DeFakto.bg DeFakto.bg
Шоуменът Слави Трифонов, който по собствените му изявления не е политик, но предизвика в България политически трусове, като провали три парламента, излезе с поредната си инициатива, която окончателно може да ни хвърли в институционален хаос: референдум: за президентска република.
Според Конституцията подобен референдум е без правно значение, защото, въпреки че през 2020 г. 44 НС прие една антиконституционна поправка, с която отпадна забраната да се провежда референдум по въпроси, за които се изисква ВНС, в крайна сметка само тази орган суверенно може да промени формата на управление на държавата.
С оглед на това идеята на Слави Трифонов е явна злоупотреба с едно политическо право с цел да измъкне личната му партия – ИТН от пропадането под 4 % бариера, до което той я докара, след като за всички стана ясна деструктивната й роля за нормалното функциониране на държавата.
Но той не е първият, който лансира подобна идея, което показва, че тя има почва, поради което се налага да анализираме от какви недъзи страда установената с Конституцията форма на държавно управление.
Според чл.1 от Конституцията приета от ВНС на 12.07.1991г. България е република с парламентарно управление, което се осъществява от еднокамерен парламент – Народно събрание, постоянно действащ орган, чиито мандат се прекратява само за периода на провеждане на избори, през който управлението на държавата се осъществява от служебно правителство назначено от президента.
Последователно ли е регламентиран този основополагащ текст по отношение на властническите правомощия на другите органи на държавната власт установени с Конституцията и как е претворен на практика в техните действия?
През предходната 2021 г. в България е действало избраното през 2017г. 44 НС до 25.03.2021г, 45 НС- от 15.04.2021г. до 12.05.2021г., 46 НС – от 21.06. до 16.09.2021г. и 47 НС – от 13.12..2021г. През останалите периоди държавната власт е била в ръцете на две служебни правителства, които общо са управлявали страната кръгло седем месеца, в отсъствие на действащ парламент.
Събитията от 2021 г. показват, че е налице криза на парламентаризма в българския конституционен модел, която се изразява преди всичко във фрагментиране на политическото пространство и като следствие: затруднени възможности парламентът да излъчи правителство подкрепено от стабилно мнозинство с дългосрочна перспектива – необходими предпоставки за належащи реформи, изискващи често непопулярни мерки. Социологическите прогнози вещаят повторение на ситуацията от 2021 г., а това означава България да изпадне в перманентна политическа и институционална криза, което изисква преценка доколко ефикасен е конституционния модел на парламентарна република и налага ли се преразглеждането му и евентуалното му заменяне с президентска република.
България не е единствената страна, която се изправя пред подобна ситуация. Има исторически прецеденти със страни с много по – висока политическа култура и почти вековен опит в парламентарната форма на управление, вписана в една демократична и правова държава, които са преживяли, но и сполучливо излезли от подобна криза. Най ярък подобен пример е Франция след края на Втората световна война, по време на Четвъртата република. За 12 годишния период на съществуването и, между 1946 и 1958г, се сменят 21 правителства, неспособни да вземат ефективни решения, никоя от основните политически партии няма необходимото мнозинство, за да налага последователна политика на реформи, и да носи политическа отговорност за тях и тази политическа нестабилност се отразява особено зле във външнополитически аспект. Страната се изправя пред предизвикателства във връзка с деколонизацията и проблемът с Алжир довежда почти до гражданска война, което слага край на Четвъртата република. Героят от войната – генерал Дьо Гол отново се връща на власт с извънредни пълномощия и проект за нова конституция, приета с референдум, с която се заменя парламентарната форма на управление с полупрезидентска република, при която премиерът са назначава от президента, по предложение на последния назначава и останалите членове на правителството, което лично председателства и може при определени условия да обяви разпускането му, но това може да стане и при вот на недоверие от страна на парламента, в случаите на неодобрение на правителствената програма. С някои изменения, тази конституция е в сила и до днес и осигури на Франция стабилитет в управлението на държавата.
Парламентарната република дефинирана като форма на управление в чл. 1 от сегашната българска конституция има редица особености, които я отличават от класическите образци на парламентарно управление и дават основание на някои автори да я характеризират като хибриден модел[1], в който има елементи и на полупрезидентска република.
На първо място, в това отношение стои прекия избор на президента, който му дава легитимност, далеч надхвърляща тази на президентите в класическите парламентарни република, при които той се избира от легислатурата. Избирането на вицепрезидент, в пакет с избора на президента – длъжност непозната на парламентарните републики и дори на френската полупрезидентска република, е друга оригинална особеност на нашата конституционна уредба. И ако все пак, тази фигура има място в някои президентски републики, няма аналог и е наше конституционно достояние назначаването на служебни правителства за периода, през който се провеждат избори –след изтичане на срока, за който е избрано НС или след разпускането му, при условията на чл. 99, ал.5 на Конституцията. Тази оригинална особеност на Българската конституция логично предизвиква въпросителни относно парламентарната форма на управление, прогласена с чл. 1 от Конституцията и поставя редица проблеми от теоретичен и чисто практически характер, които са предмет на ТР № 20/ 23.12.1992г. по КД 30/1992г.
Всички тези особености на нашата Конституция отразяват политическата конюнктура, при която тя беше приета от ВНС: президент посочен от опозиционната политическата сила – председателят на СДС д-р Желев, който открито ратуваше за президентска република, и за балансиране, като компромис му се наложи да приеме избирането на вицепрезидент от другата политическа сила – БСП, абсурден дуализъм, който без малко да бъде регламентиран и при приемането на Конституцията. Изпълнителната власт също беше осъществявана от правителство, плод на компромис, с министри от представените в парламента политически сили, изявени главно като експерти, с неутрален премиер – съдия от ВС. Това правителство предприе успешни реформи в условията на икономическа и финансова криза, ползваше се с широка политическа и обществена подкрепа, а след съмненията и обвиненията за фалшифициране от правителството на БСП на изборите за ВНС през юни 1990г естествено беше на такъв вид правителство да се възложи провеждането на изборите по на новата Конституция.
Служебните правителства, които осъществяваха изпълнителната власт през изминалия 30 годишен период не се оказаха просто безпристрастни организатори на изборния процес. Съгласно споменатото решение на КС те имаха всички правомощия на нормално избрано от НС правителство, с известно ограничение на неговите функции произтичащо от това, че получава своя мандат не от парламента, което обаче „ не подлежи на дефиниране или законова уредба”, а е следствие от ограничения му мандат, през който липсва парламент и парламентарен контрол. Тази разтеглива формулировка позволи някои служебни правителства да вземат управленски решения от фундаментално естество за вътрешната и външна политика на държавата. Първи пример в това отношение беше взетото от правителството на Софиянски решение за присъединяване на страната към ЕС и НАТО, както и за въвеждането на валутния борд.
Служебните правителства през предходната 2021 г. и особено това назначено от президента през 2022 г.имат друга съществена отлика: чрез тях той провежда своя собствена вътрешна и външна политика, която, според Конституцията, би следвало да се осъществява от правителството, независимо от това дали е избрано от НС или назначено от президента. Показателни в това отношение са последните прояви на президента, който организира срещи и води преговори с фирми отговарящи за газовата връзка с Гърция, както и с такива осъществяващи доставки на газ, в които премиерът беше само член на преговарящия екип, а не инициатор и пълноправен негов ръководител. В тези случаи, както и други вътрешно и външнополитически действия правителството беше ръководено от президента, както е в полупрезидентската република Франция или директно президентът ги инициираше и ръководеше.
Достигнахме ли до този етап от политическото ни развитие, при който институционалната практика ни превръща де факто в полупрезидентска република, което поставя Достигнахме на дневен ред проблема за узаконяване на това развитие чрез конституционни промени? И това ли е панацеята за разрешаване на безспорната криза на конституционно установената форма на парламентарно управление? Или трябва да оздравим тази форма на управление като се придържаме по – стриктно към нея в качеството й на основополагащ конституционен модел, ако е необходимо и чрез намеса на КС?
Президентска или полупрезидентска република не е единствена и неизбежна алтернатива за преодоляване на кризата на парламентаризма в българския конституционен модел. Има много по – достъпни, ефективни и вписващи се в този модел начини за решаване на този проблем. Един от тях, който при политическа воля може да бъде решен от ОНС, е промяна на избирателната система. Това вече е отделна тема, но има начини раздробяването на политическото пространство да бъде избегнато чрез такава промяна. – „ никоя политическа институция не оформя политическия пейзаж на една демократична страна до такава степен, колкото избирателната система…”[2]
Френският пример е много примамлив, но подвеждащ. Конституцията па Петата република от 1958 г. беше скроена по мярката на генерал Дьо Гол, една действително независима личност, с доказани през тежките изпитания на ВСВ качества на несъмнен патриот и неоспорван в страната и международен план на ръководител на Франция. Последващите президенти бяха избирани и оценявани, доколкото те се доближават до тази висока мярка. Липсват такива примери и личности в нашата политическа действителност. Има доста генерали, с политически амбиции за завоюване на властта, но между тях и това, което символизира Дьо Гол, е непреодолимата пропаст, която разделя държавника от конюнктурния политик. И независимо от това, съществува коренна разлика между международния статут на Франция и този на България. Де Гол възвърна престижа на Франция като велика сила, което съвпада със стремежите на френския народ и политически елит. България е малка страна и естественото й място е да е една от парламентарните републики характерни за ЕС които ни дават добри примери за успешно функциониране. Инициативата България да стане президентска република има опора предимно в кръгове и обществени нагласи, които негласно са в обратна посока на европейския ни път на развитие и принадлежност към Западната цивилизация. А това вече е съдбоносно за европейското ни бъдеще!
[1] Проф. Пламен Киров, Президентът в българския конституционен модел. [2] Роберт Дал, За демокрацията, с.131.
