Последни новини
Home / Актуално / Пловдивските съдилища и ПРБ са осъдени да заплатят 10 000 лева обезщетение за продължително задържане в нарушение на Конвенцията за човешките права

Пловдивските съдилища и ПРБ са осъдени да заплатят 10 000 лева обезщетение за продължително задържане в нарушение на Конвенцията за човешките права

Defakto.bg
ВКС допусна касационен контрол по делото като възприе тезата на адвокат Снежана Стефанова, която обжалва решението на Пловдивския апелативен съд, с което е  отхвърлено присъденото обезщететние по ЗОДОВ за нарушение на конвенцията.   Сред множество аргументи, адвокатът изтъква, че  подзащитният й  оспорва едно, а съдът се произнася за друго. „Съдът   не се е произнесъл по заявеното от ищеца основание на иска, тоест игнорирал е фактите, изложени от него в исковата молба, от които произтича претендираното обезщетение. „Ищецът никога не е твърдял, че не е изправен пред съд, който да разгледа законността на задържането му.  Обратно, твърдял, че е нарушен разумния срок на това задържане. Изложил е и твърдения, че съдебният контрол не отговаря на изискването за „ефикасност“, на липса на състезателно производство и неразглеждане на молбите за освобождаване в кратък срок по смисъла на чл.5 §4 от Конвенцията“, сочи адв. Стефанова.  Тя атакува и знаменателния извод на апелативните съдии Стела Дандарова, Вера Иванова и Катя Пенчева,  отменили решение на  Пазарджишкият окръжен съд за присъждане на  обезщетение на турския гражднини с аргумента, че  гражданският съд не разполага с правомощия да обсъжда и оценява  доказателства, събрани в друго производство. Съставът на ВКС приема  за основателни доводите на адвокат Стефанова за очевидна неправилност на обжалваното решение.

С безпрецедентно решение от 12.08.2022 г. Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд в състав Мими Фурнаджиева, Велислав Павков и докладчик Десислава Попколева осъдиха Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив да заплатят солидарно  обезщетение от  10 000 лв на Л. С. М за неимуществени вреди от нарушение на европейските стандарти  за  разумен срок“ на задържането под стража.

Решението е първо по рода си след промените в  закона, които предвидиха  отговорност  на държавата за нарушение на Европейската конвенция за защита на човешките права. То е издадено на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, във вр.с чл.5 §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията).

Съдебният акт изобилства от практика на  Европейския съд по правата на човека (EСПЧ),  критикувал многократно „стереотипния подход“ на различните инстанции у нас, които отказват да изменят мярката за неотклонение „задържане под стража“ с  повтарящи се  мотиви за риск,   без да сочат конкретни факти по делото.

 

            Предисторията

 

Ищецът Л.С.М. е с двойно българско и турско гражданство. На 19.01.2017 г. той е е задържан в Пловдив по подозрение за извършване на квалифицираната измама. В продължение на 2 години и 7 месеца до постановяване на първоинстанционната присъда на 15.08.2019 г. неговите многобройни искания за изменение на мярката му за неотклонение „задържане под стража“ с аргументи за липса на реална опасност да се укрие или да извърши престъпление предвид чистото му съдебно минало, личността му и начина му на живот, наличието на адрес в страната и наложената му забрана да напуска страната, са оставяни без уважение.  Освен това ищецът многократно е поддържал,  че към 22.09.2017 г. е изтекъл максималния 8-месечен срок на задържане в досъдебното производство, посочен в разпоредбата на чл.63 ал.4 от НПК.

 

Делото по ЗОДОВ

 

По време на задържането си Л.С.М.  предявява иск по чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във връзка чл.5§5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл.7 от Конституцията на Република България, в който твърди, че потвърждаването на мярката за неотклонение „задържане под стража“, противоречи на  Конвенцията,  и това му причинява неимуществени вреди, оценени на 30 000 лева.  Като ответници по делото той  сочи  Прокуратурата на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив.

Измененията на чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ,  в които е предвидена отговорност на държавата при нарушения на чл.5 от КЗПЧОС  са в сила от края на 2012 г.  В мотивите на законопроекта за изменение и допълнение на ЗОДОВ изрично бе посочено, че   държавата отговаря за всички нарушения на чл.5 от Конвенцията. Въпреки това до настоящия момент не бе формирана съдебна практика, с която да бъдат уважавани подобни искове.

С  решение от 10.11.2020 г. Пазарджишкият окръжен съд осъжда Прокуратурата на Районен съд – Пловдив,  и Окръжен съд – Пловдив солидарно да заплатят на Л.С.М, обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във вр. с чл.5, § 3 – 4 на Конвенцията – продължителност на задържането под стража и последвалият съдебен контрол, в размер на 3000 лева.

Първоинстанционото решение е отменено от Пловдивския апелативен съд, който приема, че гражданският съд не разполага с правомощия да обсъжда и оценява  доказателства, събрани по друго производство. Това, според въззивната инстанция,  било право и задължение на съответните наказателни състави и допускането му в този случай, би довело до предоставяне възможност на страните да злоупотребяват с процесуални права, като се опитват да дискредитират незадоволяващ ги резултат.

Така се стига до производството пред Върховния касационен съд, който допуска касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд поради очевидна неправилност в хипотезата на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В конкретния случай, ВКС приема, че е налице противоречие между твърденията на ищеца за действия и бездействия на ответниците, представляващи нарушения на правата му по чл.5 §3 и §4 от КЗПЧОС и фактическите и правни изводи на съда, което се констатира само от мотивите на въззивното решение, поради което нарушението на съдопроизводствените правила е очевидно.

 

Решението на ВКС

С решението си от 12.08.2022 г. ВКС на първо място приема, че e невъзможно да бъде уважен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, без сезираният граждански съд да прецени дали извършените от ответниците действия и/или бездействия нарушават стандартите, заложени от ЕСПЧ по приложението на чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС. Това, според ВКС, налага сезираният съд да бъде запознат с практиката на ЕСПЧ по съответната разпоредба, за да може да прецени дали с поведението си ответниците са нарушили права, предоставени на ищеца от чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС.

…За да се прецени дали е налице първата предпоставка за уважаване на предявения иск, трябва да се съобрази дали поведението на ответниците отговаря на заложените от Европейския съд по правата на човека стандарти при приложение на чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС. Неправилно е становището на въззивния съд (Апелативен съд – Пловдив ), че „нов анализ и преценка на законосъобразното налагане на задържането, т.е. били ли са налице предпоставките за налагане на мярката, както и дали са били налице предпоставките за уважаване на молбите за изменение на мярка за процесуална принуда, не следва да се прави, тъй като гражданският съд не разполага с правомощия да обсъжда и цени доказателства, събрани в друго производство“..

Като анализира подробно стандартите от  практиката на ЕСПЧ, ВКС намира, че доколкото ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК, при това в съучастие, е съответствало на стандартите на КЗПЧОС едно по-дълго задържане. В конкретния случай обаче, ВКС обръща внимание, че, „допълнителните причини“, мотивирали продължителното задържане под стража е аргументът, че тъй като ищецът е турски гражданин, за него е съществувала възможност да напусне пределите на Република България, с което Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив обосноват отказите за промяна на мярката за неотклонение. ВКС приема обаче, че с течение на времето тази „допълнителна причина“ е станала все по-малко значима.

            Препращайки към константната практика на ЕСПЧ, която критикува „стереотипния подход“, при който различните инстанции отказват да изменят мярката за неотклонение задържане под стража, въз основа на повтарящи се по същество мотиви, които свързват настъпването на даден риск с общи и абстрактни аргументи, без този общ риск да бъде свързан с конкретните факти по делото, ВКС констатира, че съдилищата не обосновават в достатъчна степен изводите си според които има риск, в конкретната хипотеза, обвиняемият да напусне пределите на страната.  От особено значение според ВКС е липсата в определенията на ответните съдилища на обсъждане на алтернативите способи, чрез които да се осигури явяването на обвиняемия по делото – напр. изменение на мярката в домашен арест, доколкото обвиняемият е представил доказателства, че има адрес на който да пребивава на територията на Република България – този на баба му и на дядо му. За недопустим е приет  и подхода, при който, компетентните съдилища не представят последователни мотиви защо и до каква степен съображенията, които обосновават задържането на обвиняемият остават непроменени за толкова дълъг период от време.  Ответниците не са изпълнили и задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото, доколкото видно от данните по делото съдът е връщал делото на прокуратурата 3 пъти.
Поради това ВКС приема, че ответниците са нарушили правото на ищеца по чл.5 §3 от КЗПЧОС.

Със своите действия прокуратурата и ПРС и ПОС са нарушили правото на ответника по чл.5 §3 от КЗПЧОС, доколкото: 1) макар и да са били налице достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение, съдилищата са удължили мярката за неотклонение въз основа на общи и абстрактни аргументи, без да се отчетат конкретните факти по делото ( напр. чистото съдебно минало на обвиняемия, доброто му социално положение- завършил елитен университет в Турция, съдействието му на държавните органи и др.), без мотиви защо съображенията които обосновават задържането продължават толкова дълго и без да разгледат алтернативни мерки за неотклонение, които могат да осигурят участието на обвиняемия в наказателното производство и 2) обстоятелството, че делото е било връщано 3 пъти на прокуратурата обуславя извод, че властите не са изпълнили и задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото

За нарушението на чл.5 § 4 от КЗПЧОС, ВКС констатира, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 1 година и 2 месеца, в който срок се включват и периодите, през които съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на прокуратурата за прецезиране на обвинителния акт. Тъкмо обратното становище е защитавала прокуратурата пред съдилищата, които безкритично са възприели тезата й, че   връщането на обвинителния й акт на „поправителен“, спира изтичането на 8-месечния срок задържане, а задържаният чака в ареста прокуратурата да се поправи.

Този срок е повече от регламентираният максимален срок на задържане под стража в досъдебното производство, който е 8 месеца съгласно чл.63 ал.4 НПК, поради което на основание чл.63 ал.5 НПК, прокурорът е трябвало незабавно да освободи задържания след изтичането на този срок, отбелязват върховните съдии. Те приемат, че срокът е бил надвишен и към момента, в който исканията за изменение на най-тежката мярка за неотклонение са били разглежани от съда и отказвайки да уважи исканията, съдът е нарушил националното законодателство, поради което е нарушено  и правото на ищеца да бъде освободен от съда, когато задържането му е неправомерно (чл.5 §4 КЗПЧОС).  Констатирани са претърпени неимуществени вреди, изразяващи се болки и страдани, като е прието че задържането под стража, особено в такъв продължителен период, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност и др.

Върховните съдии са категорични, че прокуратрута и съдилищата са  нарушили правата на ищеца по чл.5 §3 и §4 КЗПЧОС и по-конкретно нарушен е „разумния срок“ на задържането под стража, като властите не са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането (чл.5 §3 КПЗЧОС), нарушено е и правото на ищеца да бъде освободен от съда, когато задържането му е неправомерно (чл.5 §4 КЗПЧОС).

Обезщетението от 10 000 лв. се дължи заедно със  законната лихва, считано от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане.  Осъдените съдилища и прокуратурата дължат солидарно още разходите за съдебни разноски за трите съдебни инстанции – 665,67 лв и 717 лв. адвокатско възнаграждение за оказаната  безплатна правна помощ.

Според адвокат Снежана Стефанова, процесуален представител на ищеца: „С решението си от 12.08.2022 г., ВКС не просто се позовава директно на стандарти от практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, а задава стандарти за разглежане и решаване на бъдещите искове по чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ. Решението на ВКС по този граждански спор може да служи и като пример за наказателните съдии, които всекидневно решават производства, свързани с мерки за неотклонение, как да бъде търсен справедливият баланс между обществените интереси и индивидуалните права при съблюдаване на задължителните стандарти по КЗПЧОС.

След постановяване на това решение, най-вероятно ЕСПЧ ще приеме, че лицата, които се оплакват от нарушенията на чл.5 от Конвенцията, следва да изчерпят първо този вътрешноправен ред за защита.“

  

Властите нямат неограничени правомощия да удължават срока на задържане под стража

       (Из решението на ВКС)

Решението на върховните  съдии е многопластово – от една страна е аргументирана очевидна неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, от друга,  като се позовават директно на Конвенцията за защита на човешките  посочват, че  „стереотипния подход“ на решенията за задържане под стража, води до нарушаване на права и липса на справедлив процес по ЕКЗПЧОС.

Съгласно чл. 5 § 4 от Конвенцията, всяко арестувано или задържано лице има право да поиска от съдията да прецени дали се спазват процедурните и материалните изисквания, необходими за „законосъобразността“ по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията, на мярката лишаване от свобода (Khlaifia et autres c. Italie [ГС], № 16483/12, § 128, 15 декември 2016 г.).  Колкото до същността на средството за защита, предвидено в чл. 5 § 4, компетентният съд трябва да провери едновременно спазването на процедурните правила на националното законодателство, и наличието на основателно съмнение, мотивирали ареста, както и законността на преследваната от него цел, а след това и на тази на задържането“ (вж. Brogan et autres c. Royaume-Uni, 29 ноември 1988 г., § 65, серия A № 145-B)“ – Димо Димов и други срещу България – т.68.)

..От данните по делото безспорно се установява, че ищецът е бил задържан на 19.01.2017 г. в 04,10ч. със заповед за полицейско задържане, като задържането е продължило до 15.08.2019 г. /постановяване на условна присъда от Районен съд Пловдив/ или общо 2 години и 7 месеца приблизително.

В практиката си ЕСПЧ, неколкократно е посочвал, че такава продължителност на задържането, като  в конкретния случай, е силно обезпокоителна и изисква много солидна обосновка (Tsarenko c. Russie, № 5235/09, § 68, 3 март 2011 г.; Qing c. Portugal,, № 69861/11, § 60, 5 ноември 2015 г.; и Љtvrteckэ c. Slovaquie № 55844/12, § 57, 5 юни 2018 г., Стайков срещу България – т. 82). Когато  обвинението е за извършване на тежки престъпления от организирана престъпност, е възможно задържането да трае по-дълго ( Стайков срещу България – т. 83 и Љtvrteckэ, § 58,) , както и че за да бъде наложена мярка за неотклонение задържане под стража е необходимо освен „основателното предположение“, че обвиняемият е извършил престъпление, и допълнителни причини (Стайков срещу България – т. 86 и Buzadji, § 95). Въпреки че посочените допълнителни причини могат да обусловят едно по-продължително задържане, те не предоставят на властите неограничени правомощия да удължават тази мярка (виж. Стайков срещу България – т. 90 и Qing, § 61). ЕСПЧ приема, че въпросните допълнителни причини с течение на времето стават все по-малко относими..

В константната си практика ЕСПЧ (Стайков срещу България- т. 104, и contrario, Љtvrteckэ, § 61, 63 и 65), критикува „стереотипния подход“, при който различните инстанции отказват да изменят мярката за неотклонение задържане под стража, въз основа на повтарящи се по същество мотиви, които свързват настъпването на даден риск с общи и абстрактни аргументи, без този общ риск (напускането на страната по настоящото дело) да бъде свързан с конкретните факти по делото, т.е. това е хипотези при която съдилищата не обосновават в достатъчна степен изводите си според които има риск, в конкретната хипотеза, обвиняемият да напусне пределите на страната.

..От фактите по делото става ясно, че ответните съдилища са мотивирали отказа си да бъде изменена мярката за неотклонение на ищеца с константния аргумент, че ищецът е чужд гражданин и може да напусне пределите на страната, без да спазват задължителните стандарти, заложени от ЕСПЧ по приложението на чл.5 §3 КЗПЧОС. Не на последно място следва да се посочи, че властите не са изпълнили задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото, доколкото видно от данните по делото съдът е връщал делото на прокуратурата 3 пъти (a contrario от Стайков срещу България – т. 106).

Претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължат на продължителните откази на Районен съд – Пловдив и Окръжен съд – Пловдив да изменят мярката му за неотклонение в по-лека такава, без основателна причина и в противоречие със закона. Следователно е налице и последната предпоставка за уважаване на иска..

About De Fakto

Проверете също

Прокуратурата е образувала 19 досъдебни производства за търговия с гласове, един е с повдигнато обвинение

Прокуратурата съобщи, че  подновява практиката си от предишни избори да оповестява информация за образуваните дела …

А.Василев и Т. Йорданов по взаимно съгласие спряха делото за клевета, заведено за 250 хил. лв., от първия срещу втория

По взаимно съгласие бившият финансов министър Асен Василев ( „Продължаваме промяната“) и Тошко Йорданов, зам.-председателя …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.