Последни новини
Home / Актуално / Прокуратурата и „нейното“ вътрешно убеждение

Прокуратурата и „нейното“ вътрешно убеждение

Defakto.bg

 

Надежда Митева е бивш прокурор и говорител на ОП-Русе, магистър по право на ЕС на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и Университета на Лотарингия, Франция. Тя е командирован национален магистрат в Съда на ЕС, юрист-лингвист, администратор в кабинета на съдия Peter George Xuereb, понастоящем работи в Дирекция  “ Комуникация” на Съда на ЕС. Отразеното в статията отразява единствено личното мнение на автора.

Надежда Митева, бивш прокурор

Настоящото изложение има за цел да представи кратък анализ на широко прилаганата практика от Прокуратурата на Република България за провеждане и упражняване на ръководство и контрол по разследването, привличане към отговорност на лицата, извършили престъпление, както и за поддържане на обвинението в съдебната фаза на наказателното производство, от екип от наблюдаващи прокурори от състава на една и съща инстанционна прокуратура.

Безспорно е, че липсата на изрична законова уредба на подобен колективен орган в рамките на самата прокуратура предизвиква множество въпроси, които са свързани с необходимостта от преценка дали конституирането му в досъдебната и/или в съдебната фаза на процеса съответства на принципа на правовата държава, чийто характерен белег е и независимостта на съдебната власт, а и на принципа на равенство на страните в наказателното производство (principe de l‘égalité des armes), който е съществен елемент от правото на справедлив процес[1].

Всъщност от особена важност е изясняването дали колектив/състав от прокурори може законосъобразно да осъществява правомощията на прокуратурата, предоставени ѝ по силата на Конституцията и законите (Закон за съдебната власт (ЗСВ) и Наказателно-процесуален кодекс (НПК) във връзка с наказателното преследване, по конкретно наказателно производство в рамките на едно и също инстанционно ниво.

Предварителни бележки

Още в началото следва да се посочи, че правомощията за провеждане на разследване, за упражняване на ръководство и надзор за законосъобразното му протичане, за привличане към отговорност на виновните лица, за поддържане на обвинението по дела за престъпления от общ характер, както и за предприемане на действия за отмяна на незаконосъобразни актове, са предоставени на прокуратурата като цяло, но се упражняват от конкретни нейни членове –прокурори, съответстващи функционално и териториално на компетентния съд (членове 126 и 127 от Конституцията), както и от висшестоящи прокурори, включително и когато са оправомощени с функции по ръководство и съпътстващ или последващ контрол върху дейността на прокурорите от по-ниска по степен прокуратура. От своя страна, главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори (член 126 алинея 2 от Конституцията) за точното и еднакво прилагане на законите при упражняване на конституционните им правомощия чрез способите по член 127 от Конституцията.

Тук следва да се отбележи, че в член 127 от Конституцията става въпрос за различни по вид и съдържание способи на прокуратурата за реализиране на специфичното ѝ конституционноопределено задължение да упражнява надзор за спазването на законността (в различни стадии и пластове от развитието на производството), който не е задължително да бъде осъществяван едновременно или в цялост. От една страна, съответните прокурори може да не участват или извършват разследването лично (изцяло или отчасти), упражнявайки разследващата си функция в досъдебната фаза на производството, но, от друга страна, при всички случаи са длъжни да го ръководят и да гарантират законосъобразното му провеждане (ръководна и контролна функция), като са и единствените компетентни за повдигане и поддържане на обвинението (обвинителна функция).

Най общо, особеност на разследващата функция на прокурорите е, че тя може да бъде упражнена в рамките на едно и също досъдебно производство от прокурори от различни йерахични нива на прокуратурата, доколкото законодателството предвижда възможност и горестоящите прокурори да могат да извършват следствени и други процесуални действия съвместно или във връзка с осъществяването на ръководната си и контролна си функция по конкретно наказателно производство.

Ръководната и контролна функция върху разследването се осъществява от съответните първоинстанционните прокурори[2] спрямо разследващите органи, а от висшестоящите прокурори-спрямо прокурорите от по-ниската по степен прокуратура и разследващите органи. Контролът обхваща действия и бездействия, процесуални актове и актове по същество, а ръководството е свързано с указания относно правилното приложение на закона, както и с оказването на методическа и организационна помощ.

От своя страна, обвинителната функция (съчетана и с правомощието за предприемане на действия по отмяна на незаконосъобразни съдебни актове) се осъществява от първоинстанционните прокурори[3] чрез повдигане и поддържане на обвинението пред първоинстанционния съд, както и чрез обжалване или протест на постановените съдебни актове пред горната съдебна инстанция, а от висшестоящите прокурори чрез поддържане на обвинението пред горните съдебни инстанции и евентуално чрез изготвянето на въззивен/касационен протест. Обвинителната функция включва в себе си както преценката да се повдигне и поддържа обвинението/изготви протест, така и преценка да не се упражнят тези правомощия или, веднъж упражнени, да не се поддържат (член 293 НПК) или да се оттеглят (член 324 алинея 1 и 2, и член 352 алинея 1 НПК).

За да се прецени дали при осъществяването на посочените правомощия в наказателното производство прокуратурата може да действа в екип от прокурори, следва да се отдели специално внимание на нейната специфична структура и вътрешно институционална многопластова същност.

  1. Структура на Прокуратурата на Република България

Съгласно член 127 от Конституцията структурата на Прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата, а главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори, т.е. структурата е пирамидална. От своя страна член 136 ЗСВ е уточнено, че прокуратурата е единна. Тази особеност на прокуратурата, развита подробно в устройствения закон и в НПК, означава, от една страна, че при осъществяването на функциите си прокурорите са взаимнозаменяеми, както и че с действията си всеки прокурор ангажира прокуратурата като цяло. От друга страна пък, всеки прокурор е йерархично подчинен на административния си ръководител и на по-горестоящия прокурор, а всички прокурори на главния прокурор. Тази йерархична подчиненост и обвързаност засяга не само чисто административния аспект в дейността на

прокуратурата, но пряко се отнася и до типичната прокурорска дейност и постановените от прокурорите актове и извършвани процесуални действия по конкретни наказателни производства.

  • Относно взаимозаменяемостта на прокурорите при работата им по конкретни наказателни производства

Въведената взаимозаменяемост/възможност за смяна или заместване на прокурорите по принцип е взаимодействие на прокурори по хоризонтала в рамките на единната прокуратура. Както ЗСВ, така и НПК в множество разпоредби предвиждат заместване на един прокурор с друг в случай на отсъствие или друга ангажираност, обуславяща временна или постоянна невъзможност за осъществяване на функциите в досъдебната или съдебната фаза на конкретното производство, при наличие на уважен отвод или самоотвод, промяна в подсъдността, разделяне или обединяване на дела, действия по делегация, условия на спешност и др. Законът изрично допуска и заместване по вертикала, например в случаите по член 46 алинея 4 НПК, когато висшестоящ прокурор реши сам да извърши действия по разследването или други процесуални действия при отмяна на постановление на прокурор от по-ниската по степен прокуратура, което не е било разгледано по съдебен ред, както и при командироване на висшестоящ прокурор за поддържане на обвинението в по-ниска по степен съдебна инстанция или на прокурор от по-ниска по степен прокуратура за поддържане на обвинението в по-висока съдебна инстанция.

  • Относно йерархичната подчиненост на прокурорите при работата им по конкретни наказателни производства

Конституционно и законодателно въведената йерархичната подчиненост на прокурорите на административния им ръководител, на висшестоящия прокурор и на Главния прокурор е израз на взаимодействието им по вертикала в рамките на единната прокуратура. Тази подчиненост засяга както актове по същество, така и различни действия по разследването и други процесуални действия/бездействия по конкретното наказателно производство.

Въведени са различни механизми за осъществяването на контрол[1] върху дейността на прокурорите от административния ръководител[2], от висшестоящите прокурори и от Главния прокурор[3], които могат да се отнасят както до текуща, така и до вътрешноинстанционна (при упражнено право на обжалване) или служебна (по собствен почин) проверка на законосъобразността на прокурорските актове и процесуалните действия/бездействия. Тази проверка може да обхваща срочността на разследването, обективността, всестранността и пълнотата на разследването; правилното прилагане на НПК, включително в процеса на доказване, и правилното прилагане на материалния закон при безспорно установени факти. Ръководството и надзорът за законосъобразност, осъществяван от горестоящите прокурори, може да включва и участие в изготвянето на проекти за постановления, включително и за привличане на обвиняем, и на проекти за обвинителни актове или протести, както и евентуално в съвместно (с прокурора от по-ниската по степен прокуратура) присъствие при осъществяване на действия по разследването и други процесуални действия с оглед на гарантиране на законосъобразното им провеждане.

Изложеното дотук ясно разкрива, че при осъществяването на функциите си по конкретно наказателно производство в рамките на единната прокуратура прокурорите действат в условия на екипност (т.е. при участие (едновременно или последователно) на множество прокурори), която се изразява във взаимозаменяемост и йерархична подчиненост на конкретни указания. Въпреки това обаче, при всяка една от формите на така описаната по-горе екипност в рамките на единната прокуратура във всеки един момент на протичане на производството има ясно законовоопределен конкретен ръководен орган, който носи отговорност за взетите решения.

Освен това е безспорно, че всеки от прокурорите следва да решава въпросите от своята компетентност по вътрешно убеждение (член 14 НПК), основано на събраните доказателства и на закона, както и че задължителните указания на висшестоящите прокурори могат да се отнасят само до правилното приложение на материалния или процесуалния закон, без да се засяга вътрешното убеждение на прокурора. В тази връзка в решение в решение №7 по к.д. №4/2021 Конституционният съд е приел, че „в нарушение на Основния закон и процесуалното и устройствено законодателство би било например даване на указания на прокурор кое лице да привлече като обвиняем, каква оценка да се направи на доказателствата, какви фактически положения да се приемат за установени, дали да се спре или прекрати производството или да се внесе обвинителен акт в съда, тъй като не се отнасят до прилагането на закона, а се отнасят до въпроси, които се решават по вътрешно убеждение от прокурора“. Тази страна от прокурорската дейност по член 127 от Конституцията, която се основава единствено на свободно формиране на вътрешното убеждение на прокурора, остава извън обхвата и на надзора за законност, осъществяван от главния прокурор[4].

Следователно именно по въпросите, които се решават по вътрешно убеждение, подчинено само на доказателствата и на закона, не може да бъде упражняван контрол над дейността на прокурорите, да се оказва намеса или каквато и да било друга форма на влияние (съвместно вземане на решения) или участие от висшестоящи прокурори (включително и от главния прокурор).

След като това е така по отношение на взаимодействието на прокурорите по вертикала, обусловено от йерархичната им подчиненост, следва да се установи дали взаимодействието на прокурорите по хоризонтала допуска екипно участие, извън случаите на взаимозаменяемост, описани по-горе. В тази връзка следва да се прецени и в каква степен е гарантирана независимостта на прокурорите, както и дали подобна практика не

представлява злоупотреба с процесуални права при упражняването на правомощия, в които е концентрирана изключителна държавна власт.

  1. Правовата държава

Най-напред следва да се припомни, че „правовата държава” задължително включва „правила за упражняването на властта“ и „изискване за ясно и точно определяне на органите, техните функции и взаимоотношения“[1]. Правомерното упражняване на властта винаги е обусловено от наличието на правни гаранции за нейното точно упражняване, които изключват всякакво съмнение за злоупотреба и прекомерност.

Съгласно делегиращата разпоредба на член 133 от Конституцията въпросите, свързани с организацията и дейността на прокурорските органи, както и с осъществяване на тяхната отговорност, следва да се уреждат със закон.

От друга страна, принципът на правовата държава, въведен с член 4 от Конституцията, се проявява преди всичко в независимостта на съдебната власт (член 117 алинея 2 от Конституцията), част от която е и Прокуратурата на Република България. Фактическата независимост на отделните прокурори е обвързана с изискване за тяхната обективна и субективна безпристрастност. Когато обаче става въпрос за колективен орган, преценката за неговата обективна безпристрастност следва да се извърши на базата на обстоятелства, които биха могли да поставят под съмнение безпристрастността на целия състав, независимо от личното отношение на който и да е от неговите членове[2].

  • Относно правилата за упражняване на властта

Дори и да се игнорира чисто езиковото тълкуване на всички относими законови текстове в НПК и ЗСВ, в които „прокурор“ е употребено в единствено число, няма как да не се отчете, че на законово равнище не е въведена фигурата „екип от прокурори“ за обозначаване на първоинстанционен колективен прокурорски орган, притежаващ описаните в член 127 от Конституцията правомощия на прокуратурата в досъдебната и съдебната фаза на наказателно производство, независимо и самостоятелно от правомощията на включените в състава му отделни прокурори. За сметка на това, във всички случаи, в които законодателят предвижда възможност за осъществяване на колективни функции от органите на съдебната власт, това е изрично регламентирано-например разпоредбите относно състава на съда, компетентен в различните фази на производството, чието неспазване обуславя и незаконност на съдебния състав.

Това е от особена важност, тъй като реално липсват правни норми относно начина на формирането на този орган („екип от прокурори“), действащ в състав (по чия инициатива-на първоначално определения наблюдаващ прокурор, на административния ръководител, на висшестоящ прокурор или на главния прокурор); относно броя на участващите прокурори (двама, трима , петима или всички от състава на съответната прокуратура) и избора им на случаен принцип; евентуалната ръководна роля на някой от тях при вземане на решения по същество и правомощията на останалите; наличието на основания за отвод в случай на несъгласие с общата позиция; продължителността на действието на този орган (до приключване на досъдебната фаза с акт по същество, до приключване на съдебната фаза с акт по същество или др.); естеството на наблюдаваните производства, по които се допуска конституирането му (за престъпления от определен вид, по дела на специален надзор, по дела с фактическа и правна сложност или др.); конкретния механизъм за вземане на рeшения и най-вече начина на формиране на общата воля, която би трябвало да е израз на едно общо вътрешно убеждение

Доколкото вътрешното убеждение на всеки прокурор е една от най ярките гаранции за неговата независимост и не подлежи на йерархичен контрол и влияние, в още по-малка степен може да се допусне, че е възможно да бъде засегнато в условията на равнопоставеност в рамките на едно и също инстанционно ниво на съответна прокуратура, в което прокурорите дори нямат ръководни, контролни или възлагателни функции един спрямо друг. Абсурдно би било да се счита и че осъществявайки обвинителната си функция всички/или някои прокурори от една инстанционна прокуратура са длъжни да действат в условията на единодушие, а не просто на единност (т.е. взаимозаменяемост), и не разполагат със собствено право на различна оценка на доказателствата. В този смисъл дори особената институционална структура на прокуратурата не предполага колективно участие на прокурори при вземането на решения по същество, които са проява на изключителната ѝ компетентност[3] за привличането към отговорност лицата, извършили престъпление, и поддържането на обвинението по наказателни дела от общ характер.

Проблемът произтича от факта, че когато става въпрос за колективен орган, правопораждаща е не индивидуалната, а колективната воля, която по принцип се формира, когато мнозинството от членовете му (т.е. техният брой следва да бъде законово фиксиран и да допуска вземането на решение) са убедени в правилността на изводите и взетото решение. Т.е. членовете на колективния орган имат еднакви права и участие във формирането на общото решение на колективния орган.

От една страна, при липсата на законово установени правила биха могли да възникнат усложнения в хода на наказателното производство, доколкото различните участващи прокурори в рамките на състава („екип от прокурори“), упражнявайки индивидуално собствените си правомощия по член 127 от Конституцията, може да формират и изразят различни позиции при реализирането на обвинителната си функция. Така например, в съдебната фаза не би имало законова пречка някой от включените в състава прокурори да изрази позиция, че не поддържа обвинението, или че го оттегля, а друг да застъпи обратната теза. При липсата на правна регламентация би било невъзможно да се установи действителната воля на прокуратурата, както и да се изгради преценка, кой от участващите прокурори (или всички едновременно/някои от тях) е легитимиран да я изрази.

От друга страна, разпоредбата на член 144 ЗСВ въвежда фигурата на наблюдаващ прокурор, за осъществяване на ръководството по разследването, и предвижда основанията (невъзможност за участие в съдебно заседание при уважителни причини) и реда, по който този прокурор може да бъде заместен от друг в съдебната фаза на производството. Следователно законодателят е предвидил във всеки един момент изрично индивидуално упражняване на прокурорските функции от конкретен прокурор в съдебната фаза, който при възможност трябва да съвпада с конкретния наблюдаващ прокурор от досъдебната фаза. Различно тълкуване на тази разпоредба би породило неяснота по въпроса следва ли при отсъствие на един прокурор от екипа наблюдаващи прокурори да се извърши заместване по така предвидения ред или органът запазва легитимността си, независимо от

намалената численост на неговия състав, както и дали целият екип принципно може да се замести от нов прокурор съдебната фаза.

Всички тези примерни въпроси неизменно произтичат от въвеждането на правна фигура, която не само не съответства на духа на закона, но и влиза в противоречие с неговите разпоредби. Безспорно е, че само въз основа на изрично установени в правна норма правомощия и производства се формира воля на колективен орган за настъпване на определени правни последици. Освен това, тази обща воля и механизмът на нейното формиране трябва да може да подлежи на проверка във всеки един момент от развитието на производството, доколкото наличието на пристрастност у някой от членовете на колективния орган, може да обуслови пристрастност на колективния орган като цяло или да доведе до невъзможност за формиране на мнозинство.

Следва да се отбележи и че липсата на законова регламентация на този колективен орган препятства възможността за преценка дали на него са му възложени всички или само част от конституционно установените способи за изпълнение на функцията на прокуратурата по член 127 от Конституцията или пък тези правомощия са разпределени по някакъв начин между участващите в него прокурори. Възможно е да се счете например, че част от прокурорите участват само с оглед на реализирането на разследващата функция, а други с оглед на реализирането на контролната и ръководната или пък на обвинителната функция.

Така или иначе, орган, който на практика упражнява изключителни държавни правомощия, но не е предвиден в закон, може всъщност да се окаже безконтролен дори в рамките на самата прокуратура, тъй като липсва и законов ред (а и установен съответен инстанционен колективен или едноличен орган[1]) за проверка на неговите колективни решения.

  • Относно независимостта

Установената от член 117, алинея 2 от Конституцията и възпроизведена в членове 10, 13 и 14 НПК независимост на прокурорите се реализира посредством изискването при осъществяване на своите функции те да се подчиняват единствено на закона, което от своя страна изключва всякаква друга зависимост (включително и зависимостта от главния прокурор по чл. 126, ал. 2 от Конституцията), и да вземат решения по вътрешно убеждение, формирано на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото[2].

Независимостта на прокурорите като орган на съдебната власт е пряко обвързана с наличието на безпристрастност, една от гаранциите за реализирането на която е предвидена в разпоредбата член 47 НПК във връзка с основанията за отвод и самоотвод. Следва да се има предвид обаче, че оценката за безпристрастността на прокурорите се различава от оценката за безпристрастността на съда, най-малкото предвид обстоятелството, че основателността на отвода или самоотвода подлежи на контрол от горестоящата прокуратура или от съда (член 47 алинея 4 НПК).

Освен това, с оглед на спецификата на функциите в наказателния процес по отношение на прокурорите не действа принципът за неизменност в рамките на едно и също наказателно производство, независимо от стадия, на който то се намира. Сред основанията за отвод/самоотвод обаче не фигурират случаите, при които се налага провеждането на допълнително разследване при отмяна на постановления по същество или при получаване на указания от горестоящ прокурор относно законосъобразното провеждане на разследването, доколкото, както бе посочено по-горе, с тях е недопустимо да се засяга вътрешното убеждение.

С въвеждането на практика за осъществяване на действия от колективен орган („екип от прокурори“) в състава на прокуратурата се засяга вътрешното убеждение на участващите прокурори, тъй като техните действия се подчиняват на формирана по неясни критерии колективна воля, за която липсва законова регламентация и съответен ред за преценка на основанията за отвод на част или на целия орган. По този начин се допуска отклонение от принципа на независимостта.

Подобен подход засяга и друга гаранция за независимостта на прокурорите, свързана с принципа за случайно разпределение на делата (член 9 ЗСВ), и може да обуслови извод за наличие на съществено процесуално нарушение.

Разпределението на преписките и делата между отделните прокурори се извършва в съответствие с вътрешни правила, утвърдени от главния прокурор (наричани по-нататък „Правилата“)[3], и по принцип е предоставено на административния ръководител на съответната прокуратура.

В член 24 от посочените Правила е предвидено, че „[п]ри необходимост от формиране на екип само от прокурори […], участниците в екипа се определят на принципа на случайния подбор“., както и че „[п]ри отпаднала необходимост формираният екип може да се редуцира и преди окончателното решаване на преписката/делото, като функциите на наблюдаващ прокурор продължават да се осъществяват от прокурора, първи по време определен по реда на случайния подбор, от по-малко натоварения прокурор или от друг прокурор, член на екипа, за който изрично се мотивират фактическите и правните основания за това“.

Анализът на посочената разпоредба от Правилата сочи, че преценката за необходимостта от формирането на екип от прокурори може да се извършва пряко и еднолично от съответния административен ръководител, което, от една страна, е вид недопустима йерархична намеса върху наблюдаващия прокурор (ако такъв все пак вече е бил определен на принципа на случайния подбор) относно начина на провеждане и ръководство на разследването (с екип или без), а от друга, позволява прякото участие на административния ръководител като член на този екип, доколкото той не е изключен от общото разпределение. Това поставя въпроса за степента на въздействието, което прекият административен ръководител може да окаже върху вътрешното убеждение на подчинените му прокурори, участващи в екипа, и пряко да засегне тяхната независимост предвид липсата на правила относно начина на вземане на решения. Освен това е видно, че във всеки един момент административният ръководител може да редуцира екипа (по съображения за отпаднала необходимост?!), като еднолично определи кой да продължи да наблюдава конкретното производство.

Възможността за разпределение на едно дело на няколко прокурори от състава на една и съща прокуратура, които да осъществяват функциите на наблюдаващ прокурор съвместно (а не последователно), или за изрично посочване кой да бъде изключен от екипа и кой да продължи работата по делото обезсмисля принципа на случайността, а с него и една от гаранциите за независимостта. Това може да създаде предпоставки за целенасочено включване на определени прокурори в екипа и последващо изключване на други (в зависимост

от изразена позиция във връзка с оценката на доказателствата). В по-широк план това може да доведе до отстраняване извън законовите основания на първоначално определен наблюдаващ прокурор и до възлагане на делото на прокурор/прокурори, които да следват „подходяща“ линия за развитие на производството. Т.е. решението за прибягване до конституирането на „екип от прокурори“ може да се окаже неправомерен способ за промяна на наблюдаващ прокурор, определен първоначално при спазване на принципа на случайния подбор.

Разпределението на конкретно производство на „екип от прокурори“ нарушава случайния подбор и по отношение на останалите дела в рамките на съответната прокуратура, тъй като променя индивидуалната натовареност и съответно влияе на съотношението между делата, подлежащи на разпределение, и натовареността на прокурорите, включени в разпределението. Промяната в натовареността може да доведе до целенасочено разпределение на определено друго новопостъпило или новообразувано дело на конкретен прокурор единствено под привидността на обстоятелството, че останалите прокурори са ангажирани с работа в екип.

Освен това, липсата на яснота относно броя на прокурорите, които могат да формират екип, може да доведе до състав, който не може да формира общо решение (например от двама прокурори), до състав, който включва всички или повечето прокурори от съответната прокуратура или до състав, подчинен на волята на участващия в него административен ръководител.

Липсата на яснота относно правомощията и функциите на органа, който ръководи разследването-т.е. дали този орган трябва да действа винаги екипно или в някои случаи участващите в него прокурори имат право на самостоятелни решения (еднолични или колективни, но не в пълен състав), може да доведе до разнопосочни указания до разследващите или да породи съмнение в законосъобразността на определени действия-например искане за претърсване и изземване, изготвено само от един от прокурорите в екипа, неподписан от всички обвинителен акт или друг акт по същество, и др. под. Това може да компрометира годността на събраните доказателства или валидността на съответния прокурорски акт или действие.

Освен това, при разногласие в екипа възниква въпросът чие решение е с приоритет-на прокурора, който счита, че трябва да се внесе обвинителен акт, или на прокурора, който счита, че производството следва да се прекрати. На която и позиция да се даде предимство обаче, независимостта на другия прокурор ще бъде съществено накърнена, доколкото неговото вътрешно убеждение не може да бъде изразено в съответен прокурорски акт, макар като наблюдаващ прокурор да е длъжен да се произнесе след приключване на разследването. В НПК обаче не е предвидена възможност наблюдаващ прокурор да не се произнесе при приключено разследване или да отстъпи на друг правомощията си и мълчаливо да се оттегли по нерегламентирани законово съображения.

От друга страна, при липсата на законова регламентация едновременното участие на множество прокурори („екип от прокурори“) в осъществяването на функциите на наблюдаващ прокурор може да доведе до положение, при което нито един от участващите не познава производството в неговата цялост, което пък поставя под съмнение още един аспект на вътрешното убеждение.

Всъщност се оказва, че с вътрешноинституционален акт и широко прилагана практика от страна на прокуратурата се допуска възможност за формиране в наказателното производство на орган „екип от прокурори“, който не фигурира в закон, а това представлява допълнително ограничение на прокурорската независимост, извън предвиденото по Конституция подчинение само на закона. Конституционното правомощие на главния прокурор за упражняване на надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори (член 126 алинея 2 от Конституцията) за точното и еднакво прилагане на законите не включва правомощие за дописване на законите, защото това би го превърнало в законодателен орган (какъвто той не е) и би обезсмислило принципа на разделението на властите.

  1. Равенство на страните

Принципът на равенство на страните в наказателното производство означава равенство в процесуалните възможности и следователно равенство във възможностите за защита на съответните права и интереси.

Предвид това неустановяването на наказателно-процесуални правила в законодателството може да наруши равнопоставеността на страните, тъй като целта на подобни правила е да защити обвиняемия/подсъдимия срещу злоупотреба с власт и следователно е най-вероятно именно защитата да пострада от такива пропуски и липса на яснота на правилата[1]. Тези правила трябва да засягат не само правомощията на органа, упражняващ властта, но и реда за неговото формиране с оглед на законосъобразното осъществяване на функциите, които са му възложени.

В този смисъл неравенството в процесуалните възможности не се изразява в обстоятелството, че прокуратурата се представлява по конкретно дело едновременно от трима прокурори например, а обвиняемият само от един адвокат , а от липсата на ред, по който може да бъде проверено от страна на защитата какъв е начинът (основанията) за конституиране на този колективен прокурорски (държавен) орган, и съответно валидността и законосъобразността на извършените от него процесуални действия и постановени актове. Ако се приеме, че възможността за формирането на подобен колективен орган съществува без изрични критерии, а поради това и преценката не е предоставена изрично на самата прокуратура (това безспорно е така), то би следвало и защитата да може да поиска или да се противопостави на конституирането на такъв орган по конкретното производство.

Когато не е ясно как се формира органът, който осъществява държавната власт, неизменно възникват съмнения за използването на властта за цели, различни от предвидените, а срещу подобни цели възможностите за защита са изначално ограничени. Въвеждането на подобен колективен орган не може да бъде оправдано със съображения за създаването на допълнителни гаранции за законосъобразно протичане на наказателното производство, тъй като гаранциите следва да се предоставят със закон, а не с вътрешни правила или практики, които размиват отговорността от упражняването на властта. Освен това, ако именно екипността гарантира в по-голяма степен законосъобразността на разследването, то тогава може да възникне съмнение по отношение на достатъчността на гаранциите за законосъобразно провеждане на производството по дела, наблюдавани само от един първоинстанционен прокурор. Създава се опасност и от накърняване на принципа на равнопоставеност на гражданите (член 6 от Конституцията), предвид обстоятелството, че по несъществуващи критерии дела за престъпления от един същ вид напълно произволно в едни случаи се наблюдават от „екип от прокурори“, а в други от един прокурор.

По изложените съображения може с основание да се приеме, че участието на подобен колективен орган в наказателното производство води и до засягане на правото на справедлив процес.

[1] В този смисъл решение на ЕСПЧ (Coëme and Others v. Belgium, § 102)

[1] Някак си е трудно да се приеме, че колективни действия и актове на „екип от прокурори“ подлежат на едноличен контрол от горестоящата прокуратура, осъществяван от един единствен, макар и заемащ по-висока длъжност прокурор.

[2] Решение №7 на КС по к.д.4/2021 г.

[3] Правила за приложението на разпределението на преписките и досъдебните производство на принципа на случайния подбор в Прокуратурата на Република България (утвърдени със Заповед №РД-02-23 от 13.09.2021 г., изм. и доп. със Заповед № РД-02-13 от 27.07.2022 г. на главния прокурор).

[1] Решение № 17 от 1997 г. по к. д. № 10 от 1997 г., Решение № 5 от 2002 г. по к. д. № 5 от 2002 г.; Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г.; Решение № 13 от 2010 г. по к. д. № 12 от 2010 г.; Решение № 8 от 2012 г. по к. д. № 16 от 2011 г., Решение № 4 от 2014 г. по к. д. № 12 от 2013 г.).

[2] Вж. по аналогия решение на ЕСПЧ (Kyprianou v. Cyprus [GC], no. 73797/01, § 118, CEDH 2005-XIII).

[3] Решение № 1 от 14.01.1999 г. по к. д. № 34/1998 г.

 

[1] В член 143 алинея 1 ЗСВ е предвидено, че „[в]сички актове и действия на прокурора могат да бъдат обжалвани пред непосредствено по-горестоящата прокуратура, ако не подлежат на съдебен контрол“.

[2] Така например, преценката за наличието на основания за удължаване на срока на разследването над 4 месеца принадлежи на административния ръководител, който следва да съобрази и неговото законосъобразно и срочно провеждане до момента. В член 234 от НПК изрично е записано, че при осъществяване на преценката за удължаване на срока за разследване административният ръководител се произнася и по мерките за процесуална принуда. Предоставянето на административния ръководител на правомощието да извърша проверка за провеждане на конкретното производство в определените срокове и за законосъобразността на наложените мерки за процесуална принуда е своеобразен израз на установения постоянен вътрешен контрол за законосъобразност и своевременност и бързина на разследването в рамките на самата прокуратура.

[3] С изключение на актовете на прокурора, постановени в хода на разследването (член 200 НПК), инстанционният или служебен контрол може да се развие до ВКП и Главния прокурор. Съгласно член 139 алинея 2 ЗСВ „[г]лавният прокурор и неговите заместници […] могат писмено да отменят или изменят прокурорски актове, освен ако са били предмет на съдебен контрол“. В изключителни случаи пък главният прокурор може да отмени и постановление за прекратяване на наказателното производство и след изтичането на сроковете по член 243 алинея 10 НПК.

[4] Решение № 11/2020 г. по к. д. № 15/2019 г.).

[1] Гарантиран от член 6 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

[2] Освен в случаите, когато висшестоящи прокурори наблюдават производство за престъпление от компетентността на по-нисък по степен съд.

[3] Освен в случаите, когато висшестоящи прокурори наблюдават производство за престъпление от компетентността на по-нисък по степен съд

About De Fakto

Проверете също

Гешев: Закриването на спецправосъдието е национална трагедия, изгражда специализации в 28-те прокуратури в страната

Главният прокурор Иван Гешев инициира възстановяването на специализациите в 28-те прокуратури в страната.Целта е  да …

Съветът за криминологични изследвания набеляза три основни теми за 2023-а година

Съветът за криминологични изследвания (СКИ) проведе първото си заседание днес и набеляза три основни теми, …

Един коментар

  1. Възхитена

    Чудесен и безпристрастен анализ, ще е хубаво да се прочете от действащи магистрати.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.