От урва на урва и от век на век: Честит свят национален празник, българи!

Defakto.bg

Честит национален празник, българи! Честваме 145 г.  от  Освобождението на България от турско робство. Поклон пред героизма на хилядите българи, руси, финландци, румънци, украинци, литовци,поляци и др, оставили завинаги костите си на нашата земя за свободата  на България!

На 3 март 1878 година по нов стил е подписан Санстефанския предварителен мирен договор, сложил край на Руско-турската война и обособил Третата българска държава.

Преди повече от век вестта за възкръсналата  държава  обикаля земите на българите чрез телеграфа и вестниците, предизвиквайки въодушевление и надежди.  Решаването на българския въпрос влиза в умовете и сърцата на Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Тургенев,  които се ангажират с освободителната кауза на един балкански народ.

След безплодните опити по мирен начин Османската империя да бъде заставена да промени положението на подвластните ѝ славянски народи, на 12 (24) април 1877 г. Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция, в който се казва:

„Християни в България! Днес вие преживявате приснопаметни за вас дни. Удари часът на вашето освобождение от безправния мюсюлмански гнет“.

Според  свидетелствата на съвременниците „никога никаква война не е предизвиквала такова всеобщо съчувствие и въодушевление в Русия, не е пораждала“.  Ето какво казва Достоевски: „Самият народ се вдигна на война, начело с царя. Когато се разнесе царското слово, народът се втурна към църквите, и то по цялата руска земя. Когато четяха манифеста, народът се кръстеше, и всички се поздравяваха по случай войната. Ние видяхме това с очите си, чухме го…“

Оттогава насам, въпреки историческите превратности,  българите носят в сърцата си  3 март, като Деня на своето Освобождение от турско робство.

Вечна почит на патриарха на българската литература Иван Вазов, описал храбростта и героизма на българското опълчение в този ден,  чиято „слава  дивна“ се пренася „от урва на урва и от век на век“! (по долу).

Из дневниците на бойци от финландския  батальон 

(Препубликувани от Де факто)

….По време на похода ни се чуваха такива реплики: „Ако загина днес, а ти останеш жив и се добереш някой ден щастливо във Финландия, то предай хиляди поздрави на близките ми!“

……

Генерал Гурко, яхнал кон, обхожда дългата фронтова линия, преминава съсредоточено вгледан и поздравява последователно всички военни части. Когато се приближи до нас, той викна със своя прочут, прекрасен бас: „Здорово,  финньi!“

– Здраве желаем, Ваше Превъзходителство, екна нашият отговор.

……..

Месецът е огрял ужасната картина на бойната поле. Три хиляди убити и шест хиляди ранени се мъчеха в студената есенна нощ, докато най-сетне и те заспят своя вечен сън в далечната страна.

……

…Един войник от нашата рота, тежко ранен при Горни Дъбник, беше върнат за лечение в Хелзинки. По-късно пристигна отново с военните резерви в Сан Стефано и когато го запитахме: „Защо пак се върна тук?“, той отговори: „В такова време не може да бъде истински войник оня, който си спи спокойно и безгрижно в своя дом.“

……

Отново срещаме турци. Направили са удобни позиции до един мост над Искър край някакво българско село. Щом ни съгледаха, те откриха припряна стрелба, но скоро сами се разбягаха. Все пак успяха да подпалят моста, затова първото, което трябваше да сторим, бе да изгасим пожара. Тоз час надойдоха български селяни и със своите кофи и ведра ни оказаха голяма помощ. Спомням си също така, че пръв на моста се появи норвежкият лейтенант Кристенсен и ловко организира потушаването на пожара…

……

… Ето вече стягаме се за поход към Филипопол…Ние, финландците, бяхме съвсем сами пред Железния мост на река Марица…

И едва след осемчасово сражение удържахме пълна победа.

18 наши момчета загинаха тук и други 13 бяха ранени!…

..…

…..Млади българчета носеха вода на бойците от предните фронтови линии и се стараеха да ни помагат с каквото могат. Те ходеха за вода твърде надалеч, по една криволичеща, стръмна пътека, там, където можеха да се спуснат и турските постове. И въпреки това, ходеха! Един шрапнел пръсна ведрото на момчето, което току що го беше донесло пълно до мене и то горчиво се разплака..

 

 

 Опълченците на Шипка

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов