Последни новини
Home / Актуално / За вулгаризирано – българизираното право и за тълкувателните методи в практиката на ВКС  

За вулгаризирано – българизираното право и за тълкувателните методи в практиката на ВКС  

Defakto.bg
Съдия Васил Петров

Д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд

 

За скъсаната връзка с първоизвора 

Всеизвестно е, че нашето частно (пък и не само) право след Освобождението представлява рецепция на правото основно на Франция, Италия и Германия; при това рецепция, изразяваща се нерядко в прост превод на десетки разпоредби от законодателството на тези страни[1].  Също известно е, че юристите в периода до 1944 г. са владеели масово западни езици, като владеенето на езиците на държавите, от които са реципирани правните институти е позволявало на юристите и в частност на съдиите да разбират същността на институтите в техните първоизточници, да цитират и следят актуалната правна доктрина и съдебна практика в чужбина по същия институт и да ги сравняват с българските. До издаването на първите университетски курсове по право преподаването на правото у нас стъпва се подпомага от пряко ползване на френски, италиански и германски трактати и монографии по право, както в оригинал, така и в превод на български.

След 1944 г. тази взаимовръзка между българското право и съдебна практика и западното право и съдебна практика прекъсва. Причината за това е не толкова промяната в законодателството, в което в действителност има немалка приемственост, колкото смяната на обществено-политическата система и прекъсването на усиленото ползване на западни езици в правната област: на мода излиза ползването на съветските автори и съдебна практика и изучаването на руския език.

Липсата на връзка със западната правна цивилизация след 1944 г. води до процес, който си позволявам да нарека „вулгаризация“ на правото, вкл. и на науката: една немалка част от старите правни норми, от западен произход, под една или друга редакция продължават на съществуват и при новата власт (имам предвид основно нормите на частното право), обаче връзката на днешните юристи с първоизвора на тези норми е прекъсната – поради затворения характер на обществения строй в периода 1944 г.-1989 г. юристите (не само съдиите) вече нямат пряк достъп до актуалната, пък и до старата, доктрина и съдебна практика на страните, от които първоначално е заета правната уредба. Това замъглява разбирането им на същината на правните институти, които са уредени в нашето законодателство.  Ситуацията напомня частично положението на „вулгаризацията“[2] на римското право в периода между императорите Диоклециан и Юстиниан в Европа: завареното в Западна Европа население, в голяма степен все още говорещо или познаващо латински, продължава да живее под правилата на римското право, макар и в новообразуваните държави на германските племена и техните вождове. Обаче все повече няма кой да прилага и да разбира значението на тези правила и те постепенно се заместват с опростени или зле тълкувани варианти на първоначалните. Промяната – към частично опознаване на първоначалното значение на нормите – започва с преоткриването на Юстиниановата кодификация векове по-късно.

След 1989 г. обществено-политически и юридически страната ни отново се завръща към Западната европейска цивилизация, но визираната връзка, съществувала до 1944 г., не се възстановява с очакваните темпове. Дисконтинюитетът е твърде голям.

Юристите у нас днес рядко ползват актуалната френска, италианска и германска правна доктрина и съдебна практика, рядко познават чуждото законодателство и почти никога не го ползват в практическата си дейност у нас. А от това страда разбирането за действащото у нас право. Защо това е така? Нерядко, една разпоредба или дори цял институт на правото започва от текст или текстове на френските Code civil от 1804 г. или от Code de procédure civile от 1806 г. (в които пък нерядко е дошъл било от френското обичайно право, било от римското право).  От там те попадат в стария Codice civile italiano от 1865 г. или в Руския Устав на гражданското съдопроизводство от 1864 г. От тези два източника разпоредбата или институтът се присаждат в Закона за задълженията и договорите от 1892 г. или в Закона за наследството от 1890 г., респ. в Закона за гражданското съдопроизводство от 1892 г. От тях след 1944 г. попадат в ЗЗД от 1951 г., в ЗН от 1949 г. в ГПК (1952), а после и в действащия ГПК.

Ето проблема: дори разпоредбата или институтът да са запазени дословно езиково или в близка езикова редакция, понеже днешните юристи не ползват чужди езици, не следят правната доктрина и съдебна практика в страните, от които институтът или разпоредбата са реципирани, то те нерядко не разбират вложения смисъл в текста и му придават различен смисъл при тълкуването. Резултатът е двояк: правото ни става едновременно вулгаризирано право, в посочения смисъл на видоизменено, с неясно, замъглено разбиране, преиначено спрямо първоизточника. То става и българизирано право: нашенско, специфично, но не поради отразяване на някакви особености на бита и нравите на нашия народ, а просто поради факта, че българските съдии, преиначавайки смисъла, му придават специфично, битуващо само тук значение, каквото то другаде няма.

 

Тълкувателният метод и обвиненията в съдебно законодателстване

Преодоляването на това вредно явление може да стане посредством възприемането като основен, макар и не единствен, тълкувателен метод на историческия анализ на появата на тълкуваната разпоредба в действащото право. Т.е. чрез извървяване на пътя наобратно: напр. от действащия ГПК към ГПК (1952), от него към ЗГС (1930), после към ЗГР (1892), накрая към първоизточниците – руския УГС от 1864 г. и френския CPC 1806 г. Същевременно, тълкуването не може да се ограничи само до прочита на разпоредбите и до спекулацията върху езиковото тълкуване на същите. Необходимо е да се проучи и съдебната практика и теорията върху тези разпоредби, а където са публикувани, и законодателните материали по приемането на разпоредбите (имам предвид основно западните първоизточници[3]). И накрая, следва да се отправи поглед към еволюцията на законодателствата, от които в миналото е направена рецепция, до ден-днешен, за да се установи актуалното състояние на уредбата.

Възприемайки този тълкувателен подход, българските съдилища и в частност ВКС, ще постигнат два положителни резултата:

първо, ще достигнат до действителния смисъл, който е вложен в тълкуваната разпоредба, смисъл, възприет в законодателствата нерядко преди столетия (дори хилядолетия, когато става дума за римскоправен институт), а не някакъв случаен вулгаризирано-българизиран смисъл;

второ, тълкувателният резултат ще има авторитет на обективен и ще се избегнат обвиненията към ВКС, че „законодателства“ и че постановява тълкувателни решения след лобизъм или поради невежество.

 

Два отрицателни примера от тълкувателната практика на ВКС

Ето примери от тълкувателната практика на ВКС, при които липсата на ползване на сочения от мен тълкувателен метод води до резултати, при които даденото от ВКС задължтелно тълкуване страда освен от липса на убедителност, но и от обвинения в съдебно законодателстване, а дори и в лобизъм.

Първият пример[4] касае Тълкувателно решение от 21.10.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГК. По това тълкувателно дело ВКС е тълкувал предпоставките на отмяната на дарение поради непризнателност на дарения, изразяваща се в недаване на издръжка на дарителя, когато той се е нуждаел от такава – чл. 227, б. „в“ ЗЗД. В закона има празнота в уредбата на предпоставките на отменителния иск и ВКС е имал да избира между две тълкувания: първото, според което искът се отхвърля, когато дареният отказва да даде на дарителя издръжка, защото самият дарен или лицата, на които той дължи издръжка по закон, се нуждаят от издръжка и дареният няма средства, за да покрие издръжката и на дарителя, и второто, според което дарението се отменя независимо от възможностите на дарения да дава издръжка, докато дареният разполага с дареното и до неговото изчерпване. ВКС отдава предпочитание на първото тълкуване[1], позовавайки се на моралните изисквания към поведението на дарения и на правилата на спаведливостта. Но истината е, че в закона има празнота и възприемането на едното или на другото становище чрез позоваване на абстрактни понятия като морал и справедливост води лесно в обвинения в съдебно законодателстване. А по-просто и убедително щеше да бъде да се провери откъде се е появила разпоредбата на чл. 227, б. „в“ ЗЗД 1951 г. и тръгвайки назад във времето да се стигне през чл. 85, ал. 1, б. „а“ in fine ЗН 1949 г., през чл. 328, т. 3 ЗН (1890), та до италианския и френския първоизточници на разпоредбата – чл. 1081 CC it. 1865 г. и чл. 955 CC fr 1804 г. Последният стои непроменян и до днес и също постановява лаконично в т. 3, че дарение между живи не може да бъде отменено по причина на непризнателност освен в случаите, при които дареният му [на дарителя] е отказал издръжка (S’il lui refuse des aliments). Френският текст е също толкова лаконичен и страдащ от непълноти колкото и българският, обаче по него има дългогодишна съдебна практика[2] и обилна теория[3], позоваването на която от страна на българския ВКС щеше да му спести обвинения в съдебно законодателстване и правораздаване по дискреция.

Вторият пример касае Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г., ОНГТК. С т. 1 от Тълкувателното решение ВКС изоставя предишната практика на ППВС № 4 от 25.V.1961 г. и ППВС № 5 от 24.ХІ.1969 г., според която кръгът лица, имащи право на обезщетение при смърт на роднина или близък, е изчерпателен и приема, че право на обезщетение има и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

За да достигне до този резултат, ВКС се позовава на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, на съвременните изисквания за справедливост и на традиционните за българското общество семейни отношения, в които братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг.

Този тълкувателен резултат, макар и срещащ подкрепата на доктрината[4], веднага е посрещнат с обвинения в лобизъм в полза основно на адвокатите, професионално занимаващи се със защита на пострадали от ПТП, както и с кампания на застрахователните дружества по нормативно ограничаване размера на обезщетенията за неимуществени вреди, които съдилищата могат да присъждат.

И наистина, резултатът на ВКС щеше да е по-авториретно аргументиран, ако, за да изясни смисъла на приетия през 1950 г. български ЗЗД, ВКС не се беше позовал на нормативни актове на ПЕС, приети десетилетия по-късно, а на собствената българска традиция за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди на всяко лице, което е в особено близка връзка с починалия при деликт[5]. Тази практика, имаща опора във възприетия у нас от френското право още със ЗЗД (1892) принцип на генералния деликт (чл. 45 ЗЗД) и принципната обезщетимост и на неимуществените вреди по страведливост (чл. 52 ЗЗД), можеше да бъде защитена чрез преглед на практиката на френските съдилища и на френската доктрина по разпоредбата в първоизточника – art. 1382 CC fr. 1804 г., сега art. 1240.

 

Заключение

Съгласно чл. 5 ГПК съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.

Смисълът и значението на голяма част от основните норми на частното право и на гражданския процес (ЗЛС, ЗН, ЗЗД, ЗС, ГПК, ТЗ, СК и др.) в сила у нас е не този, който българският тълкувател влага в тях днес, а нерядко този, който френският, италианският, германският, та дори руският, нормотворец или редактор на правни норми е вложил в тях преди няколко столетия. Чрез предлагания в статията тълкувателен метод съдилищата не само биха намалили обвиненията в субективизъм, но и биха предотвратили опасността правото ни да остане провинциално, вулгаризирано-българизирано право и в крайна сметка биха спомогнали правната ни система обратно да се интегрира в семейството на Западната правна традиция.

[1] Минков, Д. Развитие и характер на законодателството в България. – В: 60 години българско правосъдие. Юбилеен сборник. С., Министерство на правосъдието, 1941, с. 15-62.

[2] Levy, Ernst. West Roman Vulgar Law: the Law of Property. Philadelphia: American Philosophical Society, 1951, passim.

[3] Но част и от българските кодификации на частното право, действащи днес, имат запазени и достъпни законодателни материали. Вж. Петров, В. Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/motivi-obsazhdane-zn-1949/, ISSN 1314-7854, 07.07.2022 г.

[4] За който се подсетих, четейки студията на доц. Гройсман, С. Върху статуса на съдебната практика като изпочник на правото. – ГСУЮФ, т. 88. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 2021, с. 26-29, в която се обсъжда.

[5] Вг. аргументите и на д-р Недев, Д. Кога е налице непризнателност от страна на дарения? Електронна публикация на сайта „Предизвикай правото!“ (ISSN 1314-7854) от 03.03.2013 г., достъпна на следния линк: https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/nepriznatelnost-darenie/.

[6] Вж. напр. Cour de cassation, civile, Chambre civile 1, 23 septembre 2015, 14-21.135q

[7] Вж. Planiol, M, G. Ripert. Traité pratique de droit civil français. Tome V. Donations et testaments. Avec le concours de André Trasbot. Paris, 1933, p. 520-521, Colin, A, H. Capitant. Cours élémentaire de droit civil français. Avec le concours de M. Julliot de la Morandière. Tome troisième. Huitieme ed. Paris, Librarie Dalloz, 1936, р. 868-869.

[8] Желев, Св. Правото на обезщетение за неимуществени вреди на „отглежданото, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика. – Търговско право, 2015, № 4, с. 61 и сл.; Голева, П. Обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт. – Търговско и облигационно право, 2018, № 8, с. 41-49; Ставру, Ст. Обезщетение за морални вреди в България в контекста на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите. С., Сиела, 2020, с. 121-126.

[9] Антонов, Д. Обезщетяване на неимуществени вреди (Преглед на съдебната практика). – Социалистическо право, 1961, № 6, достъпно и на сайта „Съдебно право“ от 05.11.2017 г.

Де Факто е отворено да публикува и други мнения по темата, поставена от автора

About De Fakto

Проверете също

Дебатът за НПК в парламента: Малко право, компенсирано с невежество и обиди

Депутатите  започнаха отново  обсъждането на законопроектите за промени в Наказателно-процесуалния кодекс, сред които са и …

СЕС: Събирането на биометрични и генетични данни от всяко обвиняемо лице, противоречи на защитата на личните данни

Системното събиране за полицейска регистрация на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като …

2 коментара

  1. Прекрасна теза, но може да се поработи и върху обосноваването ѝ.
    – Предложеният метод несъмнено може да е *контролен* за теорията, а практиката би трябвало да стъпва на общоприето разбиране.
    – Как обаче се отговаря на притесненията, че сключващият сделката е искал да се съобрази с текста на закона и обичая в оборота, а не с неизвестни нему 20 тома древни чужди автори? Кое оправдава отклоняването от действителната воля на страните?
    – Твърдението, че обратното е било преди (когато тези томове са били актуални и безалтернативни), е добре да се докаже със статистически анализ на практиката на *регулярните* съдилища и адвокатски защити. Иначе би могла да се фалсифицира и че преди на практика е било като сега.
    – Да не се замитат под килима притесненията, че застъпваният тълкувателен метод е contra legem (след 1944 г. всички стари закони са изрично злостно отменени, а новите, дори да ползват отчасти текстовете им, са приемани при друга конституция и с мотиви за ясно разграничаване). Би било от плюс да се дообоснове защо соц идеята при приемането им за тълкуване начисто и според точния текст и обществени реалиии вече не е приложима.
    (репост)

  2. Силви Гаврилов

    Съгласен съм с тезата на автора за нуждата от ре – европеизиране на смисъла на правото и правните институти и за тълкуването им винаги във връзка с историческото им битие. Практически ми се струва като непосилна задача за практиците юристи. Според мен има и друг проблем в съвременното осмисляне на правото, който произтича от навлизащата глобализация на нормите , а също и от дигитализацията на правната дейност. Тези два фактора до голяма степен „размиват“ и обезмислят практическото приложение на класически правни институти и отношения в последните десетина години.
    Все пак, като един от основателите на Клуба на адвокатите франкофони през 2013 г. приветствам горещо подобни дискусии, доколкото те биха върнали изгубения смисъл на дейността на доста български правоприлагащи органи и юристи практици – адвокати.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.