвърдил, като е приел, че когато заверката на подписа не се прави пред служител на съда или устно в съдебно заседание в производство по чл. 51 ЗН, е необходимо заявлението да се придружава със заверка на нотариус. Приел е, че съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 ЗННД българските консулски длъжностни лица в чужбина могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, какъвто настоящият случай не е – тъй като отказът от наследство е акт, подлежащ на вписване в книгата по чл. 49 ЗН.

Изводът на въззивния съд е неправилен. Чл. 84, ал. 1, т. 1 ЗННД дава ограничена нотариална компетентност на българските дипломатически и консулски представители, която не включва правото да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които подлежат на вписване. Разпоредбата има предвид вписването като нотариално действие по см. на чл. 569, т. 5 ГПК и се отнася до частни документи, които подлежат на вписване в Службата по вписвания към АВ в случаите, предвидени в закон (ЗС, ЗАЗ, ЗКИР и др.)[1].

Следва да се има предвид, че още отмененият ГПК в разпоредбата на чл. 473а, обн., ДВ, бр. 92/1952 г., както и сега действащата разпоредба на чл. 84, ал. 1, т. 3 ЗЗДН допуска съставяне на нотариално завещание на български граждани в чужбина от български дипломатически и консулски власти, което е още един аргумент, че актове, които подлежат на вписване в регистър, различен от Службата по вписванията (в случая книгата за приемане и отказ от наследство по чл. 49, ал. 1 ЗН), могат да бъдат удостоверени от българските консули в чужбина.

В случая, решен от ВКС, наследникът е дал пълномощно във форма, по-тежка от обикновената писмена, на пълномощник с представителна власт да извърши отказ от наследство. Т.е. наследникът се е съобразил и със закона, и със съдебния обичай. Това е достатъчно основание за отмяна на отказа за вписване. ВКС обаче изобщо не е коментирал неправилното тълкуване на чл. 84, ал. 1, т. 1 ЗННД. Вместо това е постановил посоченото определение, с което е създал опасност съдилищата по същество да приемат, че нямат правомощието да проверяват истинността на писменото изявление за отказ от наследство и способността на наследника да разбира свойството и значението на акта.

 4. Заключение

            Отказът от наследство е акт със сериозни правни последици за имуществената сфера на наследниците. Той по силата на закона може да се извърши със заявление в обикновена писмена форма. Районният съд, обаче, има пълната власт, с която съдът в охранителното производство по глава 49 от ГПК разполага, да подложи заявлението на проверка. Не намира опора в закона съдебният обичай да се изисква от наследника да представи заявлението с нотариална заверка на подписа. Пряко произтича обаче от процесуалния закон (чл. 534 ГПК) правомощието на районния съд да задължи молителя да се яви лично и да потвърди волята си – било в открито заседание, било пред съдебен служител.

                  

[1] Така изрично за същото понятие в чл. 83, ал. 1 ЗННД Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10 прераб. и доп. изд. С., Сиела, 2020, с. 1373. Вж. и Определение № 141 от 17.01.2017 г. по в.ч.гр.д. № 37/2017 г., ОС-Варна, цит. по ПИС АПИС.

* Доктор по право от ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“, съдия в Софийския районен съд.

[1] Както вписването, така и отказът да се впише отказ от наследство, са охранителни актове. Съдът е длъжен да се произнесе с решение (арг. чл. 537, ал. 1 ГПК), а не с определение.

[2] Така изрично Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. С., изд. ВС на РБ, 1993, с. 143. Предлага се de lege ferenda в закона да се въведе като форма на отказа от наследство писмената с нотариална заверка на подписа – Петров, Венцислав. Отмяна на отказа от наследство от кредиторите на наследника. С., Сиела, 2016, с. 250.

[3] Вж. Хинов, М. Приемане и отказ при наследяване. С., Наука и изкуства, 1977, с. 51-52.

[4] Така изрично Хинов, М. Цит. съч., с. 52.

[5] Вж. вместо всички Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9 прераб. и доп. изд., първо по действащия ГПК. С., Сиела, 2012, с. 279.