Последни новини
Home / Законът / Дължат ли се лихвите при връщане на удържаните противоконституционни такси по чл. 35а ЗЕВИ?

Дължат ли се лихвите при връщане на удържаните противоконституционни такси по чл. 35а ЗЕВИ?

Defakto.bg

 

Сайтът „Предизвикай правото!“ депозира становище по тълкувателно дело № 1/2022 г. ОСГТК

 

Васил Петров, съдия

Предстои ВКС да се произнесе по тълкувателно дело № 1/2022 г. по въпроса какво е правното основание на предявен срещу държавата иск за връщане на сума, платена (удържана и внесена в държавния бюджет) такса по силата на противоконституционния чл. 35а ЗЕВИ, след постановяване на решението на КС за обявяване на противоконституционност – деликт или неоснователно обогатяване.

Тълкувателното дело е образувано след констатиран трибой в мненията. Една група решения приема, че правното основание на иска е деликтният иск по чл. 7 от Конституцията, като в тези случаи съдилищата присъждат и законната лихва за забава върху удържаните такси от датата на удръжката до датата на исковата молба. Втора група съдии приема, че правното основание на иска е неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и затова въпреки че държавата се осъжда да върне събраната сума, не се присъжда лихва за забава, ако няма покана. Трета група решения приема, че принципът на справедливостта изиска двата иска (деликтният и за неоснователното обогатяване) да се разглеждат като алтернативни един на друг.

На 11.10.2022 г. е депозирано становище до Върховния касационен съд от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ чрез д-р Васил Петров, съдия в СРС ( https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/stanovishte-talk-d-1-2022-osgtk-vks/).

В становището се обосновава теза, различна от трите посочени становища:

Правното основание на предявен срещу държавата иск за връщане на сума, платена (удържана и внесена в държавния бюджет) такса по силата на противоконституционния чл. 35а ЗЕВИ, е нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Лихвите върху удържаните такси от датата на удръжката до датата на исковата молба или до поканата съставляват вреда по см. на чл. 7 КРБ и подлежат на обезщетяване с иск на основание чл. 7 КРБ.

В становището се представят данни, че в цялото историческо развитие на българското право до 2014 г. гражданските съдилища са разглеждали искове за връщане на недължимо събрани или надвнесени публични вземания, като тези искове винаги са били за неоснователно обогатяване.

В становището се обосновава, че тезата (подкрепена наскоро и в становището на Висшия адвокатски съвет – линк: https://www.vas.bg/bg/c/vrkhoven-kasatsionen-sd), че връщането на удържаната противоконституционна такса, може да стане с иск на деликтно основание по чл. 7 КРБ, и същевременно се присъждат лихви за забава от датата на деликта, е вътрешно-противоречива. Ако, както приемат съдебните състави, възприемащи тезата за деликтна отговорност, решението на КС за обявяване противоконституционност по чл. 35а ЗЕВИ няма обратно действие, а удръжките на противоконституционните такси са вече приключили правоотношения, ако, противоконституционният закон наистина е задължителен, докато не бъде обявен за противоконституционен от КС, то отговорност по чл. 7 КРБ няма как да възникне от датата на приемането на противоконституционен закон – трябва да се приеме, че липсва елемента противоправност, тъй като до решението на КС законът е напълно задължителен и е произвел окончателно ефекта си. Отговорност по чл. 7 КРБ може да възникне за неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за приемане на корекционни мерки, обаче тогава лихвите за забава би трябвало да се присъдят от момента на забавата по това задължение на НС.

По въпроса кой иск има приоритет и изключва другия: деликтният или искът за неоснователно обогатяване в становището се приема, че искът по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД изключва деликтният иск на същия ищец за престацията, която пряко е напуснала патримониума на ищеца и е влязла в патримониума на ответника. Това е така, защото тази престация не е вреда по смисъла на чл. 45 и сл. ЗЗД и по тази причина деликтна отговорност не може да се породи.

Посочва се, че българското облигационно право прокарва разграничението между вредата от едно деяние или от едно неизпълнение на облигационно задължение, от една страна, и престацията, подлежаща на връщане, в резултат на прекратяването на дадено правоотношение по някаква причина и в частност поради санкционирането на неизпълнението или на противоправното деяние. Това се онагледява с примери:

– При разваляне на двустранен договор поради виновно неизпълнение изправната страна на осн. чл. 88, изр. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД има право да получи обратно онова, което е дала по договора, а съгласно чл. 88, изр. 2 ЗЗД тя има право да получи допълнително и обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Дадената престация обаче в очите на законодателя не е вреда, а вредата не е нещо, което поизтича от договора, а от неизпълнението му.

– Съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД при евикция при продажба на чужда вещ след разваляне на договора продавачът дължи връщане на цената, както и обезщетение за разноските по договора, необходимите и полезни разноски по вещта, както и обезщетение за всички останали вреди, които успее да докаже по общите правила. Тук законът пряко разграничава цената като престация по договора, която подлежи на връщане при прекратяване на правоотношението, от една страна, и съпътстващите разноски и вреди, породили се от развитието на отношенията по повод дефектната продажба и неизпълнението на задължението за прехвърляне на правото на собственост върху вещта.

– До допълнението на чл. 245, ал. 3 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г., обратен изпълнителен лист се издаваше против взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение, а след това допълнение на закона – също и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство. Добавката на законодателя е от съображения за справедливост към длъжника, като е ясно разграничението между двете претенции – първата е за връщане на нещо, което пряко е излязло от патримониума на длъжника и е отишло в патримониума на взискателя; втората е за обезщетение за вредите, които длъжникът е претърпял. Законодателят ясно е прокарал разликата.

На следващо място, в становището д-р Петров разглежда и въпроса за нуждата и допустимост на косвения контрол за конституционност след произнасянето на КС с решение за обявяване на закон за противоконституционност. Основното теоретично затруднение пред разглеждането и уважаването на претенция по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за връщане на удържана противоконституционна такса, е това, че удръжката е въз основа на действие на противоконституционна законова норма, а уважаването на иска се смята като че ли за признаване, че противоконституционният закон е нищожен, несъществуващ или недействащ (за периода преди решението на КС за обявяването му за противоконституционен). Последното изправя косите на тези, които приемат правната сигурност за най-висшата от ценностите на правовата държава и извеждат от нея забрана за упражняване на косвен контрол за конституционност от страна на съдилищата.

Вярно е, приема се в становището, че актът, обявен за противоконституционен от КС, не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила – арг. чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ,. Вярно е също така, че съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС възникналите правни последици от обявения за неконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. От нито една от тези две норми не следва обаче, че в периода до обявяването си за противоконституционен един закон, той поражда всички правни последици на един перфектен закон  и само от благоволението на Народното събрание зависи дали ще бъде приет последващ корекционен и/или обезщетителен закон.

Противоконституционният закон може да бъде обявен за такъв от КС по реда на прекия контрол. Освен това обаче всеки съд, който е сезиран с негово приложение, е длъжен инцидентно да контролира съответствието му с КРБ, тъй като Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, като разпоредбите й имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ. При противоречие между КРБ и закон, съдът трябва да приложи КРБ, а не противоречащият й нормативен акт с по-нисък юридически ранг – закона. Правото на съдилищата да осъществяват косвен контрол за конституционност върху законите следва от общото им правомощие да разрешат правния спор, като приложат действащата правна норма, а при противоречието между две норми от различен ранг неминуемо следва да бъде отдадено предимство на нормата с по-висок ранг, освен ако друго не е предписано изрично.

Основанието за правомощието на съда да преценява конституционността на законите може да се търси и в други разпоредби на Конституцията. Съдиите са подчинени съгласно чл. 117, ал. 2 КРБ само на закона. Независимостта на съда и подчинението му единствено на закона не трябва да се разбира само в организационен смисъл, т.е. че нито един друг орган или правен субект не може да отправя каквито и да било нареждания до съдията как да се тълкува и прилага законът и да се решават делата, но и във функционален смисъл, т.е. в това, че съдът трябва да съобразява постановяваните си съдебни актове преди всичко със закона, а с другите правни актове (вкл. нормативни административни актове) – само доколкото те са съобразени със закона. Означава и, че съдът следва да се съобрази преди всичко с върховния закон – Конституцията, а със законите, само ако те не противоречат на КРБ.

В становището се акцентира, че таксите по чл. 35а ЗЕВИ са предвидени да се удържат в условията на финансов автоматизъм, т.е. направо, а не чрез издаването на финансов облагателен акт. Доколкото таксите са удържани въз основа на противоконституционен закон, удържането им е било без основание (липсата на основание е установима по реда на косвения контрол за конституционност и на прилагане на силата на пресъдено нещо на решението на КС). Ето защо в момента на получаване на сумата от държавата е възникнала кондикционно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и това кондикционно правоотношение не е приключило към датата на решението на КС за обявяване на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционен, тъй като то не може да приключи, без да е платено/изпълнено, освен ако се погаси по давност.

По отношение на лихвите д-р Петров излага, че лихвите от датата на удръжката до датата на исковата молба могат да се присъждат, но правното им основание е чл. 7 КРБ. В приложното поле на чл. 7 КРБ са вредите от незаконния акт, но не и пряко отнето от правния субект благо, тъй като последното подлежи на връщане. Невъзможността обаче правният субект да извлича ползи от благото за периода от отнемането му до връщането му за него е вреда и тя подлежи на обезщетяване именно на основание на чл. 7 КРБ. В практиката на Върховния административен съд по делата по чл. 1 ЗОДОВ редовно се приема, че вреда от незаконен административен акт или от незаконни действия на административен орган при или по повод административна дейност може да се съизмерява със законната лихва върху дадена парична сума.

About De Fakto

Проверете също

Правната комисия одобри на първо четене законопроекта за личния фалит

Правната комисия одобри на първо четене Закона за несъстоятелност на физическите лица, добил популярност като …

Декларацията на „Продължаваме Промяната“ към служебния кабинет да внесе незабавно бюджет за 2023 г., не мина

С 86 гласа „за“, 127 „против“ и един „въздържал се“ парламентът отхвърли предложената декларация от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.