Последни новини
Home / Актуално / Съдебен контрол на съдийските назначения в Германия*

Съдебен контрол на съдийските назначения в Германия*

Defakto.bg
** Йоханес Ридел е работил като съдия в съдилищата в Бон и Кьолн, както и в съдебната администрация, като държавен служител в Министерството на правосъдието на Северен Рейн-Вествалия – като ръководител на департамента за юридическото образование и е изпълнявал функциите на директор на службата за държавен изпит по право. От 2005 до 2014 г. той е бил председател на Апелативния съд в Кьолн, Германия, а от 2015 г. е член от Германия на Консултативния съвет на европейските съдии на Съвета на Европа. Превод на статията: Калин Калпакчиев, Александра Ковачева, Емилия Митрушанова. Източник: Съдебно право

Йоханес Ридел **

Системата за кариерно развитие на съдиите в Германия често е критикувана за липсата на независими органи за съдийско самоуправление. Това е така, защото по правило съдиите се назначават от правителството – въпреки че в някои случаи парламентарна комисия се включва при подбора на кандидатите. При оценката на германската система често се пренебрегва, че решенията относно кариерата на съдиите са обект на строг съдебен контрол.

Статията изяснява как тази система се е развила. Предлага се преглед на процедурата, систематизация на критериите за съдебен контрол и подробности за това как съобразно конституционните изисквания конкуриращите се кандидати се оценяват и сравняват.

Статията обсъжда водещите дела в тази система, припомняйки фактите и показвайки приложението им.  Също така, това е малко проучване за това каква е ролята в континенталната правна система на съдебната практика.

 Въведение[1]

Германия по правило има кариерна система на съдийските назначения. Съдиите преминават целия или по-голяма част от трудовия си стаж в съдебната система. Тяхната кариера започва обикновено в първоинстанционен съд в някои от 16 германски федерални провинции, или лендери. Изпълнителната власт на провинциите организира система за съдийски назначения и повишения. Процесът са управлява съвместно между провинциите и министъра на правосъдието. В половината от провинциите съдийски изборни комитети (Richterwahlausschüsse) участват в процеса на назначаване и повишаване на съдиите.

Общите критерии за назначаване на всяка публична длъжност – тук се включват длъжностите в публичната сфера и правосъдието – имат основание в чл. 33, ал. 2 от Основния закон на Федерална република Германия.[2] Според тази разпоредба всички германски граждани имат равен достъп до публична служба според своите способности, квалификация и професионални умения. Тази разпоредба гарантира също равен достъп да съдийска длъжност за всички гражданин. От това правило произтича, че за първоначалните назначения и особено за повишенията на държавните служители и съдиите, следва да бъдат установени системи за подбор и оценяване.[3]

Процесът за назначаване и повишаване е значително формален. По отношение на съдиите широко и съответно приложение намират разпоредбите за държавните служители.[4] Неизменно, свободните длъжности за висшите съдийски длъжности в провинциите се публикуват в съответните раздели на официалния Държавен вестник. Кандидатите, които подадат заявление за участие в процедурата, се оценяват от съответните председатели на съдилища. Председателят след това изготвя доклад до председателя на горния регионален съд (апелативен съд), който на свой ред добавя своята оценка, след което изпраща общия доклад на министъра на правосъдието. Министърът решава кой е най-квалифициран за длъжността.[5] Министърът  консултира своето виждане със съответния председателски съвет – професионален орган от съдии, избрани от своите колеги. Председателските съвети в повечето провинции имат съвещателни функции, но министрите на правосъдието не са склонни да преодолеят техния глас. Когато съдебна изборна комисия участва в процеса за назначения и повишения, нейните членове решават кой да бъде избран и последователно повишен на по-висока съдийска длъжност. В случаите, когато не се включва изборна комисия, решенията за повишение се вземат или от съответния министър (обикновено министъра на правосъдието), или от правителството на провинцията. Що се отнася до критериите за повишение, крайното класиране от последното оценяване има съществено значение за решението. Принципно, министърът не е в положение да повиши някого с нисък финален резултат от оценяването, за сметка на кандидат, който е оценен по-високо.

В дискусиите относно самоуправлението на съдебната власт Германия често е критикувана, че няма еквивалент на Висш съдебен съвет, както се препоръчва от Съвета на Европа. Председателският (съдийски) съвет има преди всичко чисто съвещателни функции.[6] Страните, които отправят критики за недостатъчно съблюдаване на съдебната независимост, акцентират на този предпоставен недостатък в Германия.[7] В този смисъл няколко особености на германската система, които са създадени за защита на съдебната независимост и самоуправлението на съдебната система, често се пренебрегват.[8] Следващото положение, което изглежда убягва от вниманието е, че решенията за назначение и повишение са предмет на съдебен контрол. Това следва от чл. 19, ал. 4 от Основния закон, който гарантира на лицата, които твърдят, че правата им са нарушени от публичните власти, да могат да се обърнат към съдилищата. От това положение следва, че участниците, които считат, че трябва да бъдат повишени за сметка на свой конкурент, могат да потърсят съдебен контрол.

История[9]

Действащият механизъм на съдебен контрол произлиза от едно до известна степен незабележимо решение на Федералния конституционен съд.[1] Делото се отнася до учителка, която е кандидатствала за ръководител на отдел в Институт за обучение на учители. Съответните административни органи са избрали нейния конкурент и са я уведомили за резултата. Тя подала жалба до административния съд, търсейки преразглеждане и ново решение за нейното искане за назначение. Федералният административен съд, който разгледал делото като последна инстанция, постановява, че нейната жалба е недопустима, защото процесът на подбор на кандидатите за длъжността е приключил с назначението на нейния конкурент и не би могъл да бъде възобновен.[2],[3]

Делото е решено от състав от трима съдии на Конституционния съд.[4] Препращайки към предишни по-ранни решения на съда, съставът постановява, че в случай на спор относно достъп до държавна служба на недоволния участник трябва да бъде дадена възможност да обжалва, когато неговото право по чл. 33, ал. 2 от Основния закон е било нарушено при съдебно обжалване. Отчитайки, че чл. 19, ал. 4 от Основния закон изисква ефективно правно средство за защита, съставът постановява, че по правило не би било достатъчно да се констатира нарушение на правото по чл. 33 след назначаване на конкурента и само да се присъди парично обезщетение. Въпреки възможното нарушение съставът отхвърля молбата, приемайки, че становището на административния съд, че назначението на конкурента не би могло да бъде отменено, е приемливо съобразно конституционното право.

Съставът отива по-далеч, като отбелязва, че, за да се позволи на кандидата да потърси своевременно съдебна защита преди формалното назначение на конкурент в процедурата, то потенциалният жалбоподател трябва да бъде информиран предварително за очаквания изход от процедурата за назначение. Съставът решава, че съответните власти, имащи правомощие по назначението, са били задължени на основание чл. 33, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от Основния закон да съобщят тази информация достатъчно време преди крайното решение за назначение с оглед да не се осуети обжалването пред съд. Така или иначе, поради това, че жалбоподателката учителка в разглеждания случай не е възразила, че властите не са успели да разгласят избора, жалбата била отхвърлена.

Въпреки че бележките за необходимостта от своевременна информация са, строго погледнато, незадължителни, решението провокира лавина от пробиви в процедурите за назначаване и повишение в публичната сфера на Германия. Вече е несъмнено установено, че неуспелите кандидати трябва да бъдат информирани преди назначаването на успелия конкурент – това налага преструктуриране на процедурите за назначение и повишение. Това положение изисква, на първо място, още на тази ранна фаза, мотивите, поради които един кандидат е предпочетен пред останалите, да бъдат детайлизирани в писмен вид.[5] Съответните съображения и аргументи не биха могли да бъдат отложени до момента, в който недоволният кандидат потърси по-късно съдебно обжалване. Необходимо е също така информацията да бъде изпратена по начин, който охранява правото на защита на личните данни на кандидатите. На първо място, съответният орган би трябвало само да уведоми неуспелият кандидат за това, че назначението или повишението на друг участник е очаквано и поради това производството ще продължи след като бъде даден известен период от време. Ако неуспелият кандидат изисква да бъде информиран за мотивите за очакваното решение, ще бъде ясно, че такава информация трябва да бъде изпратена, за да се даде възможност на жалбоподателите да обосноват жалбите си за това как техните права по чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 2 от Основния закон са накърнени. Неуспелите кандидати се нуждаят от достъп до подробности за процеса на вземане на решение, така че да преценят шансовете и рисковете от обжалване пред съд. Това означава, че лицето, чието назначение или повишение се очаква, трябва да бъде посочено изрично, както и трябва да бъдат изпратени на кандидатите мотивите, поради които това назначение се предвижда.

Съдебни процедури

Жалбите за съдебна защита трябва да бъдат подадени пред административните съдилища, защото решенията за назначения и повишения да държавните служители и съдиите се регулират от административното право.[6] Самите съдебни производства са във формата на молба за налагане на предварително обезпечение в очакване на съдебна заповед да се спре назначението до достигане на решение по същество. Тъжителят (жалбоподателят) е държавен служител или съдия, когото съответният орган няма намерение да повишава. Ответник е правителството (на провинцията или Федералното правителство, съответно), действащо като съответен орган по назначение, или в случай на съдиите, министърът на правосъдието. Неизменно, лицето, което правителството възнамерява да повиши, участва в производството, защото неговите конституционни права на основание чл. 33, ал. 2 от Основния закон са еднакво засегнати.

На първо място в производството, жалбоподателят само трябва твърди, че на основата на получената информация неговите конституционни права биха били нарушени. Правителството след това трябва да предаде съответните преписки на съда, обикновено личното досие на жалбоподателя, съдържащо цялата информация за оценяване на представянето; личното досие на другия кандидат, когото правителството възнамерява да назначи и досие, съдържащо писмен запис на условията на назначение – започващо с обява за свободната длъжност и завършващо с мотивите, при които правителството възнамерява да назначи предпочетения кандидат. По правило, правителството също включва кратки съображения, обосноваващи причините за предстоящото решение. Третата страна също има право да изложи своето виждане, въпреки че, на практика повечето се въздържат от формално присъединяване към производството.

Съществуват няколко групи аргументи, с които жалбоподателят може да атакува предстоящото решение. Първо, може да възрази, че някои формални изисквания за обявената длъжност са налице само за него, но не и за неговия конкурент. Друга възможност e да се постави под съмнение оценката на кандидата като грешна или недостатъчна като резултат, или мотивировка, и да се твърди, че крайният резултат от оценяването трябва да бъде по-висок в сравнение с този на конкурента. Жалбоподателят може също да постави под съмнение оценката на своя конкурент като недостатъчно заслужена и положителна, както и че крайният резултат трябва да бъде по-нисък от неговия. Накрая, жалбоподателят може да оспори мотивите на правителството или съответния орган, в които достойнствата и качествата на двамата кандидати са сравнени, като твърди, че това е направено неправилно, например не са отчетени в достатъчна степен всички относими аспекти или се повдига съмнение в някои от фактическите основания на оценките и др.

Тъй като процедурата на този етап има основание в молбата за предварително обезпечение, съдът разглежда дали на пръв поглед (prima facie)има нарушение на конституционните права на жалбоподателя.[1] Достатъчно е да се установи, че при правилен ход на процедурата, кандидатът има „шанс“. Ако съдът установи, че случаят не е такъв, молбата за предварително обезпечение ще бъде отхвърлена и процедурата за назначение може да продължи. В случай че съдът установи на пръв поглед нарушение, то ще допусне обезпечение. Съответните власти след това трябва да преразгледат случая, да решат отново кой да бъде назначен или повишен – с нова възможност за неуспелия кандидат за съдебна защита. Срещу първоинстанционното решение на административния съд може да се подаде жалба до апелативния административен съд на провинцията (Oberverwaltungsgericht), чието решение е окончателно. Тъй като не е възможно обжалване пред Федералния административен съд (Bundesverwaltungsgericht), то единственият по-нататъшен път за защита е жалба до (федералния) Конституционен съд.

На практика тези процедури са в повечето случаи окончателни, въпреки че те са само обезпечителни. Причината за това е, че тези обезпечителни решения се основават винаги без изключения на документи. Ако документите по делото сочат за допуснати недостатъци при провеждането на процедурата за повишаване, те могат да бъдат отстранени само чрез възобновяване на процедурата. Ако такава грешка бъде установена по време на обезпечителното производство, повечето страни ще се въздържат от по-нататъшното му разглеждане в рамките на обикновеното съдебно заседание, тъй като е малко вероятно същият съд да стигне до различен резултат посредством редовно съдебно разглеждане. По подобен начин, ако искането е отхвърлено, по правило няма смисъл жалбоподателят да подава жалба по същество, тъй като при липсата на обезпечение правителството може да назначи конкурента и тогава длъжността, към която се стреми жалбоподателят, ще бъде недостъпна.

От 1990 г. насам в съдилищата са заведени многобройни дела, предимно относно държавните служители, но доста от тях включват и съдии. В резултат на това доста често тези длъжности остават свободни в очакване на резултата от обепечителните производства, които, включително обжалванията, често отнемат повече от година.[2] Това се отнася и за съдийските длъжности, което води до допълнителни проблеми, свързани с това доколко е изпълнено конституционното изискване щатът на съдилищата да се запълва.[3] Някои от по-интересните случаи ще бъдат представени по-подробно по-долу.

Критерии за повишение[4]

Когато търси съдебна защита, жалбоподателят трябва да покаже, че проектът за решение, който предпочита неговия конкурент, ще наруши неговите права по чл. 33, ал. 2 от Основния закон. Релевантните елементи са пригодността, квалификацията и професионалните способности. За да се оценят тези елементи, е необходима атестация. Както беше споменато по-горе, съществуват няколко възможни разумни основания за жалбоподателя да иска съдебно обжалване. Те са:

  • Формални изисквания
  • Оценка на кандидата
  • Оценка на конкурента
  • Сравнение на качествата на претендентите

а) Формални изисквания

В някои случаи министрите определят формални изисквания за обявените за конкурс длъжности (т.нар. профил на кандидата, длъжностна характеристика, изисквания към длъжността).[5] Тези формални изисквания могат да имат решителна роля за изхода от процедурата за назначаване или повишаване. Съдилищата правят разграничение между задължителните и допълнителни изисквания. Задължителните изисквания трябва да бъдат налице, докато допълнителните могат да бъдат изпълнени. Ако кандидатите не са изпълнили задължителните изисквания, те трябва да бъдат изключени от процедурите. По отношение на допълнителните изисквания, ако участниците покажат равно ниво на квалификация, компетентните органи трябва да оценят кой по-добре отговаря на допълнителните изисквания.

Решенията на Федералния административен съд са установили стандарти за определяне на профилите за длъжностите в държавната служба.[6] Изпълнителната власт има правото да определя изискванията за специфични длъжности; тези изисквания също трябва да бъдат в съответствие с чл. 33, ал. 2 от Основния закон, т.е. трябва да бъдат в интерес на ефективното функциониране на държавната администрация и не трябва да водят до изключване на кандидатите за възможната пригодност за длъжността. Определяне на изисквания към длъжността така че само лицето, предпочитано от властите, да може да ги покрие, е незаконно и води до необходимост от започване на процедурата отначало.

За висшите ръководни длъжности в правосъдието, фактори като опит в съответната юрисдикция, опит в съдебно администриране, и лидерски качества, се изброяват. В много последни решения няколко административни съдилища се занимават с тези изисквания.[7] Резултатите са различни, защото формулировката на съответните изисквания е била различна. Съдилищата приемат, че когато правителствата на съответните провинции приемат изискванията към длъжностите, те трябва да действат при ограничения на дискрецията си.[8] В случаите, в които изискванията са по-строги, съдилищата приемат, че властите са ограничени от собствените си правила и това прегражда участниците, които не отговарят на тези изисквания.[9]

В крайна сметка, може да се каже, че самоограничаващите правила, които са твърде подробни, стесняват възможностите, както на властите, така и на кандидатите. В случай че правителствата и съдебната власт са насочени към повече гъвкавост за съдебната кариерна система, те трябва добре да обмислят как да отразят тези цели в изработваните от тях профили за съдийските длъжности и да използват по-общ подход при определяне на изискванията.

б) Оценка на кандидатите

В много от случаите участниците търсят съдебна защита, защото не са съгласни с дадената им професионална оценка и в този смисъл се стремят да получат ново решение, основано на качествата им. В тези случаи, процедурите за назначения и повишения се препокриват с процедурите по оспорване на оценяването. Съдебното обжалване на професионалната оценка на държавните служители и съдиите се осъществява също пред административните съдилища,но обикновено това не става в предварителни обезпечителни производства. Жалбата за предварително обезпечение относно предвижданото повишение може да бъде успешна, при положение, че е основана на отворени възможности за повишение на кандидата. За тази цел е достатъчно да се установи, че разумните съмнения към коректността на оценката на кандидатите са потвърдени. Ако случаят е такъв, при отсъствие на други основания, които могат да изключат възможностите на кандидата, съдът би издал привременно разпореждане във висящото производство по обжалване на оценката. Съдебното обжалване на оценката би се развило в обичаен състезателен процес, в който кандидатът е жалбоподател, съответните власти са ответници; претендентите за длъжността, свободна за назначение или повишение, не биха били страна в тези производства. Изчаквайки резултата от делото за оценка, което може да бъде обжалвано във всички случаи пред Федералния административен съд, може да доведе до значително забавяне при решаване на спора за свободната длъжност. [1]

Общото правило за всяко оценяване на държавен служител в Германия, включително на съдии, е, че оценяващият трябва да разполага с надеждна фактическа основа за своята оценка.[2] Оценяващият е длъжен да не пропуска релевантни аспекти, да вземе предвид всички факти, съставящи картината на професионалните постижения и способности на кандидата, да не прави произволен подбор, а да се опита да представи вярна и цялостна представа за оценяваното лице. На практика това най-често включва събиране на доклади от преките ръководители на оценяваното лице. В случая със съдиите например докладите могат да бъдат от председателя на съдебния състав или от ръководителя на отделението в местния съд, където съдиите заседават като еднолични съдии.[3]

Пред административния съд оценките могат да бъдат оспорвани по фактически и правни съображения. Установено е, че всеки отрицателен аспект на оценката трябва да бъде подкрепен с фактическо основание. Ако оценката на даден съдия се оспорва поради липса на фактическо основание, Министерството на правосъдието ще трябва да подкрепи становището на председателя на съда със съответните факти, включително например статистически данни и доклади за нарушения. Освен това оценката трябва да бъде последователна. Това означава, че текстът или отделните елементи на оценката трябва да са убедителни по отношение на крайния резултат. Ако например текстът съдържа само положителни забележки, крайният резултат „среден“ няма да се счита за убедителен. От друга страна, е прието, че процесът на оценяване включва елементи на лична преценка, които не могат да бъдат предмет на съдебен контрол в тесния смисъл на думата, тъй като пълният контрол би довел до това съдът да замени собствената си оценка вместо оценката на съответния орган, например на председателя на съда в случай на съдия. Следователно е доста трудно да се оспори успешно дадена оценка, освен ако има недостатъчно фактическа основа или може да се установи, че е допусната съществена процесуална грешка – например предубеденост на висшестоящ на кандидата.[4]

в) Оценка на конкурента

Оспорването на оценката на конкурент е по-трудно. Въпреки че жалбоподтелят в привременното производство може да се запознае с кадровото досие на своя конкурент, той обикновено не в състояние да направи съществени възражения срещу тази оценка, тъй като по правило не разполага с достатъчно информация за фактическата основа на тази оценка. Следователно жалбоподателят се ограничава да твърди например, че оценката е неубедителна или противоречива сама по себе си или че не е правдоподобна в сравнение с други предишни оценки на конкурента. Доколкото е известно, понастоящем жалбоподателите все още не са поискали да се запознаят с документацията, която е основа за оценката на конкурента и съдилищата не са се позовавали на такава подробна документация, когато са били отправяни (само) общи критики по отношение на тази оценка.[5] Въпросът дали жалбоподателят има право да се запознае с документацията, въз основа на която е издадена оценката на конкурента, за да обоснове доводите си, изглежда все още не е решен.

г) Сравнение на годността на конкурентите

По-обещаващ път е да се оспорва на самото решение за повишение, като например процеса, при който се претеглят и сравняват качествата на кандидатите и при който се взема окончателното решение за повишението. Съдилищата изискват това да бъде посочено в писмен вид и надлежно входирано в съда, така че да има малка възможност съответният орган да промени аргументите си на по-късен етап от производството.

Въпреки че на теория е прието, че при оценките и решенията за повишения трябва да има известна свобода на преценка на съответните органи, административните съдилища изискват да се покажат надеждни факти за всеки аспект, който може да не се счита за благоприятен за жалбоподателя. Особено при решенията за повишаване в длъжност е жизнено важно да се разгледат всички възможни аспекти, и да може да бъде взето приемливо, балансирано и добре обмислено решение.

По отношение на критериите за повишение е установено, че крайните оценки, получени в процес на оценяване, играят решаваща роля при вземането на решение и като цяло министерството не е в състояние да повиши лице с по-нисък краен резултат в сравнение с кандидат, който е постигнал по-добър резултат при оценяването. Това правило изглежда добре установено от дълга поредица от решения на Федералния конституционен съд и Федералния административен съд, в които съдилищата са посочили че подборът сред кандидатите за по-високи длъжности трябва да следва преди всичко резултатите от действителните професионални оценки. Ако претендентите за дадена длъжност имат различни рангове в държавната служба или в съдебната система и резултатите от техните оценки показват едно и също ниво, се приема, че лицето с по-висок ранг е по-квалифицирано. Основанието за това е предположението, че длъжността с по-висок ранг е свързана с по-високи изисквания, така че високият резултат при оценяването на длъжност с по-високи изисквания ще доведе до по-висока квалификация, отколкото също толкова добър резултат на по-ниска длъжност с по-малки изисквания. Други аспекти като предишни оценки, които може да датират отпреди известно време, или други критерии, които не са строго свързани с професионалните резултати, като възраст, ранг и прослужено време на определена длъжност могат да бъдат взети предвид само ако с оглед на професионалните им резултати кандидатите могат да бъдат разглеждани като „като цяло“ с равностойно положение. Такива аспекти могат да бъдат например периодът от време, за който е постигнат съответният резултат от оценяването, времето, прекарано в съдебната система, възрастта и законите, които изискват преференциално третиране на кандидатите от женски пол. Изключенията от това правило трябва да бъдат добре обосновани за да бъдат подкрепени при съдебен контрол; те могат да бъдат възможни например, когато кандидатите са били оценявани от различни органи – различни председатели на съдилища, министерство, друга съдебна администрация на провинцията, и ако има доказателства, че практиката на оценяване в един случай е била по-снизходителна, отколкото при други кандидати.[1]

Участие на изборни комисии

Специфични проблеми възникват, когато освен правителството или министъра на правосъдието, в процеса на назначаване или повишаване участват и парламентарни комисии, които са различни в отделните провинции.[2] По отношение на федералните съдии, които са съдиите, работещи в петте федерални върховни съдилища, процесът е уреден в чл. 95, ал. 2 от Основния закон и в нарочен акт на парламента.[3][4] Съгласно това законодателство назначаването се извършва от президента на Федералната република въз основа на решение на парламентарната комисия и съгласието на отговорния федерален министър.[5] Комисията се състои от съответните министри на провинциите и равен брой членове на федералния парламент, или Бундестага, избрани от парламента въз основа на пропорционалното представителство на фракциите в парламента. Федералният министър председателства комисията, но няма право на глас. Всеки член на комисията, включително федералният министър може да предложи лице за назначаване. Комисията трябва да провери дали предложеното лице отговаря на необходимите изисквания.[6] Изборът се извършва с мнозинство при тайно гласуване. Ако компетентният федерален министър е съгласен с резултата, той трябва да поиска от президента на Федералната република да назначи кандидата.

Това повдига въпроса доколко конституционните и процесуалните гаранции, каквито са описани по-горе, се спазват в този процес. В едно по-ново решение Конституционният съд е изложил как тези принципи се прилагат по отношение на участието на избирателните комисии.[7] Делото се отнася до планираното назначаване на длъжност съдия от Федералния върховен съд.[8] Жалбоподателката е била предложена от министъра на правосъдието, а нейният конкурент е бил предложен от член на комисията. Общо са били предложени 32 кандидати. Всички кандидати са получили оценки от съответните председатели на съдилища. Председателският съвет на Федералния върховен съд е дал своето становище относно кандидати.[9] Гласуването на този съвет относно жалбоподателката е било по-благоприятно отколкото за нейния конкурент. Сред останалите кандидати комисията е избрала конкурента. Заявленията за издаване на временно разпореждане до административния съд и до апелативния административен съд са отхвърлени. Конституционният съд е потвърдил тези решения.

На първо място, Конституционният съд посочва, че фактът, че процесът на назначаване на федералните съдии включва избор от парламентарна комисия, не означава, че принципите на чл. 33, ал. 2 от Основния закон са неприложими. Тези принципи също така изискват процесуални гаранции, както е посочено по-горе, т.е. документиране на съответните аспекти, информация за кандидатите и възможност за съдебен контрол. Съдът счита, че системата на сътрудничество между изпълнителната и законодателната власт, участието както на изборните комисии, така и на отговорния министър, има за цел да укрепи легитимността на такива назначения на висши съдебни длъжности.[10] Съдът постановява, че докато избирателната комисия по принцип е свободна да избере кандидата, когото нейните членове предпочитат, министърът има задължение да спазва принципите на чл. 33, ал. 2 от Основния закон. Тъй като двата органа трябва да намерят общо решение, комисията е длъжна да се съобразява с обстоятелството, че министърът е обвързан от чл. 33, ал. 2 от Основния закон. В резултат на това министърът не е непременно обвързан само да приеме избора на кандидата, когото министърът счита за най-квалифициран, но в този случай се предполага, че той трябва да следва резултата от изборния процес, освен ако след преценка навсички аспекти, не стигне до заключението, че в светлината на член 33, ал. 2 от Основния закон, такъв резултат е очевидно неприемлив. В този процес той е длъжен да вземе предвид и оценките и гласуването на председателския съвет. Освен това съдът постановява, че министърът трябва да мотивира решението си в две възможни ситуации, а именно: ако отхвърли гласуването на комисията, а също и в случаите, когато следва избор, който на практика би отменил оценките или гласовете на председателския съвет, в които се казва, че кандидатът не е бил квалифициран за длъжността. В разглеждания случай съдът постановява, че оценките и гласовете по отношение на двамата кандидати са се различавали само в известна степен и двамата по принцип са били признати за подходящи за заемане на длъжността. Следователно министърът не е допуснал грешка, като е последвал вота на комисията.

Утре, сряда,  очаквайте :

 Знакови решения

В тази глава ще бъдат разгледани по-подробно редица дела или групи дела, които са цитирани в предходните точки.[1] Някои от тях са известни в съдебната практика. Всички са значими за системата на съдебен контрол върху планираните назначения.

В решенията на германските съдилища обикновено не се посочват страните по делото. В по-значимите случаи някои фактически подробности са често се пропускат при публикуването на съдебните решения. Поради това понякога е трудно да се извлекат тези подробности от мотивите на съдебните решения.

  • [1] Вж. дело № 16, Федерален конституционен съд – 2 BvR 1120/12 -; дело № 17, Федерален административен съд – 2 C 16/02 -.[2] Вж. Riedel (2005), стр. 78-79.[3] Вж. бележка 23, по-горе; Федерален върховен съд (Bundesgerichtshof) за граждански, наказателни и семейни дела, Федерален административен съд (Bundesverwaltungsgericht) за административно право, Федерален съд по трудово право (Bundesarbeitsgericht) за трудово право, Федерален съд по социално осигуряване (Bundessozialgericht) за социално и осигурително право, Федерален данъчен съд (Bundesfinanzhof) за данъчно право. Съществуват още няколко федерални съдилища, които не са окончателни съдилища по обжалвания. Назначаването на техните членове е пренебрегнато тук.[4] Закон за избор на съдии от 25 август 1950 г., в сила от 31 август 2015 г. (Федерален държавен вестник, 2015 г., I, стр. 1474).

    [5] Лицето на компетентния министър зависи от това за кой съд става въпрос. По отношение на Федералния върховен съд това е федералният министър на правосъдието, а за съдилищата по трудови дела и делата по социално осигуряване – министърът, отговарящ за тази област. Същото се отнася и за някои от провинциите. В Северен Рейн-Вестфалия обаче министърът на правосъдието отговаря за всички съдилища.

    [6] „Материални и персонални изисквания“, вж. чл. 11 от Закона за избиране на съдии.

    [7]Вж. дело № 18, Федерален конституционен съд – 2 BvR 2453/15 -.

    [8] Съществува техническа разлика между (първото) назначаване във федерален апелативен съд и назначаването на член на федералната съдебна власт на по-високата длъжност председател на съдебен състав (вж. 6. в), по-долу). При първият случай, за да се стане член на федералната съдебна власт, е необходимо участието на избирателната комисия. Във втория случай решението е само административно решение, поради което в случая, разгледан по-долу, подразделение 6 б. в), избирателната комисия не е участвала.

    [9] Което има консултативна функция, вж. бележка 7, по-горе.

    [10] Съдът се позова на историческата обстановка и на няколко публикации, в които се разглеждат системите в Германия, а също и в Съединените американски щати, вж. дело №. 18, там № 26.

    [1]Виж бележка 18,по-горе

    [2]За повече подробности относно процеса на оценяване и критериите вж. Riedel (2014).

    [3]Авторът на настоящата статия, когато е работил в Министерството на правосъдието, е участвал лично в много противоречив случай, засягащ държавен служител; за да установи надеждна фактическа основа за оценката, той проведе около 40 интервюта с началници, колеги и подчинени на лицето. В крайна сметка документите е следвало да бъдат представени в съда, когато оценката беше оспорена. Вж. дело No. 10, Oberverwaltungsgericht Münster- 1 B 301/05 -.

    [4]Вж. дело №. 11, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 31/01 – ; дело №. 12, Bundesverwaltungsgericht – 2 A 10/13 -; доколкото е известно на автора, не са налични статистически данни за процента на успеваемост.

    [5]Пример за това е дело №. 13, Oberverwaltungsgericht Münster – 1 B 29/14 -; делото се отнася до позицията на председател (главен съдия) на регионален съд. Жалбоподателят безуспешно се опитва да докаже, че оценката на неговия конкурент е била твърде добра. Съдът намира, че оценката не е била неправдоподобна. Неубедителност на оценката на конкурента е била установена в случай, в който резултатът от действителната оценка е бил много по-висок от предишните оценки и е липсвала фактическа подкрепа за това, вж. дело №. 14, Oberverwaltungsgericht Rheinland-Pfalz – 10 B 10320/14 -. Делото се отнася до длъжността председател (главен съдия) на регионален съд. Конкурентът е бил назначен две години по-рано на длъжността председател на по-малък регионален съд (по-нисък ранг на длъжността); при действителното оценяване той е бил класиран с две степени по-високо, отколкото при по-ранното оценка. Най-яркият пример, при който е установена недостатъчна фактическа основа на оценката на конкурента е случаят, свързан с председателя (главния съдия) на Апелативния съд в Кобленц, вж. дело No. 15, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 16/09 -; делото е разгледано подробно под т. 6 г).

    [1] Виж дело № 3, Bundesverfassungsgericht – 2BvR 1461/15 -.

    [2]Понякога дори по-дълго, ако например жалбоподателят оспорва оценката си в отделно производство пред административния съд и резултатът от него се счита за релевантен за молбата за предварително обезпечение по повишаване в длъжност.

    [3]Доста известен е скорошен случай на съдия от Федералния върховен съд (Bundesgerichtshof), който оспорва планираното решение за назначаване на друг съдия на длъжността председател на съдебен състав, вж. дело №. 4, Verwaltungsgericht Karlsruhe – 1 K 2614/12 -, вж. по-нататък подраздел 6 c; делото е продължило дълго време, през което длъжността на председател на състава е останала свободна и е възникнал въпросът дали това е приемливо, вж. дело № 1, том 1, стр. 5, Bundesgerichtshof – 5 StR 420/15 -.

    [4] Виж Ридел (2013), стр. 984

    [5] За подробности виж Ридел (2013), стр. 48

    [6] Сf.дело №6, Bundesverfassungsgericht – 2 VR 1/13 –

    [7] Германия има пет вида съдилища – общи съдилища за наказателни, граждански и семейни дела, административни съдилища, трудови съдилища, данъчни и съдилища за дела за социално осигуряване.

    [8] Сf.дело № 7 до № 9, OberverwalttungsgerichtMunster – 1 B 612/18 -; OberverwalttungsgerichtBerlin-Brandenburg–OVG 4 S 41.17 -; HessischerVerwaltungsgerichtshof – 1B 2345/17 – .

    [9] Срв. дело № 7, Oberverwalttungsgericht Munster – 1В 2345/17 -.

    [1] Дело № 1 (делото е цитирано и посочено в следващия списък от дела) Bundesverfassungsgericht – 2BvR 1576/88 –

    [2] Федералните съдилища в Германия са окончателни съдебни инстанции.

    [3] Дело № 2, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 62/85 –

    [4] Което е възможно само ако решението е единодушно и делото не включва конституционен въпрос, който вече да е бил решаван, виж 93 b, 93 c ) Bundesverfassungsgerichtsgesetz.

    [5] В следващо решение, Конституционният съд постанови, че писменото документиране е задължително, виж дело № 3, Bundesverfassungsgericht – 2BvR 1461/15 –

     

    [6] Подобни процедури са възможни, когато държавни служители, които работят по договори, регулирани от трудовото право, се състезават за длъжност; тези дела се разглеждат от трудовите съдилища.

* Johannes Riedel, ‘Judicial Review of Judicial Appointments in Germany’ (2020) 11(1) International Journal for Court Administration 2. DOI: https://doi.org/10.36745/ijca.296. Превод: Калин Калпакчиев, Александра Ковачева, Емилия Митрушанова.

1] За следващи подробности виж Ридел (2005); за подробности относно обучението и назначението виж Ридел (2013)

[2] Има някои изключения от това правило за така наречените „политически“ длъжности в държавната администрация, например за лицата, които работят в близост до министър-председателя на провинциите или с членовете на кабинета; това изключение не се прилага за съдиите.

[3] За подробности относно процеса за оценяване – виж Ридел (2014)

[4] Виж Ридел (2005)

[5] Първото назначение в повечето от провинциите се извършва от отговорния за това министър, обикновено министъра на правосъдието (за изключенията, виж бележка 35), а в някои провинции от председателя на съответния висш провинциален съд (апелативен съд). Решенията за повишение на съдиите се вземат от министъра на правосъдието или от правителството. За държавните служители (например в местните власти, полицията, приходните агенции) съответните власти за повишенията могат да бъдат правителството, министъра или по-нискостоящ служител. За яснота, доколкото в следващия текст става дума за държавни служители, понятието „съответни власти“, и доколкото се отнася до съдиите, понятието има значение на „министър на правосъдието“.

[6] След последните изменения в закона, повишението в провинция Северен Рейн-Вестфалия е възможно само със съгласието на председателския съвет – виж чл. 65 от провинциалния закон, в сила от 1 януари 2017 г.

[7] В този смисъл виж Sanders v. Danwitz.

[8] За подробен анализ – виж Wittreck (2018)

[9] Следващият текст е общ преглед на темата. Подробните и специализирани аспекти на материалното и процесуално право, които са от интерес на германските практици, преди всичко, не са засегнати. Изчерпателен преглед на немски език по тази тема може да бъде намерен в книгата на Shnellenbach, специално в части 20 и 21.

About De Fakto

Проверете също

Съдът издирва Йоан Матев, подсъдим за умишлено убийство в Борисовата градина и адвокатите му

Софийският апелативен съд отложи за 14 юли 2022 г. делото срещу Йоан Матев, подсъдим за …

ВАС окончателно отхвърли искането на Йорданова да бъдат обследвани действия на Гешев преди да стане гл. прокурор

Петчленен състав на Върховния административен съд остави в сила определение на тричленен състав от 16 …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.