Можеш ли да искаш съставяне на акт за раждане на своя дядо?  

Допустимост на молбата за установяване на факт с правно значение

д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд

1. Решението на ВКС

С решение № 50013 от 08.02.2023 г. по гр.д. № 948/2022 г., ВКС, IV г.о., обезсилва решение на Окръжен съд-Търговище, с което е уважен иск по чл. 38, ал. 4 ЗГР.

Съдът е бил сезиран с молба за признаване на факт с правно значение по отношение на общината и Прокуратурата, а именно: че дядото на молителя е роден на определена дата в дадено населено място и да се задължи общината по месторождение да състави  акт за раждане на лицето с установените в решението данни, на осн. чл.73 и сл. ЗГР вр. с чл. 542 ГПК. Молбата е била и уважена, като съдът е констатирал, че в регистъра на ражданията за съответната година в населеното място липсват страници, т.е. че има унищожен частично регистър на ражданията.

ВКС смята такава молба за недопустима, като посочва, че споделя даденото разрешение в решение от 22.07.2020 г. по гр.д. № 2252/2019 г., ВКС, IV г.о., а именно, че е процесуално недопустима молба по чл. 542, ал. 1 ГПК, подадена от наследник, който иска съдът с охранителното решение да установи факта (респ. – датата и/или мястото) на раждане на неговия наследодател и/или произхода на последния, както и да разпореди издаването на акт за раждане или смърт на наследодателя, в случаите, когато молителят наследник обосновава правния си интерес за това единствено с евентуално възникване на негови субективни граждански права, произтичащи от този факт (в същия смисъл е и решение от 15.11.2011 г. по гр.д. № 912/2011 г., ВКС, IV г.о. – по отношение на акта за граждански брак). Охранителното производство е недопустимо да се развива, и когато такъв правен спор се установи и след подаването на молбата по чл. 542, ал. 1 ГПК – в течение на производството (например – спор между молителя наследник и заинтересована страна по чл. 544, ал. 2, т. 1 ГПК).

В настоящият случай молителят чужд гражданин е обусловил своя правен интерес с желанието си да кандидатства за получаване на българско гражданство, което според състава на ВКС обосновава интерес от установителен иск по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Република България, а последното прави молбата по глава 50 ГПК недопустима.

2. Погрешност на становището на ВКС

Становището на ВКС в обсъжданото решение и в предходната практика на ВКС, към които то препраща, противоречи на текстове в ГПК.

Ако приемем, че производството по глава 50 ГПК „Установяване на факти“ е охранително само защото е разположено от законодателя в част VI на ГПК, носеща заглавието „Охранителни производства“, то последицата, когато в хода на едно охранително производство се разкрие висящ пред съд или съществуващ извънсъдебно спор за материално право на молителя с трето лице, не е прекратяване на охранителното производство, а неговото спиране. Конкретно правилата са следните (чл. 536, ал. 1 и 2 ГПК):

1. Охранителното производство се спира, когато: има дело относно правоотношение, което е условие за издаване на искания акт или е предмет на установяване с този акт;

2. по молбата за издаване на акта възникне гражданскоправен спор между молителя и друго лице, което се противопоставя на молбата; в този случай съдът дава на молителя едномесечен срок за предявяване на иска; производството се прекратява, ако в срока искът не бъде предявен.

(2) Влязлото в сила решение по спора е задължително при разрешаване на охранителното производство при условията и в границите на чл. 298.

Решението на ВКС е неправилно и с оглед естеството на производствата по издаване и поправка на актове за гражданско състояние по ЗГР и по глава 50 ГПК.

Воденето на регистри на гражданското състояние и съставянето на актове за гражданското състояние е упражняване на публична регистрационна компетентност в обществен интерес. Поддържането на регистрите в пълнота и вписването на верни данни е публична функция, чието упражняване е в интерес на всички. Ето защо, още Законът за лицата от 1907 г., а и всички последващи закони за гражданското състояние и гражданската регистрация, уреждат служебни задължения – било на прокурора, било на мировия съдия, било на кмета на общината, при констатация за липсващи, унищожени или неправилни регистри на населението – да вземат мерки за изправяне на непълнотите или грешките.

Обаче, наличието на съставен акт за гражданско състояние и на неговата верност винаги е признавано и като защитена от закона възможност в полза на физическите лица, т.е. като субективно право. Още чл. 171 ЗЛ 1907 г. е давал правото на всеки заинтересован да иска поправка на неверен акт за гражданско състояние. Всички последващи закони за гражданската регистрация у нас признават правото на заинтересованите лица да искат съставяне на акт за гражданско състояние или на неговата поправка – първо от длъжностното лице по гражданското състояние, а ако е невъзможно или недопустимо по закон съставянето или поправянето на акт поради изтичане на законов срок, освен със съдебно решение, то заинтересуваният следва да се отнесе именно към съда – дава се съдебна защита на заинтересования. Заинтересоваността може да бъде както материална, така и морална.

Процедурата е тази по глава 50 ГПК, която приключва с решение, което съгласно чл. 546, ал. 3 ГПК няма доказателствена сила спрямо тези заинтересовани лица, организации или учреждения по чл. 544, които не са били призовани да вземат участие в производството, ако те оспорват факта. А силата му против лицата и учрежденията, които са били призовани в производството? Става дума за сила на пресъдено нещо, която задължава тези лица и учреждания да смятат за установен констатирания от съда юридически факт. Аналогична е била нормата и на чл. 128 ЗЛС 1949 и на чл. 172 ЗЛ 1907, както и нормата първоизточник от френския Граждански кодекс – чл. 100 от Code civil от 1804 г. При малко повече желание за задълбочаване (и знания по френския език) може да се прочете във френската доккрина, а и не само, за res judicata на решенията, заместващи актове за гражданско състояние или разпореждащи поправки в тях.

3. Заключителен коментар

Тълкуването на закона всякога стъпва на даден тълкувателен метод или методи. Всеки тълкувателен метод, използван в практиката на съдилищата, стъпва или поне твърди, че стъпва, на езиковото тълкуване на разпоредбите. Оттам нататък при неяснота на езиковата редакция на нормата или несъгласуваност на няколко групи разпоредби обикновено просто се прибягва към позоваване на някакви общи принципи, касаещи абстрактни понятия като процесуална легитимация или правен интерес (който нерядко се намира за отсъстващ и така съдът се отървава от досадно дело), на съотношение на производства или естество/функция на проиводството, или се прави позоваване на

телеологически съображения чий интерес нормата защитавала, чий интерес следвало да получи предпочитание, кой път за защита е по-икономичен или ефективен и пр. И по този начин се избира един тълкувателен резултат, който се обявява за  верният.

В много малко случаи днес българският съд прибягва към т.нар. екзегетичен метод, който търси волята на законодателя, стояща зад дадената норма, вкл. чрез изследване на историческия произход на възникване (реципиране) на дадената разпоредба. Това прави тълкувателните резултати неубедителни, несигурни и нерядко напълно погрешни, плод на съчинителство или на стреляне в тъмното („Какво ли е искал да каже законодателят“).