Съдебен контрол на съдийските назначения в Германия*, част 2 – Знакови решения

Defakto.bg

 Във вторник Да Факто публикува първа част от анализа на немския  съдия  Йоханес Ридел  под заглавие „Съдебен контрол на съдийските назначения в Германия*.  Днес отпечатваме финалното й продължение.

Знакови решения

Йоханес Ридел

В тази глава ще бъдат разгледани по-подробно редица дела или групи дела, които са цитирани в предходните точки.[1] Някои от тях са известни в съдебната практика. Всички са значими за системата на съдебен контрол върху планираните назначения.

а) Формални изисквания

Както беше посочено по-горе, в последно време редица дела се занимават с формалните изисквания.

В Северен Рейн-Вестфалия няколко съдии са кандидатствали за длъжността председател (главен съдия) на Апелативния съд по социално осигуряване (Landessozialgericht). Един от тях е заместник-председател на този съд, друг кандидат е бил съдия в административен съд, а по-късно е бил високопоставен държавен служител, първо в кабинета на министър-председателя, а накрая като началник на отдел в Министерството на правосъдието. Изисквания за заемане на длъжността, както са определени в общо правило на Министерството на правосъдието, гласят, че председателите, наред с другото, трябва да отговарят на изискванията за председатели на състави в съответния съд; те, от своя страна, изискват председателите да имат опит като съдии в Апелативния съд по социално осигуряване.[2] Министерството на правосъдието иска да повиши ръководителя на отдела в председател на съда. Те твърдят, че той има по-широк опит в ръководството и че изискването за предварителен опит в същия съд е само незадължително. Заместник-председателят отнася случая до административния съд, където се решава, че изискването е задължително и че кандидатът, който не е бил съдия в същия съд, е трябвало да бъде изключен от процедурата за повишаване.[3] Съдът също така е установил, че изискването за предишен опит в съдилищата по социално осигуряване е в рамките на дискреционната преценка на правителството за определяне на конкретната длъжност, че то „има смисъл“.

Приблизително по същото време Административният апелативен съд на Берлин и Бранденбург трябва да разгледат дело, в което става въпрос за поста на главен прокурор.[4] Правителството възнамерява да назначи заместник-председателката на полицията в Берлин, която изглежда е имала предишен опит като съдия в наказателен съд. Нейният конкурент е бил началник на отдел в Министерството на правосъдието в провинция Бранденбург, както изглежда с предишен опит в прокуратурата. Общите изисквания за длъжността не са били толкова подробни, колкото в Северен Рейн-

Вестфалия и не включват предишен опит като прокурор. Поради това съдът счита, че правителството не е било възпрепятствано да включи заместник-председателя на полицията в процедурата.[1]

В Хесен длъжността председател (главен съдия) на Апелативния съд по социално осигуряване също е била оспорвана. Жалбоподателят е бил председател на първоинстанционен съд по социално осигуряване, а конкурент ръководител на отдел в правителствена служба, която е на няколко нива по-високо по ранг от жалбоподателя. Министерството на правосъдието е решило като общо правило да не прилага изискванията за назначаване на (обикновени) съдии в производствата за длъжности на председатели на съдилища (главни съдии), тъй като според него административните функции на тези длъжности са от по-голямо значение отколкото професионалния опит като съдия. Административният апелативен съд приема, че това е в рамките на дикрецията на министерството, и следователно постановява, че ръководителят на отдела не е трябвало да бъде изключен от процедурата.[2]

Друг нашумял сторошен случай се отнася до длъжността председател (главен съдия) на Апелативния съд в Целе, Долна Саксония. Правителството възнамерява да назначи жена, която преди това е била съдия в този съд и която също така е работила в администрацията на този апелативен съд. По-късно тя е била назначена за държавен секретар (заместник-министър) в Министерството на правосъдието. Планираното ѝ назначение е оспорено от председателя на районен съд (Landgericht). Съдилищата дори не са разгледали въпроса за изискванията, защото очевидно тя е имала достатъчен опит в апелативния съд. Проблемът на делото е бил по-скоро фактът, че поради статута си на държавен секретар тя влиза в производство от много по-висока, и политическа, позиция от своя конкурент. Федералният конституционен съд отказа да се заеме с делото.[3]

б) Преценка на качествата на кандидатите

Знаково дело, засягащо процеса на сравняване на кандидатите е решено от Федералния конституционен съд през 2012 г.[4] Делото се отнася до длъжността председател (главен съдия) на първоинстанционен съд по социално осигуряване. Претендентите са председател на съда по социално осигуряване на Апелативния съд, жалбоподател по делото, и съдия от същия съд, който не е бил председател на съдебен състав. Следователно жалбоподателят е имал по-висок ранг от конкурента. Конкурентът в кариерата си е бил заместник-председател на първоинстанционен съд по социално осигуряване. След това той е станал съдия в Апелативния съд по социално осигуряване, където освен съдийските си задължения е отговарял за някои административни функции. Жалбоподателят, преди да бъде повишен на длъжността председател на съдебен състав

в този съд, също е работил с административни функции в същия съд. Резултатите от оценките на двамата кандидати са следните описани с крайната най-висока оценка „отличен“.

Разчитайки на предложението на председателя на съда, Министерството на правосъдието възнамерява да повиши на свободната длъжност по-нископоставения конкурент. Доколкото може да се заключи от решенията на съда, те са взели предвид, че двамата претенденти са имали еднакви крайни резултати при оценяването си. Те също така са взели предвид, че жалбоподателят е бил оценен на по-висока по ранг длъжност. Те признават, че по отношение на съдебната работа жалбоподателят като председател на съда е показал повече опит и квалификация. След това те твърдят, че при длъжността председател на първоинстанционен съд опитът и работата по въпросите на съдебната администрация са по-важни и че конкурентът е бил по-опитен и квалифициран в тази област. Накрая те установяват, че предимството на този конкурент е толкова важно, че би надделяло над по-високия ранг и по-големия съдебен опит на другия кандидат.

Първоинстанционният съд допуска предварителното обезпечение. Те считат, че шансовете на жалбоподателя са били „отворени“, тъй като най-високата му оценка е била поставена на по-висока длъжност и следователно на практика не може да бъде надминат от подобна оценка, дадена на конкурента в неговата длъжност от по-нисък ранг. Апелативният административен съд отменя това решение и отхвърля жалбата.[1] Той постановява, че при тези обстоятелства е приемливо двамата кандидати да се разглеждат като „по принцип“ равнопоставени и че Министерството на правосъдието е имало право да анализира по-подробно техните оценки. В подробната аргументация на министерството се обяснява, че и двамата кандидати са натрупали опита си в съдебната администрация на длъжности с по-нисък ранг, че това е по-важно за свободната длъжност и че при подробен анализ конкурентът е показал по-добри резултати в тази област. Апелативният административен съд намира този аргумент за приемлив. Федералният конституционен съд обаче отменя решението. Той постановява, че двамата кандидати не са били „по принцип” еднакво квалифицирани. Тъй като и Министерството на правосъдието, така и Апелативният административен съд са преценили, че жалбоподателят е постигнал резултата си от оценяването на по-висока позиция, те е трябвало да заключат че не е имало място за по-нататъшен подробен анализ.

в) Председателстващ съдия във Федералния върховен съд

Известен случай, който дори попада в медиите, се отнася до федерален съдия от Върховния съд (Bundesgerichtshof). Той е член на наказателен състав и ръководи състава в отсъствие на председателя. Професионалната му компетентност и опитът му като експерт по наказателно право са безспорни. Автор е на широко използван коментар на Наказателния кодекс, участва в множество конференции, семинари и експертни срещи, заради което е добре познат в съответните професионални кръгове. За период от няколко години поради пенсионирането на други съдии няколко председателски позиции биват отворени. Той кандидатства при всяка възможност и всеки път бива оценяван от

председателя на съда. Оценките са от 2010, 2011, 2012 и 2014 г. и всяка се основава, inter alia, на доклади на председателя на състава, чийто член е кандидатстващият. През годините действащият председател на състава е сменен, а на по-късен етап и действащият председател на съда. При оценяването са поставяни най-високи оценки за професионална компетентност на кандидата, но неговата способност да ръководи състав като председател (социална компетентност) е понижена от отлична оценка през 2010 г. до следващата възможна оценка през 2011 г. и остава същата при последващите оценявания. Съдията оспорва оценките в редовно съдебно производство пред административния съд и пожелава да се издаде предварително обезпечение по отношение на планираното назначаване на конкурентите му на съответната отворена позиция.

Административният съд допуска обезпечение по всяко дело[1]. В първото решение той постановява, че фактическата основа за по-критичния поглед върху социалната компетентност на кандидата е недостатъчна. Във второто решение съдът не приема за задоволителни степента на установяване на факти от председателя на съда и претеглянето на фактите: председателят на съда се позовава с известен акцент върху безспорния факт, че трима колеги са поискали да бъдат прехвърлени в друг състав и след като това е сторено, изразяват становище, че съвместната работа в състав с кандидата е твърде трудна и че не са подготвени да работят с него като председател на състав. Административният съд установява, че председателят на съда не е аргументирал достатъчно защо този и други факти – някои от които датират отпреди години, но според председателя на съда едва наскоро са привлекли вниманието му – са достатъчни, за да се стигне до по-нисък резултат, в сравнение с дългата редица от предишни оценки, дадени преди пролетта на 2010 г. и дългата поредица от доклади на председателстващите съдии на състава. В третото решение, апелативният съд установява, че новият председател на съда не е обяснил достатъчно ясно кой период от време е взет предвид при оценяването и не е събрал доклади от бивши председателстващи съдии, които се били пенсионирали.

Краят на историята е, че след три кръга на съдебни решения и значително блокиране на назначенията на висши длъжности в съда, Федералното министерство на правосъдието намира изход. Жалбоподателят най-накрая бива повишен и поема наказателен състав през 2013 г. През 2017 г. той се пенсионира на 64 години точно преди да навърши законовата пенсионна възраст.

Тази поредица дела показват строг подход от страна на административния съд, който според мнението на автора, може да се счита за твърде ограничителен. Двата основни принципа, които произтичат от изложената по-горе съдебна практика, са, че съответните органи имат известна свобода на преценката относно своите оценки и решения за повишения и че, от друга страна, трябва да има надеждна фактическа основа, върху която да се базират тези решения. В случая със съдията от Федералния върховен съд спорният елемент е способността му да ръководи състав. В този контекст, освен професионална компетентност в съответната област на правото, способността за ръководене на

обсъжданията в състава, за провеждане на професионални дискусии и преди всичко необходимостта да е личност, която има положителна репутация, уважавана е и приемана от членовете на състава, са решаващи качества за състава на последния като инстанция съд. Ако, както е в този случай, може да бъде доказано, че кандидатът няма да бъде приет от съответна група членове на състава, без да има индикации за своеволна кампания или мобинг срещу него, то ефективната професионална работа в позитивен колегиален климат ще е заложена на карта. При такива обстоятелства това трябва да се приеме като достатъчна фактическа основа за упражняване на дискреция в полза на конкурент, който би бил приет по-добре от своите колеги.

 

г) Председателя на Апелативния съд в Кобленц

Друг много известен случай, който попада в националните медии, е спорното назначаване на председателя на Апелативния съд в Кобленц, Рейнланд-Палатинат. Позицията остава свободна, вследствие на проведените избори, на които бившият председател на съда е назначен за Министър на правосъдието в новото правителство. Той изразява предпочитание негов наследник да бъде председателят на Апелативния съд по социално осигуряване. Другият кандидат е председателят на районния съд в Кобленц – първоинстанционен съд. Той бива информиран, че правителството възнамерява да назначи председателя на Апелативния съд по социално осигуряване. Търси издаване на предварително обезпечение  от Административния съд, но жалбата му бива отхвърлена, а на 13 юни 2007 г. е отхвърлена и от Апелативния съд. Решението от 13 юни 2007 г. е съобщено по факс на заинтересованите страни на 22 юни. Веднага след това, на същия ден, министърът на правосъдието извършва назначаването, като връчва съответния документ на председателя на Апелативния съд по социално осигуряване.

Неговият конкурент сезира Федералния конституционен съд, като оспорва това производство като нарушение на правото му по чл. 19, ал. 4 от Основния закон. Конституционният съд приема, че задължението на съответните органи да дадат възможност на неуспелия кандидат да потърси съдебен контрол включва и извънредния способ за защита пред Конституционния съд, тоест министърът на правосъдието е трябвало да отложи назначението, особено след като кандидатът бил обявил, че ако жалбите му бъдат отхвърлени от административните съдилища, той ще се обърне към Конституционния съд.[1]

Установил това нарушение на конституционни процесуални права, Конституционният съд извършва преценка дали назначаването на бившия председател на Апелативния съд по социално осигуряване може да бъде отменено. Съдът се позова на по-ново решение на Федералния административен съд.[2] В това решение Върховният административен съд е разгледал дело, при което държавен служител е повишен, въпреки че по отношение на неговия конкурент е допуснато предварително обезпечение. В случай на нарушаване на

такава обезпечителна заповед, съдът констатирал, че принципът, според който едно вече осъществено назначение не може да бъде оспорено, не се прилага.[1] Вземайки предвид това, Конституционният съд отхвърля жалбата, тъй като жалбоподателят председател на районния съд в Кобленц – може да търси ефективен съдебен контрол пред административните съдилища.

Той така и постъпва, като в крайна сметка, с решение от 4 ноември 2010 г., Федералният административен съд постановява, че ако ефективният съдебен контрол е бил осуетен от назначаването на конкурента, ефективна защита може да бъде предоставена само чрез отмяна на назначението.[2] Съдът следва решението на Конституционния съд, в смисъл, че в случая е настъпило смущаващо нарушение на процесуалните конституционни гаранции чрез преждевременно извършване на назначението. След като констатира, че процесът на оценяване и подбор на успешния кандидат не е бил правилен, съдът стига до заключението, че назначаването от 22 юни 2007 г. трябва да бъде отменено, считано от датата, на която решението на съда влиза в сила. Съдът казва още, че правителството е длъжно да минимизира последствията за съдията, който с това решение губи поста си на председател на Апелативния съд, и че той може да кандидатства отново за позицията в новия кръг на назначаване, където представянето му на позицията също би могло да бъде взето предвид.

Това решение на Федералния административен съд предизвиква широка и много противоречива дискусия, която не може да бъде обощена в този контекст.[3] Според автора най-важният момент, в който съдът е допуснал грешка, е крайният резултат. С отмяната на назначаването на председателя на Апелативния съд съдът не само му отнема длъжността, която той е получил по конституционно съмнителна и следователно неправилна процедура. Резултатът от съответното решение е, че всяка длъжност, всеки съдебен пост му е отнет. Той не би могъл да бъде възстановен на предишния си пост като председател на Апелативния съд по социално осигуряване, тъй като между 2007 и 2010 г. на тази длъжност е надлежно назначено друго лице. Поправянето на неправда спрямо единия претендент  чрез на практика отнемането на дори предишната позиция от другия претендент, който лично не е допуснал грешка, освен да приеме назначението, не може да бъде правилно. Следователно, поне когато става въпрос за донякъде уникални длъжности, принципът, че извършеното назначение вече не може да бъде оспорено, трябва да бъде спазен. Накрая, решението на съда, че назначаването трябва да бъде отменено от датата на влизане в сила на решението, тоест ex nunc, а не ex tunc, е юридическо изобретение без основание в съответното законодателство. Като последица от съмнителните мотиви на съда, това изобретение обаче е необходимо, за да се избегне удобно въпросът дали съдебните решения, които отстраненият председател на съда е постановил през тези три години, са действителни.[1]

 

Заключение

Рамката на съдебен контрол върху съдебните назначения, особено на повишенията, както е посочено по-горе, потвърждава, че съществуват ефективни и сравнително строги механизми за контрол. Административните решения за повишения, независимо дали са взети със или без консултация или необходимото изрично съгласие на съответните съвети на персонала или парламентарните комисии, трябва да се вземат в светлината на тези механизми. Заплахата, че неуспял кандидат може да потърси правна защита в съда изисква дължимата професионална грижа и старание при оценяването на представянето на претендентите, както и при претеглянето и сравняването на съответните им качества. Необходимостта от обосноваване на едно административно решение пред строгия контрол на административните съдилища и, в крайна сметка, на Конституционния съд, само по себе си е предпазна мярка и силно възпиращо средство от произволни решения, независимо далибиват политически мотивирани или не.

От друга страна, съдиите, и в много по-голяма степен други държавни служители, все по-често се възползват от това средство за защита. Изглежда, че разочарованието често е в основата за такова действие. Много кандидати изглежда смятат, че кариерата им е приключила или може би силно чувстват, че са по-квалифицирани от своите конкуренти, които често могат да са по-млади на възраст (вж. случаи под 6, примери„в“ и „г“, по-горе). Може би понякога техни висшестоящи, като председателстващи съдии и министерството, са им дали надежда или очаквания, които впоследствие не се сбъдват. Повече прозрачност, комуникация и предпазливост на по-ранните етапи вероятно биха могли да предотвратят такива резултати.

В този контекст друга причина за фрустрация би могла да бъде политиката на оценяване на някои председатели на съдилища и други отговорни висшестоящи. Разбираемо и оправдано е, че оценителите искат да дадат положителна оценка на държавните служители и съдии, за които, би могло да се каже, носят отговорност. Стремежът към ранно повишение на добре квалифицираните и трудолюбиви хора често води до превъзходни оценки по отношение представянето им и поражда донякъде неоправдано високи очаквания за кариерни възможности. Когато, на един по-късен етап, се появят други по-квалифицирани индивиди за желани и конкурентни повишения, поредицата от изключителни оценки може да бъде прекъсната и в състезанието да се появят няколко претенденти с най-високата оценка „отличен“. В тази ситуация Министерството губи възможността да документира чрез честна и справедлива оценка кой наистина е най-квалифициран. В такива случаи, министерствата понякога се опитват да „избутат“ хора, които, може би в очите на много колеги са считани за по-квалифицирани, но когато документалните доказателства не подкрепят напълно предпочитания кандидат, решението няма да бъде потвърдено в съда (вж. случаи, под 6 „в“ и „г“, по-горе).

Да се ​​заключи от броя на съдебните дела, че администрирането на повишенията в публичната служба, и особено в съдебната система, е погрешно, произволно и като цяло неправилно и несправедливо, не би било точно според автора. Въпреки че статистики не са налични, изглежда, че повечето от жалбите за предварително обезпечение са неуспешни. За успешните, изглежда, е по-вероятно да влязат в „учебниците“.

За финал, от разгледаните по-горе случаи изглежда, че съдилищата не са успели до известна степен да разработят полезна, строго функционална и надеждна съдебна практика, с която да подхождат разумно към такива дела. Създали са обширна и сложна мрежа от съдебна практика, според която дори и за опитния практикуващ може да бъде трудно да определи кое е приемливо и кое не. Видно е, че началниците изпитват огромни трудности при събирането на данни за изпълнението на служебните задължения и използването на тези данни за даване на оценки, които да са убедителни, когато са подложени на строг анализ и проверка от съдилищата (вж. случаи под 6 „в“ по-горе). Администрацията се сблъсква с еднакви трудности и се оказва изгубена в лабиринта, създаден от съдебната практика, когато претегля относителните достойнства на няколко конкуренти. Понякога дори самите съдилища сякаш се заплитат в този лабиринт; явление, познато на адвокати, които са получили образование в системата на прецедентното право, но донякъде ново за континенталните адвокати (вж. случаи под т. 6 „в“ и „г“ по-горе).

Въпреки тези недостатъци, не е отправена съществена критика срещу тази форма на съдебен контрол. Приема се, че тя е резултат от последователно прилагане на конституционното право. Доколкото е известно на автора, в дискусиите за съдебното самоуправление в Германия не се спори, че въвеждането на висши съвети на съдебната власт би направило ненужен съдебния контрол на назначенията. Според автора, разгледаните по-горе случаи показват отчетливо, че съдебният контрол може да бъде по-строг и по-ефективен, когато назначенията се извършват от едно отговорно лице, а не въз основа на решения на комисия или съвет. Съображенията, изложени в писмена форма от отговорен орган, могат да бъдат проверени по-задълбочено, отколкото тайно гласуване в избирателна комисия.[1] По отношение на възможните забавяния при попълването на позиции в съдилищата, министерствата междувременно се обърнаха към започване на процедури за повишение много преди датата, на която съответната позиция ще се освободи. Изводът от съдебната практика е, че съдебният контрол е ефективен, дори понякога да изглежда твърде строг. По-добре да се прилага контрол, който може да изглежда твърде строг, отколкото да липсва такъв.

*Източник: Съдебно право

 

Конкуриращи се интереси/Конфликт на интереси

Авторът няма конкуриращи се интереси за деклариране.

 

[1]Вж. 5, по-горе; Ридел(2005) 118 стр. Последните събития в някои европейски държави предполагат, че дори висшите съдебни съвети могат да бъдат поставени под политически контрол и следователно да не гарантират независимостта на съдебната власт; вижте само относимитестановища на Консултативния съвет на европейските съдии (CCJE) и на Венецианската комисия на Съвета на Европа.

[1]Междувременно по дело, решено през 2018 г., дело № 27, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 10/17 – съдът прави лек завой. В случая провинция Тюрингия от 2009 г. насам е извършила няколко повишения на учители без предварително обявяване на отворени позиции. През 2013 г. жалбоподателят прави запитване относно това и е информиран, че решенията за повишения се вземат служебно. След това жалбоподателят оспорва повишенията на свои колеги от 2009 г. Съдът намира, че неговите процесуални конституционни права са нарушени, тъй като съответните органи не са го взели предвид при вземането на решенията за повишения. Съдът обаче постановява, че жалбоподателят е загубил правото си да оспори тези повишения, тъй като е чакал твърде дълго. Стабилността и функционирането на публичната администрация изискват бързина и яснота при случаите на конкуренция за публични позиции. Дали това решение разкрива известно отстъпление от обсъденото в текста решение, предстои да видим.

[1]Делото се отнася до държавен служител от по-нисък ранг, като през времето е имал няколко възможности за повишение и било възможно претендентът да бъде компенсиран, като бъде назначен на следващата свободна позиция. Това решение обаче е нарушение на принципа, споменат под 2по-горе.

[2]Дело № 15, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 16/09 –.

[3]Задопълнителнасправкавижтесписъка с коментарикъмтоварешение в юридическата базаданни.

[1]Дело№ 24, Bundesverfassungsgericht – 2 BvR 1586/07 –, отнасящо се до решение на същия съд от 9 юли 2007 г. Дело№ 25, Bundesverfassungsgericht – 2 BvR 206/07 –, което се отнася до позицията на председателят на състав от Апелативния Данъчен съд на Хесен.

[2]Дело № 26, Bundesverwaltungsgericht – 2 C 14/02 –.

[1] Вж дела № 21, 4, 22, 23, Verwaltungsgericht Карлсруе – 4 K 2146/11 –и – 4 K 2614/12 –; Verwaltungsgerichtshof Баден-Вюртемберг – 4 S 1405/15 – (решение относно жалба срещу разпореждане на Verwaltungsgericht Карлсруе– 1 K 499/15 –).

[1]Вж. дело № 20, Oberverwaltungsgericht Münster – 1 B 214/12 -.

[1]Вж. дело № 8, Oberverwaltungsgericht Berlin-Brandenburg – 4 S 41.17 -.

[2]Cf. case no. 9, Hessischer Verwaltungsgerichtshof – 1 B 2345/17 –.

[3]Вж. дело №. 19, Bundesverfassungsgericht – 2 BvR 1207/18 -; вж. също 4 г, по-горе, по отношение на оценките на длъжности от различен ранг.

[4]Вж. дело №. 16; вж. по-горе 4 г.

[1]В решенията на германските съдилища обикновено не се посочват страните по делото. В по-значимите случаи някои фактически подробности са често се пропускат при публикуването на съдебните решения. Поради това понякога е трудно да се извлекат тези подробности от мотивите на съдебните решения.

[2]Съществува разлика между председател (на състав) на съд и председател (главен съдия) на съд. като последният е с по-висок ранг.

[3]Вж. дело № 7, Oberverwaltungsgericht Münster – 1 B 612/18 -.

[4]Буквалният превод на „Generalstaatsanwalt“ е генерален прокурор, което обаче не описва правилно тази функция: „Generalstaatsanwalt“ означава главен прокурор, например ръководител в йерархията на прокуратурата. на прокуратурата в дадена провинция.

Препратки

 

Riedel, J. (2005). Recruitment, Professional Evaluation and Career of Judges and Prosecutors
in Germany. In: G. Di Federico (Ed.), Recruitment, Professional Evaluation and Career of
Judges and Prosecutors in Europe: Austria, France, Germany, Italy, The Netherlands and
Spain (pp. 69–126). Bologna: Lo scarabeo.

Riedel, J. (2013). Training and Recruitment of Judges in Germany, IJCA, 5(2), 42–54. October. DOI: https://doi.org/10.18352/ijca.12

Riedel, J. (2014). Individual Evaluation of Judges in Germany. Oñati Socio-legal Series, 4(5),
974–991.

Sanders, A., & von Danwitz, L. (2018). Selecting Judges in Poland and Germany: Challenges
to the Rule of law in Europe and Propositions for a new Approach to JudicialLegitimacy. German Law Journal, 19(4), 769–815. DOI: https://doi.org/10.1017/
S2071832200022872

Schnellenbach, H. (2018). Konkurrenzen im öffentlichen Dienst, 2nd ed.
Wittreck, F. (2018). German Judicial Self-Government – Institutions and Constraints. German
Law Journal, 19(7), 1931–1950. DOI: https://doi.org/10.1017/S20718322000232
82

Списък на делата (по ред на цитиране в текста)

1. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 19 септември 1989– 2 BvR

1576/88 –, NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 1990, 501 стр.

2. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 25 август 1988 – 2 C

62/85 –, Entscheidungen des Bundesverwaltungsgerichts (BVerwGE) 80, 127–131 стр. =

NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 1989, 997 стр. = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht 1989, 158–159стр.

3. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 25 ноември 2015 – 2 BvR

1461/15 –, NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 2016, 309–310стр.

4. Verwaltungsgericht (Административен съд) Карлсруе от 17 януари 2013 – 1 K

2614/12 –, юридическабазаданни.

5. Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) от ноември 2015 – 5 StR 420/15 –,

Юридическа база данни.

6. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 20 юни 2013 – 2 VR

1/13 –, Entscheidungen des Bundesverwaltungsgerichts (BVerwGE) 147, 20–37 = Neue

ZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2014, 75–81стр.

7. Oberverwaltungsgericht (Административен апелативен съд) Мюнстерот 24 юли 2018 – 1

B 612/18 –, юридическабазаданни.

8. Oberverwaltungsgericht (Административен апелативен съд) Берлин – Бранденбург от 29 януари 2018 – 4 S 41.17 –, юридическабазаданни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht

– Rechtsprechungsreport – (NVwZ-RR) 2018, 889–895стр.

9. Verwaltungsgerichtshofна Хесен(Административен апелативен съд) от 14 юни 2018 –

1 B 2345/17 –, NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht – Rechtsprechungsreport (NVwZRR) 2018, 753–758стр.

10. Oberverwaltungsgericht (Административен апелативен съд) Мюнстер от 11 май 2005 – 1

B 301/05 –, юридическабазаданни= Der ÖffentlicheDienst 2016, 104–106стр.

11. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 19 декември 2002 – 2 C

31/01 –, NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2003,1398–1399стр.

12. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 27 ноември 2014 – 2 A

10/13 –, Entscheidungen des Bundesverwaltungsgerichts (BVerwGE) 150, 359-366 стр. =

NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2015, 526–528стр.

13. Oberverwaltungsgericht (Административен апелативен съд) Мюнстер от 14 април 2014 – 1B 29/14 –, юридическабазаданни.
14. OberverwaltungsgerichtРайнланд-Фалц(Административен апелативен съд) от 2 юли 2014 – 10 B 10320/14 –, юридическабазаданни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht –

Rechtsprechungsreport (NVwZ-RR) 2014, 809–813 страница.

15. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 4 ноември 2010 – 2 C

16/09 –, Entscheidungen des Bundesverwaltungsgerichts (BVerwGE) 138, 102–122 стр. =

NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 2011, 695–700 стр.

16. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 4 октомври 2012 – 2 BVR 1120/12

– юридическабазаданни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2013, 573–575стр.

17. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 27 февруари 2003 – 2 C

16/02 –, NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2003, 1397–1398стр.

18. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 20 септември 2016 – 2 BvR

2453/15 –, Entscheidungen des Bundesverfassungsgerichts (BVerfGE) 143, 22–38 стр. =

NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 2016, 3425–3429стр.

19. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 4 юли 2018 – 2 BvR 1207/18 –,

NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht – Rechtsprechungsreport (NVwZ-RR) 2018,

833–835стр.

20. Oberverwaltungsgericht (Административен апелативен съд) Мюнстерот 9 май 2012 – 1

B 214/12 –, юридическабазаданни= Der ÖffentlicheDienst 2012, 201–204стр.

21. Verwaltungsgericht (Административен съд) Карлсруе от 24 октомври 2011 – 4 K 2146/11

–, юридическабазаданни.

22. Verwaltungsgerichtshof (Административен апелативен съд) Баден-Вюртембергот 12 август 2015 – 4 S 1405/15 –, юридическа база данни.
23. Verwaltungsgericht (Административен съд) Карлсруе от 19 юни 2015 – 1 K 499/15 –,

Юридическабаза данни.

24. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 24 септември 2007 – 2 BvR

1586/07 –, юридическабазаданни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2008,

70–71стр.

25. Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд) от 9 юли 2007 – 2 BvR 206/07 –,

Юридическабаза данни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2007, 1178–1179стр.

26. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 21 август of 2003 – 2 C

14/02 –, Entscheidungen des Bundesverwaltungsgerichts (BVerwGE) 118. 370, 379,

(374–375) стр. = NeueJuristischeWochenschrift (NJW) 2004, 870–873стр.

27. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) от 30 август 2018 – 2 C

10/17 –, юридидическабазаданни = NeueZeitschriftfürVerwaltungsrecht (NVwZ) 2018,

186–1870стр.