DeFakto.bg DeFakto.bg
Адвокат Даниела Доковска, редактор на книгата „Европейски стандарти относно статута на прокурорите“, представи книгата на Иванка Иванова, съставител и преводач, издадена от издателство „Сиби“
Уважаеми госпожи и господа,
Скъпи колеги,
Най-напред, позволете ми, да поздравя сърдечно колегата Иванка Иванова за чудесната идея да направи тази книга. Да поздравя издателство „Сиби“ за отличното издание, което ни поднася. И да пожелая на книгата успеха, който тя заслужава.
Тази книга е актуална най-напред, защото въпросът за статута на главния прокурор и неговата практическа безотговорност от дълги години стои на вниманието на законодателя, без да получи смислено решение.
Проблемът възникна преди много години с делото „Колеви“ и още не е решен. След като Конституционният съд постанови Тълкувателно решение № 11/23.07.2020 г. по к. д. № 15/2019 г. медиите възторжено оповестиха, че всеки прокурор има конституционното правомощие да разследва главния прокурор. На 23.02.2021 г. обаче парламентът практически дезавуира решението на Конституционния съд и отне правомощието на прокурорите да разследват своя началник, като измени Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт и създаде уникалната фигура „прокурор по разследването на главния прокурор или негов заместник“. Такъв не беше назначен и аз тогава си позволих да напиша в правния сайт „Де факто“ следната горчива фраза: „Днес повече от всякога никой не може да разследва главния прокурор“. Написах също, че у нас, противно на всички физически и юридически закони, мълнията постоянно удря едно и също дърво. Накрая Конституционният съд по искане на президента на републиката обяви тези разпоредби за противоконституционни, така че цялата сага ни върна отново в правния вакуум.
Неотдавна в бр. 7/2022 г. на „Адвокатски преглед“ колегата Иванка Иванова публикува статия под заглавие: „Повече от безнаказаност: българският главен прокурор в практиката на ЕСПЧ“. Препоръчвам ви я – това е един сериозен аналитичен материал, в който се проследява практиката на Съда в Страсбург по дела, които са свързани с упражняването на конкретни правомощия на главния прокурор. Както посочва колегата Иванова, решенията на Съда показват, че „въпросът за фактическата безотговорност на главния прокурор в хипотезата на извършено престъпление… е по-скоро само елемент от по-голям кръг отношения, свързани с отговорността на прокуратурата в рамките на упражняването на държавната власт в демократичната държава“.
Аз също считам, че е абсолютно погрешно да свеждаме актуалната ситуация у нас единствено до темата за евентуалното разследване на главния прокурор. Това е само малка част от проблема. Житейската презумпция е, че главният прокурор поначало не извършва престъпления. Така поне би трябвало да бъде. Така че проблематиката относно прокуратурата като институция и прокурора като орган на съдебната власт е много по-сложна, многоаспектна и най-вече свързана с независимостта, респ. с отговорността на всеки отделен прокурор. Тъй както не съдилището, а съдът е орган на власт, така и прокурорът, а не прокуратурата, е органът на власт, който трябва да е независим – не само от останалите власти, институции и лица, не само от другите участници в наказателния процес, но и в рамките на самата прокурорска институция. В правната литература у нас обаче независимостта на прокурора постоянно се приравнява с независимостта на съдията. Много рядко някой се сеща да каже или да напише, че по същество институционалната независимост на прокурора се свежда до неговата оперативна самостоятелност, която трябва да бъде гарантирана както на законово равнище, така и в практиката.
Книгата „Европейски стандарти относно статута на прокурорите“, която представяме днес, запознава читателя с актове на Комитета на министрите на Съвета на Европа, на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, на Конференцията на европейските главни прокурори, на Консултативния съвет на европейските прокурори, със становища и доклади на Венецианската комисия и други материали, които се отнасят до правното положение на прокурорите и съдържат действащите към момента европейски стандарти във връзка с тяхната независимост. Повечето от текстовете се публикуват за първи път у нас. Знанието на френски и английски език и отличното познаване на правната терминология дават възможност на колегата Иванка Иванова да се ползва от оригиналните текстове. Това придава ново звучене дори на някои от вече публикуваните преводи на български език, някои от които се оказа, за жалост, че съдържат известни смислови грешки и неточности.
В предговора на книгата основателно се посочва, че „публикуваните материали са важни за практикуващите прокурори, защото им позволяват да опознаят по-добре средствата, с които разполагат, за да защитават своята магистратска независимост както спрямо политически субекти, така и спрямо неправомерен натиск, упражняван в рамките на институционалната йерархия; позволяват им да разширят и да развият този инструментариум“.
Книгата е важна и за научната общност, която принципиално неглижира тази проблематика, както и за широката общественост – с оглед на конкретните очаквания и изисквания, които гражданите в една правова държава могат да имат към прокурорската институция.
Накрая искам да кажа, че работата върху такава книга е огромно предизвикателство и голямо удоволствие.
Още веднъж желая успех на книгата и на колегата Иванова в нейните бъдещи планове! Желая нови успехи и на издателство „Сиби“!
Иванка ИВАНОВА: У нас няма нито един пример на индивидуален прокурорски бунт за независимост
Това издание беше замислено и осъществено в периода 2019-2020 година в един контекст, при който темата за ефективността и отговорността на прокуратурата се сдоби с голямо политическо значение. Това заяви авторът на сборника Иванка Иванова при представянето му.
Тя припомни, че през 2019 година беше отбелязана печалната 10-та годишнина от решението на ЕСПЧ по делото „Колеви срещу България“. И напомни, че: то засяга въпроса за отговорността на главния прокурор. Генералните мерки, които произтичат от него още не са изпълнени и с напредването на времето този факт се превръща във все по-значим елемент от отношенията на България със Съвета на Европа и с ЕС.
В рамките на Съвета на Европа изпълнението на решението по Колеви представлява елемент от постмониторинговия диалог между ПАСЕ и България; б) Колеви е елемент и от наблюдението по Механизма за сътрудничество и оценка на ЕК, който е специфичен само за България и Румъния и макар и вече да не се публикуват доклади, не е формално отменен; в) Заедно с делата Великова, Екимджиев и др. попада в Доклада на ЕК за върховенството на правото в ЕС; г) ЕК формулира „върховенството на правото“ като условие към държавите членки с оглед на одобрението на техните Планове за възстановяване и устойчивост след ковид-пандемията.
На самостоятелно основание темата за статута на прокуратурата има засилено значение във вътрешнополитически план, отбеляза Иванова.
В края на 2019 г. за първи път изборът на нов главен прокурор беше съпътстван от граждански протести и само за втори път в 30-годишната ни демократична история президентът отказа да потвърди предложения от ВСС кандидат. В рамките на три дни от 7.07.2020 г. (дебаркирането на Христо Иванов на „Росенец“) до 9.07.2020 г. (злополучното нахлуване на прокуратурата в президентството) бяха публично изобличени едновременно двата най-съществени проблема на прокурорската служба в рамките на демократичната държава: продължителното бездействие по отношение на корупцията във високите етажи на властта и използването на наказателните производства като бухалка срещу политически опоненти. Произлязоха протестите от лятото на 2020 г., в които реформата на прокуратурата се превърна в централно искане. След това чрез изменение в законодателството бяха успешно ревизирани две от най-скорошните реформи във връзка с прокуратурата: Бюрото за защита беше преместено от прокуратурата в Министерството на правосъдието и бяха закрити органите на специализираното правосъдие. Все още нищо не е направено за решаване на проблема с произвола в действията на самата прокуратура.
В този контекст тя изтъкна три наблюдения, които донякъде мотивират необходимостта от изданието.
Първо наблюдение
Процесът на реформи в националната съдебна система у нас обичайно е движен от външен натиск. За всички промени в Конституцията в частта за съдебната власт след 1991 г. може да бъдат установени конкретни поводи в рамките на присъединителния процес към Европейския съюз. Това не е новост в историята на българското правосъдие. Първите съдоустройствени закони след Освобождението заимстват от руски образци, а българското конституционно устройство след 1947 г. възпроизвежда водещите елементи на съветското държавно право, включително и утвърждаването на главния прокурор като отделна конституционна фигура.
В рамките на европейската интеграция обаче външен натиск за реформа има, но няма единен експортен модел. Българската страна трябва да произведе резултат, а не да копира конкретно средство. Ето тази ситуация е сравнително нова и поставя сериозно предизвикателство както пред политиците, така и пред гражданското общество.
Освен това европейските императиви по отношение на прокурорите са доста по-неясни в сравнение с тези във връзка с независимостта на съдиите. Независимостта на съдиите е изрично изискване на ЕКПЧ, тази на прокурорите – не. Няма нито един акт на орган на Съвета на Европа, който да изисква независимост на прокурорите.
Това е така, защото моделите на организация на прокурорската служба варират силно в държавите членки на Съвета на Европа. Те варират от прокурорската служба като част от изпълнителната власт до независим орган. Правното положение на „главен прокурор“ в различните правни системи също е много различно. Моделите варират от пълно съвпадение на фигурата на главния прокурор и министър на правосъдието (Полша) до ограничение на властта на главния прокурор само в рамките на Върховния съд, както в държавите от романското право.
Сборникът съдържа описание на установените европейски стандарти относно статута на прокурорите, но не трябва да се разглежда като готова рецепта за копиране. Тези стандарти произтичат от ЕКПЧ и обслужват преди всичко конкретните цели на Съвета на Европа като международна организация. Тези цели се изразяват в гарантиране на правата на човека и върховенството на правото. Как да се осигури ефективността на правоохранителните институции в борбата с престъпността и особено с организираната престъпност и с корупцията по високите етажи, е преди всичко национален въпрос и той трябва да се решава в рамките, зададени от Съвета на Европа.
Второ наблюдение
Парадоксално е, че състоянието на прокуратурата през последните години става все по-значим политически проблем, а дебатираните в публичното пространство идеи за реформа са силно ограничени. Преди 12 години сребърният куршум беше „специализация“, а сега се обсъжда основно как да се намери извънредно средство за разследване на престъпленията на главния прокурор.
Донякъде това е обяснимо: дейността по досъдебното производство не е публична; за да бъде ефективно разследването, то трябва да е тайно. В този смисъл ефективността на прокурорите трудно се поддава на изследване отвън, понеже цялата публично достъпна информация за досъдебните производства се контролира от самата прокуратура.
Няма причина обаче, когато се обсъждат европейските стандарти относно статута на прокурорите, достъпът до информация на гражданското общество да зависи от самата прокуратура. Тя подхожда твърде селективно към наличните стандарти, като е превела и публикувала единствено препоръките на КСЕП, но не и препоръките на органите на Съвета на Европа (Комитета на министрите и Парламентарната асамблея). При това преводите страдат от редица грешки и неточности, които са изложени в предговора към настоящото издание.
Достъпността на стандартите в цялост е предусловие за формулирането на разумна критика към действията на прокурорите и оттам, към по-точно формулиране на проблемите и към разширяване на кръга от техните възможни решения, които се обсъждат в публичното пространство.
Трето наблюдение
Третият парадокс, който искам да подчертая, е, че у нас се говори за институционалната независимост на прокуратурата като институция и много малко за личната независимост на прокурора, подчерта Иванка Иванова. У нас много се говори за „вътрешното убеждение“ на прокурора, но в относимите актове на Съвета на Европа такова понятие изобщо не се среща. Среща се думата „съвест“, което обаче е нещо различно.
Иванова напомня, че на фона на изобилието от решения на Конституционния съд, които отстояват институционалната независимост на прокурорската служба като част от т. нар. „съдебна власт“, „у нас няма нито един пример на индивидуален прокурорски бунт за независимост; през последните 30 г. изобщо липсва публичен конфликт, при който от едната страна да стои прокурор по конкретно производство, а от друга – да може да се види кой точно упражнява незаконосъобразен натиск върху него и чрез какви средства.
Тази празнина не може да бъде запълнена от публичното говорене на главния прокурор (лично или през говорители), нито от колективното прокурорско говорене, когато определени позиции се изразяват посредством прокурорската асоциация“, смята юристът. Категорична е, че: „индивидуалната независимост на прокурора предполага отделните прокурори да се изразяват на публичния форум, да не стоят безгласни„.
Целите на сборника
Ясно е, че на този фон, настоящият сборник няма амбицията да разреши комплексните политически проблеми, свързани с ефективността и независимостта на прокурорите, казва съставителят.
Той има са цел само да утвърди в обществения дебат две прости положения. От една страна, че истинската ценност е индивидуалната независимост на прокурора. Институционалната независимост на прокурорската служба не е самоцел; тя е инструмент за осигуряване на индивидуалната независимост на прокурора по отделното производство – по същия начин, по който организационната самостоятелност на съдебната система е предпоставка за индивидуалната независимост на съдиите.
От друга страна, чрез подбора на стандартите сборникът цели да покаже, че дори в рамките на йерархична система прокурорите разполагат с определени инструменти за защита на собствената си независимост. Тези инструменти минават през налагането на определени изисквания към законодателната и изпълнителната власт – да формулира ясно кои органи имат задължения и какви задължения имат по отношение на наказателната политика на държавата. Те се изразяват и в изискванията, които прокурорите са в правото си да предявяват към указанията, които получават в рамките на прокурорската йерархия.
Сборникът е насочен и към професионалистите, които участват в наказателния процес, защото въпреки решаващата роля на прокурора в досъдебното производство, той не прави сам наказателния процес. В процеса участват съдии, разследващи полицаи и адвокати и те имат право на определени легитимните очаквания към дейността на прокурорите.
Иванка Иванова изразява признателност към професионалистите, подготвили сборника. „Дължа голяма благодарност на адв. Д. Доковска, която е научен редактор на сборника. Ако в крайна сметка той изглежда повече като качествена юридическа литература отколкото като публицистика, то заслугата е изцяло нейна и се дължи на нейните забележителни познания и на професионалния й опит като учен и като редактор.
Издателство СИБИ поеха определен търговски риск с тази публикация, която, както се вижда, в пазарно отношения не се очаква да стане „Хари Потър“. Благодаря на Васил Ташев и на Наталия Гуджева за доверието, за коректното отношение и за професионализма. Специално и с огромна благодарност искам да отбележа забележителната работа на коректорката на изданието – Искра Душкова. Благодаря и на Мария Цанова за елегантния външен вид на сборника.
На всички вас благодаря за вниманието и за това, че отделихте време, за да отбележим заедно появата на този сборник, заключи Иванова.
