Решение на ЕСПЧ: Националният съд не е установил, че конфискуваното имущество е в резултат на престъпно поведение

Eвропейският съд постанови първото си за тази година решение по българско дело, в което трима съдии  установяват  нарушение на правото на мирно ползване на собствеността  по чл. 1 от Протокол на Европейската конвенция за защита правата на човека, съобщи  доц. Светла Маргаритова в обновения  блог „Pravanachoveka. com„.

Решението е постановено по две жалби, обединени за общо разглеждане по два самостоятелни, но сходни случая.

„Националните съдилища не са изследвали въпроса за наличието на причинна връзка между престъпното поведение на лицата и законността на придобитото от тях имущество. Те са приложили формално разпоредбата на чл. 4 от Закона за конфискация на облаги от престъпна дейност и съвсем формално са приели, че фактът на осъждането им за престъпление е достатъчен, за да започне производство по Закона за конфискация на незаконно придобито имущество и презумпцията за незаконност на имуществото е опровергана. Поради това техни недвижими имоти са продадени на публична продан“, посочва доц. Маргаритова в експозе на решението.

Фактите

Първата жалба е депозирана от баща и син. През март 2001 г. Районният съд в Димитровград одобрява споразумение между първия жалбоподател и прокуратурата, в което той се признава за виновен за извършена измама на стойност 3 476 лв, които впоследствие възстановява на жертвата. По   Закона за конфискация на облаги от престъпна дейност от 2005 г. (наричан по-долу „Законът от 2005 г.“) срещу него започва производство от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество. Отнети са два имота с къщи върху тях, придобити съответно през 1990 г. от първия жалбоподател, а втория – от него и неговата партньорка в полза на втория жалбоподател (техния син). Двата имота са значително реновирани след покупката и според оценката на съдебните експертизи стойността им през 2007 г. възлиза на 176 300 лв. След приключване на вътрешните производства те са продадени на трети лица на публична продан. Националните съдилища приемат, че доколкото първият жалбоподател не е работил през този период, не е декларирал никакви доходи, не е плащал данъци, не е доказал законния произход на средствата за придобиването на двата имота, не е било необходимо да се търси причинно-следствена връзка между извършеното престъпление и законността на доходите, тъй като престъплението е било само основание за започване на производството по Закона от 2005 г. Като се взема предвид разпоредбата на чл. 4 от Закона от 2005 г., тези активи се  считат за облаги от престъпление, доколкото не може да се установи законен произход, поради което се приема, че  презумпцията за законност на средствата не е била  опровергана.

По втората жалба бащата на жалбоподателя е бил осъден за сводничество от Пловдивския районен съд с влязла в сила присъда през 2007 г. През 2001 г., когато е двегодишен, майка му закупува на негово име апартамент, който впоследствие заменя за парцел с къща и стопански постройки през 2005 г., на стойност от 57 135 лв.

Жалбоподателят е твърдял, че апартаментът, придобит през 2001 г., е бил закупен с пари, подарени му от неговите баба и дядо по майчина линия. Това твърдение не е било   достатъчно доказано. Жалбоподателят не се е позовал на друго обстоятелство, за да установи законния произход на своите активи.

Бащата на жалбоподателя не е установил по друг начин  достатъчен „законен“ доход според националните съдилища. Те приемат, че не се налага да се доказва причинно-следствена връзка между престъпната дейност и имуществото, предмет на конфискация. Достатъчно е, че жалбоподателят (респективно неговият баща) да не е опровергал презумпцията по чл. 4 от Закона от 2005 г – т.е.   активите, предмет на  конфискация, са облаги от престъпление.

Преценката на Съда

В своите мотиви Европейският съд припомня основните постановки от своето водещо  решение по делото  Todorov and Others v. Bulgaria (nos. 50705/11 and 6 others, 13 July 2021), класифицирано в първо ниво по важност . В него той  идентифицира някои потенциални недостатъци в Закона от 2005 г. и в начина, по който е бил приложен. В това отношение той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на неговото приложение – по отношение на предикатните  престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на обвиняемите, трудностите за обвиняемите да докажат това, което съдилищата считат за „законосъобразни“ доходи през такъв период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всеки актив, за който не е доказано, че е имал „законен“ произход, е придобит от престъпление.

Позицията на Съда е, че макар тези потенциални недостатъци да не са достатъчни, за да превърнат всяка конфискация съгласно Закона от 2005 г. в противоречаща на чл. 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в производствата за конфискация и могат да наклонят баланса в полза на държавата. Ето защо като противовес и гаранция за правата на жалбоподателите е от решаващо значение националните съдилища да установят причинно-следствена връзка между активите, за които се иска конфискация, и престъпното поведение на обвиняемите. Съдът изразява готовност  да приеме оценката на националните съдилища относно съществуването на такава връзка, доколкото тя не е произволна или явно неразумна, възприемайки  интерпретацията, дадена от ВКС в неговото тълкувателно решение от 2014 г. по повод приложението на Закона от 2005 г.(поради наличието на противоречива практика при прилагането му), още повече, че той е в съответствие както с практиката на Европейския съд, така и с чл. 5 § 1 от Директива 2014/42 / ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. съгласно който  в случай на „разширена конфискация“,  националният  съд следва да се увери, че имуществото, което трябва да бъде конфискувано, „произтича от престъпно поведение“.(§§ 210-16).

Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 в онези случаи, когато националните съдилища не са успели да обосноват съществуването на причинно-следствената връзка, дефинирана по-горе, и са разпоредили конфискация, основавайки се само на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., и на несъответствията между разходите на жалбоподателите и техните „законни“ доходи през съответните периоди (§§ 217-50).

Връщайки се към настоящите две жалби, Европейският съд констатира, че фактите по тях са  сходни на тези във водещото му решение. По-специално, разпореждайки конфискацията на активите на жалбоподателите, националните съдилища не са се опитали да обосноват причинно-следствената връзка, изисквана от Съда, като вместо това възприемат същия погрешен подход, който е критикуван от него в делата, разгледани в решението му Тodorov and Others . Поради това Съдът не вижда причина да стигне до заключение, различно от това в тези дела и установява нарушение на   чл. 1 от Протокол № 1.

Не са направени претенции за присъждане на имуществени вреди, поради което Съдът не се произнася по този въпрос. Той присъжда на жалбоподателите неимуществени вреди.