Съвместима ли е теорията за отказа от наследство като отказ от право на наследяване със Закона за наследството?

Defakto.bg

 

         В очакване на тълкувателното решение за отказа от наследство от деца

 

Д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд

 

В периода от влизане в сила на Закона за наследството през месец април 1949 г. до средата на месец октомври 2022 г. единствен учебник по наследствено право у нас беше този на Христо Тасев. В последното приживно на автора издание на този труд се приемаше, че е допустим отказ от наследство от ненавършило пълнолетие дете[1]. Въпреки това преобладаващата част от теорията[2] и от съдебната практика[3] приемаха, че отказ от наследство на дете (разбира се, и на запретено лице) е недопустим.

Ако в съдебната практика имаше пробиви в това преобладаващо становище, то те бяха в посока, че е допустим мълчалив отказ от наследство от дете в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗН[4].

Наскоро обаче практиката на ВКС по въпроса за изричния отказ от наследство на дете стана противоречива.

Състав на I г.о. (Определение № 180 от 30.10.2019 г. по ч.гр.д. № 3644/2019 г. на ВКС) прие, че отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК, тъй като не е изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена възможност за придобиване на такива, като в тази връзка се приема, че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не следва да се тълкува разширително. Същият състав е приел и че не съществува пречка по реда на чл. 130, ал. 3 СК съдът да извърши преценка дали отказът от наследство е в интерес на детето, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество.

Състав на II г.о. (Определение № 160 от 05.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2612/2020 г., ВКС) приема, че отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо отказът от наследство на дете се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.

За преодоляване това противоречие в практиката е образувано и висящо тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГК, по което още (към 30.10.2022 г.) няма произнасяне.

Междувременно, във втората половина на месец октомври 2022 г. българската наследственоправна наука се обогати с дългоочаквания учебник на доц. Анна Станева[5]. В него авторката, в съгласие с дългогодишното си преподаване[6], застъпва тезата, че отказът от наследство е отказ от право на наследяване, поради което, разбира се, попада по забраната на чл. 130, ал. 4 СК[7].

По въпроса за това дали е допустим отказ от наследство от дете при действието на ЗН 1949 и СК 2009 вече е писано толкова много, че едва ли има смисъл да се пише още, освен ако не се изтъкнат нови доказателства или тези (което не е по моите сили).

Обаче по въпроса какво точно субективно право упражнява или от кое точно субективно право се отказва един наследник, когато прави отказ от наследство, според мен може още да се добави. Ето моите мисли:

Поначало споделям мнението на доц. Станева, че „е необходимо при тълкуването [на закона] да се придържаме максимално близо до буквата на закона, особено когато няма ясни данни тя да е погрешна“[8]. Това е постулатът за езиковото тълкуване като първия тълкувателен способ, до който трябва да прибегне юристът, когато търси волята на законодателя.

И какво пише в Закона за наследството за правото на наследяване?

В глава четвърта на ЗН многократно се споменават „приемане/приемането“ и „отказ/отказът“ от наследство, споменава се и „правото да [се] приеме наследството“. На пръв поглед, значи, изглежда законодателят урежда две самостоятелни субективни права – правото на приемане и правото на отказ от наследство, така щото упражняването на едното включва „имплицитен“ отказ от другото. Изглежда, че тезата за отказа от наследство като имплицитен отказ от право на наследяване е вярна. Само на прав поглед! Защото на три места в текста на закона се споменава за право на наследяване, или, за да бъдем по-точни, в чл. 51, ал. 1, в чл. 58 и в чл. 59 се говори за „право да наследява“.

Какво обаче е това право на наследяване („право да наследява“)? Някакво трето субективно право, наред с правото да се приеме наследството и правото на отказ от наследство, и различно от тях? И на този въпрос може да се отговори. В чл. 51, ал. 1 ЗН и чл. 51, ал. 2 ЗН се постановява, че по искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него [наследството, бел. моя].

Безспорно е, че процедурата по чл. 51 ЗН цели да принуди наследника да се произнесе и да вземе решение с оглед наследството. Т.е. да застави наследника да упражни своето право на наследяване – това право се споменава в самия текст на закона. При това упражняването е по един от двата начина, визирани в ЗН – или като се откаже, или като приеме. Текстът на разпоредбата не позволява извод, че законодателят е целял да уреди процедура за принуждаване на наследника било да упражни едно свое субективно право – правото да приеме наследството, било да направи отказ от това субективно право. Ако беше вярна тезата на състава на II г.о. и на доц. Анна Станева, текстът на чл. 51, ал. 1 ЗН щеше да бъде формулиран иначе:

„По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява (или което има право на наследяване, или право да приеме наследството), за да заяви дали приема наследството, или се отказва от правото да приеме наследството (или от правото на наследяване).“

Текстът на разпоредбата обаче не е формулиран така, защото той стъпва не на концепцията, заета от съветското право[9] – за правото на наследяване като право да се приеме наследството, а на концепцията на френското и италианското право за правото на наследяване като опционно право[10] – като право, което дава възможност на наследника да вземе три решения относно наследството: да приеме наследството направо (чисто и просто, pure et simplement); да приеме наследството по опис; да се откаже от наследството.

Горното също пряко е посочено в текста на самия закон. Ето какво пише за трите опции на наследника в разпоредбата на чл. 62 ЗН:

„Приемането по опис [опцията за приемане с привилегията на органичена отговорност, бел. моя] от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава последните от правото да приемат наследството направо [приемане чисто и просто, опцията за неограничена отговорност, бел. моя] или да се откажат от него [опцията за отказ, бел. моя]“.

А причината за тази разпоредба и за изричното посочване на тези три опции точно в нея е в историята на френското право[11] – по това право когато е имало повече от един сънаследник, който е призован към наследяване, и сънаследниците не са могли да постигнат съгласие как да упражнят опцията (напр. един иска да приеме направо, друг да приеме по опис, трети – да се откаже), то законът е разпореждал да се приеме по опис[12]. Авторите на ЗН са искали да постановят друго и са посочили, че всеки наследник сам решава коя от трите опции да упражни.

И на последно място, в случай на съмнения дали законодателят, приел ЗН през 1949 г., е искал да възприеме съветската концепция за отказа от наследство като отказ от право на наследяване, или да остане на френско-италианската концепция за правото на наследяване като опционно право, каквото е било становището по ЗН (1890), могат да се погледнат законодателните работи по приемането на законопроекта, достъпни на сайта на Народното събрание[13]. Там воля за възприемане на първото аз не откривам.

И така, в обобщение на горното, ЗН стъпва на концепцията за правото на наследяване като опционно право, включващо три възможности за наследника: да приеме наследството направо; да приеме наследството по опис; да се откаже от наследството.

Децата (а и запретените) обаче не са като всички други наследници.

Чл. 61, ал. 2 ЗН ги лишава от една от трите опции – но не от опцията за отказ, а от опцията за приемане направо, или, както казва професор Марсел Планиол:

„Те могат да се откажат от наследството, ако го смятат за лошо, но, ако пожелаят да го приемат, това те могат да сторят само под опис“[14].

Чл. 130, ал. 4 СК забранява на децата да се отказват от права, но отказът от наследство според разбиранията на законодателя не е отказ от правото на наследяване, а негово упражняване, или, както казва Димитър Тончев:

„Приемането на наследството или отхвърлянето му не е нищо друго освен упражнение на наследственото право“^[15].

 

[1] Тасев, Хр. Българско наследствено право. 4 доп. и прераб. изд. С., Наука и изкуство, 1987, с. 122 – с разрешение на районния съд и при нужда или при очевидна полза за детето. Всички последващи издания след това са посмъртни и са претърпели редакция на проф. Георги Петканов и проф. Симеон Тасев. Но и в тях, до 10-о вкл., текстът за отказа от наследство, паднало се на дете, остава.

[2] Вж. литературата у Петров, В. Допустим ли е отказ от наследство от ненавършило пълнолетие лице? – Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. Кн. първа. С., Фенея, 2013, с. 191-192.

[3] Вж. данните в Анализ на съдебната практика по някои производства по Закона за наследството. Авторски колектив под ръководството на Светлана Калинова. С., НИП, 2018.

[4] Решение № 868 от 04.07.2008 г. по гр.д. № 3865/2007 г., ВКС, II г.о.

[5] Станева, А. Наследствено право. С., Сиела, 2022. 472 с.

[6] В записките си от лекциите през академичната 2005/2006 г. в ЮФ на СУ съм отразил, че според доц. Станева отказът от наследство представлява отказ от право на наследяване и от възможността да се придобие наследството.

[7] Станева, А. Цит. учебник, с. 26-29, 336-339.

[8] Станева, А. Цит. учебник, с. 29.

[9] Вж. цитираните съветски автори у Станева, А. Цит. учебник, с. 24-25.

[10] Вж. авторите, цитирани в бел. 32 на с. 27 в учебника на доц. А. Станева.

[11] Вж. Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. IV. 2 доп. изд. С., печ. „Т. Т. Драгиев & С-ие“, 1926, с. 112-113;  Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследявания. прев. Т. Наследников. С предговор от  Й. Фаденхехт. С., Народна печатница „Витоша“, 1921, с. 105-108.

[12] Чл. 782 от Френския граждански кодекс в първоначалната редакция от 1804 г. Между другото глава IV на книга III на този кодекс е озаглавена За опцията на наследника (De l’option de l’héritier).

[13] Вж. стенографските дневници на VI Велико народно събрание от 29 декември 1948 г. и от 3 януари 1949 г., които са сканирани и качени на сайта на Народното събрание. Същите, за по-лесно боравене, са обработени и качени и на сайта „Предизвикай правото!“ – Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г., електронна публикация от 07.07.2022 г., достъпна на адрес: https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/motivi-obsazhdane-zn-1949/, ISSN 1314-7854.

[14] Планиол, М. Цит. съч., с. 108.

[15] Тончев, Д. Цит. съч., с. 112.