Последни новини
Home / Актуално / По някои въпроси на съпричиняването на вреди от кредитора при договорната отговорност

По някои въпроси на съпричиняването на вреди от кредитора при договорната отговорност

Defakto.bg

 

     Проф. Иван Русчев, д.ю.н.,

Юридически факултет, СУ „Св. Кл. Охридски“, 

            член-кореспондент на БАН

 

Макар и не попадаща сред често коментираните въпроси в доктрината, фигурата на съпричиняването на вреди от кредитора (чл.81, ал.2 ЗЗД), респ. – от пострадалия при деликт (чл. 51, ал.2 ЗЗД) поставя сериозни проблеми, в разрешаването на които съдебната практика далеч не е единна. Докато доктрината се съсредоточава най-вече върху теоретичния въпрос дали при съпричиняване поведението на кредитора (респ. – на пострадалия при деликт) трябва да е виновно, респ. – само противоправно или е достатъчно то обективно да се намира в причинна връзка с длъжниковото неизпълнение, респ- деликт[1],  извън нейното полезрение обикновено остава въпросът дали съпричиняването на вреди от кредитора следва да бъде въведено в процеса с нарочно възражение на длъжника – ответник или е достатъчно твърдението, което той прави – било в отговора на исковата молба, било последващо, в хода на процеса. И ако при арбитражен исков процес, въпросът едва ли има особено процесуално значение, доколкото арбитражният съд не е обвързан с прилагането на ГПК, респ. с преклузиите по  неговия чл. 133, то отговорът на посочения въпрос, респ. има ли незаявяването на възражение за съпричиняване на вреди в съдебния исков процес (в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК), преклудиращо действие, предполага неговото по-детайлно разглеждане. Още повече това се налага когато претендираните от кредитора вреди са под формата на уговорена неустойка, в който случай значителна част от авторите причисляват хипотезата към тази на намаляване на неустойката по чл. 92, ал.2 ЗЗД.

                      I. Доктрината и съдебната практика преобладаващо приемат, че намаляването на уговорената неустойка съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД се осъществява  по възражение на неизправния длъжник по главното задължение[2], срещу когото е насочен и искът за неустойка и той претендира било нейната прекомерност, било че задължението е изпълнено от него макар неправилно или отчасти. Именно на разграничаването на намаляването на неустойката по чл. 92, ал.2 ЗЗД от съпричиняването по чл. 83, ал.1 са посветени настоящите бележки.

            1. Преди всичко, не би могло да бъде оставено без внимание и едно друго авторитетно разбиране, поддържано в нашата доктрина – това на проф. д-р П. Голева, повторено нееднократно през последните години[3].

Според проф. Голева, „Намаляването на неустойката може да стане или по искане на длъжника, или по инициатива на съда. Според буквата на закона съдът може да намали неустойката, т.е. законът му предоставя властта сам да прецени дали да намали неустойката, или не. Намаляването на неустойката е уредено като право на съда, а не само като право на длъжника...Не само у нас, но и в законите на други страни (например Австрия) правото на съда е уредено като пример за съдебна корекция на договора. Става дума за изменение на договорна клауза от съда, което е предвидено в закона. Правната норма на чл. 92, ал. 2 ЗЗД е императивна[4] и не може да бъде дерогирана със споразумение между страните……. Ако кредиторът е съпричинил вредата, намалената поради прекомерност неустойка следва да се намали и съобразно приноса на кредитора – чл. 83, ал. 1 ЗЗД[5]

        2. Широко разпространено е смесването на намаляването на неустойката със съпричиняването на вредите. Така напр. проф. Калайджиев[6] приема че „кредиторът не следва да бъде обезщетен с цялата неустойка, когато той е допринесъл виновно за неизпълнението на длъжника – Р. по ВАД 52/1995. Щом неустойката има обезщетителен характер, а вредите се дължат и на виновното поведение на кредитора, неустойката трябва да бъде намалена“ и сочи изрично чл. 83, ал.1 ЗЗД. Без да взема изрично отношение по въпроса дали съпричиняването на вредите от кредитора по чл. 83, ал.1 ЗЗД следва да бъде релевирано с възражение или с насрещен иск, проф. Калайджиев[7] се задоволява да отбележи, че „намаляването на неустойката може да бъде извършено само от съда, но не служебно, а по искане на заинтересуваната страна, т.к. законът не предвижда възможност за служебно намаляване на неустойката, а тя би била в противоречие с диспозитивното начало“.

         3. Авторът обаче изрично приема[8], че „установяването на несъответствието на неустойката с вредите, не е въпрос на право, а на факт, доказателствената тежест за който носи длъжникът. Като се има предвид, че в исковия процес ответникът въвежда посредством възражение свои насрещни (вкл. материални) права, твърдението, че установяването на прекомерността, на изпълнението (макар неточно и отчасти по чл. 92, ал.2 ЗЗД) е факт, води по-скоро до извода, че намаляването на неустойката не изисква задължително релевирането на този факт да става с процесуално възражение. Такъв извод не противоречи на изразеното категорично от същия автор твърдение, че намаляването на неустойката може да бъде извършено само от съда, но не служебно. Защото фактите в процеса най-често се въвеждат с твърдения на страната, което също изключва служебното намаляване по чл. 92, ал.2 ЗЗД от съда. Съдът няма да действа служебно и диспозитивното начало ще бъда спазено както когато ответникът се брани с възражение, с което въвежда едно насрещно материално субективно право, така и когато той въвежда факти, чрез твърдения, които трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване.

      4. Фактът, че проф. Калайджиев не настоява намаляването на неустойката да става чрез изрично възражение, а с простото твърдение на факта на несъответствието на неустойката с вредите, се потвърждава и от неговата теза[1], че „когато намалява неустойката в случаите по чл. 92, ал.2 ЗЗД съдът не действа като правораздавателен орган, тъй като в случая не е налице спор относно накърнени граждански права (а следователно и нужда да се въвежда спорно право посредством възражение, каквото би било нужно, ако процесът би бил исков- бел. моя, И.Р.) Той осъществява администрация на граждански отношения. Според автора в случая „съдебната намеса се състои изменение на гражданските отношения, което е изгодно за едната страна и неизгодно за другата, а не е за несъответствие на решението с материалния закон“. Той поддържа, производството по намаляване на неустойката е двустранно и спорно, наподобяващо конститутивния исков процес по това, че завършва с решение, променящо съществуващото гражданско отношение, но не се ползва със сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Правните последици от него не са процесуални, а единствено материалноправни – изменение на акцесорното правоотношение.

            Извод: Това е допълнителен аргумент, че възражението би било необходимо в един исков процес, където чрез него ответникът въвежда свое насрещно материално право. Доколкото обаче според автора процесът по намаляването на неустойката по чл. 92, ал.2 ЗЗД не е исков, а такъв по спорна съдебна администрация, където фактите изгодни за едната страна (несъответствието между размера на уговорената неустойка и действително претърпените от кредитора вреди) не се въвеждат с процесуално възражение, а с твърдение, като е достатъчно да ги докаже с пълно доказване, това дава силна аргументация на извода, че намаляването на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД не изисква възражение, а само твърдение от страна на ответника. И доколкото широко възприеманото, цитирано по-горе разбиране, че съпричиняването на вреди от кредитора, предвидени под формата на неустойка, е форма на нейното намаляване, това доказва извода, че и в хипотезата на чл. 83, ал.1 ЗЗД възражение за съпричиняване, направено от ответника по иска за неустойка, не е необходимо да се въвежда с процесуално възражение.

                            II. Този извод обаче може да бъде обоснован не само с аргументи от намаляването на неустойката по чл. 92, ал.2 ЗЗД.

             1. Текстът визира хипотеза, съществено различаваща се от тази по чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В чл.92, ал.2 ЗЗД става дума за намаляване на обезщетението за вреди, предвидени под формата на неустойка, причинени единствено и само от длъжника, но размерът на тази неустойка е прекомерно голям в сравнение с действително претърпените от кредитора вреди  или неустойката може да бъде намалена, защото длъжникът все пак е изпълнил задължението, макар неправилно или отчасти. При нея няма съпричиняване, а вредите са резултат единствено от поведението на длъжника (респ. – от привлечените от него в изпълнението лица, за които той отговаря). Чл.83, ал.1 ЗЗД представлява съвсем различна хипотеза, което изключва възможността по аналогия на закона да се приложи чл. 92, ал.2 ЗЗД, вкл. и оспореното по-горе тълкуване, че съпричиняването трябва да се претендира с възражение.

Съпричиняването на вредите се разглежда като фактически състав, включващ неизпълнение (или деликт), извършени от длъжника (респ. – от делинквента), върху които да се възлага гражданската отговорност; причинна връзка между поведението на кредитора (действие или бездействие) и вредите; неделимост на настъпилата вреда. Разликата между двете разпоредби е очевидна – в чл.83, ал.1 ЗЗД се касае за вмесване на кредитора в причинната връзка довела, до увреждането му (която и теория за съпричиняването да приемем), докато в чл. 92, ал.2 ЗЗД вредите, обезщетявани с неустойката, се дължат единствено на поведението на длъжника, без вмесване от страна на изправния кредитор. В този случай е достатъчно длъжникът да твърди факта на съпричиняването, без да е необходимо да прави каквото и да било процесуално възражение, въвеждащо някакво материално (непритезателно) право на намаляване.

           2. В най-новата литература д-р А. Славчев[2] макар също да приема, че „нормата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД не създава субективно право за длъжника, което да придава за него правна власт спрямо кредитора и да го подчинява на волята му“ заключава, че „възражението на длъжника за настъпило съпричиняване представлява въвеждане на твърдение за правнорелевантен факт, който изключва частично или изцяло претендираното от ищеца право на обезщетение.“. На с. 194, без да цитира конкретна литература и без обосновка, авторът приема за „известно“ „в гражданския процес [че] влиянието на поведението на кредитора върху размера на дължимото обезщетение се разглежда във връзка с предмета на спорното право като „възражение за съпричиняване на вредите“.

       3. На това разбиране проф. П. Голева основателно възразява[3], репликирайки автора ако е доказана вината на кредитора, необходимо ли е длъжникът да направи изрично възражение, за да може съдът да приложи съответната правна норма? Винаги ли когато съдът събира доказателства и приема за установени факти, той е със завързани ръце, ако заинтересованата страна не направи възражение? Според проф. Голева при разглеждания институт съдът не се произнася служебно, а е длъжен да приложи чл. 83, ал. 1, ако установи, че са налице всички елементи на фактическия състав. Тук не става въпрос, една от страните да упражни своето право да иска намаляване на обезщетението, а за върховенство на закона, за прилагане на диспозицията на правната норма, ако е доказан нейният хипотезис.

Очевидно в този случай проф. Голева приема, че длъжникът няма субективно насрещно право срещу кредитора да иска намаляване на обезщетението[4]. А щом не притежава такова субективно право,  следователно той не може и да упражнява такова с възражение. Процесуалното възражение в общия случай е способ  за упражняване на насрещно (ако не потестативно, то поне непритезателно) право, което длъжникът има срещу кредитора. Следователно длъжникът не само не е обвързан, под санкцията от процесуална преклузия (чл. 133 ГПК), да предяви възражение по смисъла на чл. 131 ГПК за съпричиняване, но и такова възражение не би било основателно, именно поради липсата на насрещно субективно материално право на длъжника срещу кредитора.

       4. По отношение пък на опасението, че без направено възражение за съпричиняване, съдът щял да се окаже в положението служебно да намали или дори да изключи дължимото се на кредитора обезщетение за вреди, проф. Голева[5] възразява, че макар съдът не може служебно да събира доказателства, той е длъжен, след като установи фактическата обстановка, след като са доказани фактите, че кредиторът виновно е причинил изцяло или частично неизпълнението на задължението от длъжника, да приложи чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Без значение е дали тя е от императивен или диспозивен характер. След като правилно се приема, че длъжникът няма субективно право, не може да се забрани на съда на намали обезщетението при доказани факти за наличието на принос от страна на кредитора.

    5. Допълнителен аргумент за необвързаността на съда от направено възражение за съпричиняване, респ. – за неговата задължителност, може да се открие във възможността на съда самостоятелно да реши, независимо от

направеното искане, да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност съгласно чл. 83, ал.1 ЗЗД. Така напр. в същата рецензия върху цитирания дисертационен труд на д-р А. Славчев, полемизирайки с автора, проф. Голева доразвива тезите си за самостоятелността на преценката на съда по чл. 83, ал.1 ЗЗД, изразяваща се в необвързаността му от „възражението“ на ответника за намаляване или за изключване на обезщетението за вреди на кредитора. Според нея „съдът има право да намали обезщетението, макар че ответникът е направил възражение за освобождаване от отговорност. Чрез аргумент ab absurdum за нарушаване на  чл. 6, ал. 1 ГПК, се задава основателния въпрос „може ли служебно съдът да проверява вината на кредитора и как тя е повлияла върху неизпълнението и произтеклите от него вреди? Значи за прилагането на чл. 83, ал. 1 се изисква задължително да е направено възражение от ответника, а за определяне на конкретния принос съдът не е обвързан от възражението и не може да го отхвърли.

             ИЗВОДИ: Изложените допълнителни аргументи, вкл. почерпените от логическите разсъждения на други  автори – безспорни авторитети в областта на договорната отговорност, убедително обосновават извода, че намаляването на обезщетението (респ. освобождаването на длъжника от отговорност), е признато право на съда (а не преобразуващо насрещно субективно материално право на ответника, което той да трябва да предявява в процеса посредством нарочно възражение). За да постанови съдът такова намаляване, респ. – освобождаване на длъжника, е достатъчно събиране на доказателства за съпричиняване от страна на кредитора, които факти следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване. И това важи не само за обезщетението за вреди, но и за уговорената между страните неустойка.

Хипотезата би била сходна с тази, в която по иск за обезщетяване на вреди, от събраните по делото доказателства е видно, че те не са в претендирания от ищеца размера. За да определи размера на действително претърпените вреди, съдът не се нуждае от възражение от страна на ответника, а единствено  достатъчно събирането на доказателства, които длъжникът следва да докаже при условията на пълно насрещно доказване  подкрепени.  Няма причина друго да е разрешението в случаите, когато длъжникът – по иска за вреди, вкл. за неустойка,  е посочил доказателства за съпричиняване от страна на кредитора. И както твърди проф. д-р Поля Голева[1], ако приемем, че във всеки случай когато длъжникът противопоставя твърдения за неоснователност или за частична неоснователност на иска на кредитора, да се изисква съдът да процедира само въз основа на направено възражение, би означавало да го оставим безпомощен да реши делото очаквайки страните да въведат с възражение в исковия процес насрещни права, които те не притежават.

Ето защо и в чл.83, ал.1 ЗЗД, както и в общия случай на доказване на вредите, не е необходимо възражение от страна на длъжника, че кредиторът е съпричинил тези вреди достатъчно е да са събрани доказателства , за които ответникът носи доказателствената тежест. Ако съдът установи въз основа на събраните доказателства, че са налице всички елементи на фактическия състав на съпричиняването, единствено той има право да реши дали да намали или не това обезщетение, (респ. – уговорената неустойка) респ. – да освободи длъжника от отговорност. Тук не става въпрос едната от страните да упражни някакво свое право да иска намаляване на обезщетението (каквото тя няма), а за правото (и задължението на съда) да приложи правилно диспозицията на правната норма, щом е доказан нейният хипотезис.

Още повече, че хипотезата на чл.83, ал.1 ЗЗД, в която длъжникът иска намаляване на дължимото от него обезщетение (респективно на уговорената неустойка) поради съпричиняване, не е просто случаят на намаляване на неустойката, предвиден в чл. 92, ал.2 ЗЗД. Още повече, че съдът при предпоставките на чл. 83, ал.1 ЗЗД разполага с много по-голяма степен на свободата да преценява. В този случай той може и въобще да не присъди обезщетение на кредитора по чл.83, ал.1 ЗЗД, за разлика от хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД, където той може само да го намалява.  Но щом неговата дискреция се простира дотам, че, може въобще да не присъди въобще обезщетение за вреди на кредитора, когато насрещната страна е поискала или твърди само намаляване, per argumentum a contrario съдът въобще не се нуждае от такова възражение. Доколкото се касае за доказването на вредите, самостоятелността на съда трябва да бъде запазена, т.е. тя не е обвързана от възражение от страна на длъжника.

Няма пречка разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗЗД да се тълкува в смисъл, че  намаляването от съда на обезщетението, респ. – освобождаването на длъжника от отговорност, важи за други форми на договорна отговорност, включително и за неустойката.

Би могло да се добави като допълнителен аргумент срещу необходимостта от изрично възражение и че по подобие на намаляването на неустойката по чл. 92, ал.2 ЗЗД, в хода на процеса, разрешавайки този въпрос, съдът не действа като правораздавателен орган, доколкото в случая не е налице спор относно засегнати субективни материални граждански права, а се касае за спорна администрация на граждански отношения. Където възражението като средство за въвеждане в спора на насрещни материални права не е необходимо, още повече, че както бе посочено и в случая на чл. 92, ал.2 и в този на чл. 83, ал.1 ЗЗД, не се касае за субективно право на длъжника, а за факти.

Но дори да се допусне (чисто теоретично) в един съдебен исков процес въпрос за необходимостта на процесуално възражение, макар въвеждащо не насрещно субективно материално право, а факт (на съпричиняването), което да се би преклудирало в сроковете по чл. 133 ГПК, то в арбитражния, където арбитражът не е обвързан от правилата на ГПК, нито от преклузиите по него, такова възражение (респ. неговата преклузия) няма откъде да се изведе. 

[1] Цит. съч. с.513.

[2] Славчев, А. цит. в бел 1 на настоящата статия съчинение, с.195.

[3] Рецензия от проф. д-р Поля Голева на дисертационен труд за придобиване на образователна и научна степен „доктор”, научна област: 3. Социални, стопански и правни науки; Професионално направление: 3.6 Право, на Андреан Славчев на тема „Компенсация на вини при договорната отговорност“, Достъпна на: https://procedures.uni-plovdiv.bg/docs/procedure/2095/1515051523275164259.pdf

[4] Каквото право той няма  в случая на чл. 92, ал.2 ЗЗД при намаляване на неустойката, според цитираното по-горе становище на проф. Калайджиев.

[5] Голева, П. цит. рецензия

[1] Систематизирано изложение на различните виждания по този въпрос, вж. у Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 7-мо издание, С. Сиби, 2016, с. 472-474. Най-подробен актуален преглед на отделните теории за същността на т.нар. компенсация на вини, вж. у Славчев, А. Компенсация на вини при договорната отговорност, Дисертационен труд за придобиване на образователна и научна степен „доктор”, успешно защитен в Юридическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“, 2016 г., (глава втора), а по-конкретно за отделните елементи от фактическия състав на компенсацията на вини при договорната отговорност – характера на причинната връзка, значението на противоправността при компенсацията на вини, вината на кредитора – в нейната глава трета.

[2] Така напр. Таков, К. Към въпроса за намаляване на неустойката, В: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев, С. Сиби, 2005, с.406. Според автора прекомерната неустойка не се намалява “по право”, а само при упражнено право на намаление. Според него в случая се касае за потестативно право на длъжника, упражнявано по съдебен ред – с конститутивен иск или с правоизключващо възражение. Преобразуващият характер на правото според автора следва от това, че упражняването му неговият носител – длъжникът по неустойката предизвиква промяна в чужда правна сфера (тази на кредитора), без да е необходимо съгласието на последния.

[3] Преди всичко в авторитетния коментар „Неизпълнение на договора“, изд. ИК „Труд и право“, С. 2015г. ISBN 978-954-608-226-8. Изготвен от високо ценени автори в тази област: проф. д-р Поля Голева – ИДП-БАН, съдия Тотка Калчева – ръководител на I т.о., ТК на ВКС, съдия Стефан Кюркчиев – СГС, съдия Красимир Машев – САС, д-р Георги Хорозов – адвокат, както и В: „Неизпълнение на договора – общи положения“, публикуван в ЕПИ On-line, 2016-05-03, http://epi.bg, книга „Неизпълнение на договора“, стр. 20 (1.7. Неустойка, 1.7.9 Намаляване на неустойката)автор на главата проф. д-р П. Голева.

[4] Обратно Калайджиев, А. цит. съч., с.511, според който правилата на чл. 92, ал.2 са диспозитивни и се прилагат, ако страните не уговорят друго

[5] Пак там, с. 101.

[6] Калайджиев, А. цит. съч., с.509.

[7] Калайджиев, А. цит. съч, с.513.

[8] Цит. съч, с.509.

About De Fakto

Проверете също

Правната комисия одобри на първо четене законопроекта за личния фалит

Правната комисия одобри на първо четене Закона за несъстоятелност на физическите лица, добил популярност като …

Декларацията на „Продължаваме Промяната“ към служебния кабинет да внесе незабавно бюджет за 2023 г., не мина

С 86 гласа „за“, 127 „против“ и един „въздържал се“ парламентът отхвърли предложената декларация от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.