DeFakto.bg DeFakto.bg
Конституционният съд отклони искането на 50 народни представители от 48-то НС срещу две решения на парламента, едното – за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна и укрепване на отбранителните способности на България от 3.11.2022 г. и другото за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, прието на 9.12.2022 г.
Делото е докладвано от проф. Янаки Стоилов, който е останал на особено мнение, което публикуваме отделно.
Според депутатите от „Възраждане “ и БСП „общият смисъл на всички взети решения по всички точки и в двата атакувани документа е в една посока – подготовка, поетапно и трайно въвличане на Република България в потенциален военен конфликт“. Те сочат, че решенията „представляват не само лекомислено, но и престъпно по своя характер действие на вземане на страна в конфликта“.
B мoтивитe ĸъм иcĸaнeтo ce пocoчвa, чe c peшeниятa e „нapyшeн пpинципът нa paздeлeниe нa влacтитe“, ĸaĸтo и чe e нaлицe пpяĸa нaмeca oт cтpaнa нa зaĸoнoдaтeлнaтa влacт в пpaвoмoщиятa нa изпълнитeлнaтa влacт. „Heдoпycтимo e Hapoднoтo cъбpaниe дa извъpшвa пpяĸa нaмeca в oпpeдeлeнитe oт Koнcтитyциятa пpaвoмoщия и oпepaтивнa caмocтoятeлнocт нa ocнoвни ĸoнcтитyциoнни opгaни, ĸoитo ocъщecтвявaт дъpжaвнoтo yпpaвлeниe, ĸaĸъвтo e и Mиниcтepcĸи cъвeт, a cъщo и гpyбo дa измeня и нapyшaвa бaлaнca мeждy тяx. Toвa e нapyшeниe нa пpинципa нa paздeлeниe нa влacтитe, заявиха внocитeлитe.
За отхвърляне на искането са гласували председателя на КС Павлина Панова, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Соня Янкулова.
Мнозинството смята, че “ въпросът, с който е сезиран, е въпрос на политика и намесата на КС не следва да бъде ангажирана„.
Автентичните мотиви на съда, с които е отклонено на искането :
Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, взе предвид следното: Според мнозинството съдии на КС цитираната формулировка на вносителя („общият смисъл… и в двата атакувани документа е в една посока – подготовка, поетапно и трайно въвличане на Република България в потенциален военен конфликт“, както и определянето на решенията като „престъпно по своя характер действие на вземане на страна в конфликта“) показва, че по същество се засяга във висока степен етичната страна на външната политика в конкретен политически контекст.
Такъв въпрос изправя Конституционния съд пред избор, който може да бъде предмет единствено на политическа дискреция. Поради това в настоящото производство са от значение възможностите, с които разполага Конституционният съд при упражняването на неговата юрисдикция в контекста на ролята на конституционното правосъдие в демократичното управление под върховенството на правото.
Като взема предвид ефекта, който приетите от него актове имат включително върху политическия процес, Конституционният съд намира, че намесата му по отношение на такива „документи“ (според израза на вносителя) на политическите институции, в които се проектира формираната от тях позиция за приоритета на ценностите и конкретизирането на целите на външната политика в определен политически контекст, не следва да бъде ангажирана. Това във висока степен се отнася до условията на сложно постижим баланс в отношенията на представителното учреждение и едно служебно правителство, чиято политическа отговорност е трудно осъществима спрямо конституционно зададените стандарти в парламентарното управление.
Отсъждането относно политически спорове, доколкото те са податливи на преценка с правни стандарти и юрисдикционни средства, е присъщо на всяка конституционна юрисдикция. Конституционният съд обаче не е неизбежно изправен пред избор дали да поддържа, или да обяви за противоконституционен оспорения пред него акт. Той може да не осъществи нито едно от двете и легитимно да изрази преценката си относно едно решаващо отсъждане (в този смисъл е и разпоредбата на чл. 13 ЗКС, според който Съдът сам преценява своята юрисдикция).
Идентифицирането на ролята на Конституционния съд в установеното политическо устройство изисква в настоящия случай да се подчертае, че въпросът, с който е сезиран, е въпрос на политика, т.е. на определяне на приоритети на ценности и избори по политическа целесъобразност.
Това е различно например от решаване на спорове за компетентност като конфликт политически и по необходимост определя като най-подходящи за неговото решаване институциите, разполагащи с политическа дискреция. Конституционният съд още веднъж отбелязва, че такъв е характерът на предмета и на двата обсъждани тук акта на Народното събрание, разглеждани в тяхната цялост, както те са оспорени от вносителя на искането – защото тяхното съдържание, взето в единство, обективира направени от политически институции политически по естеството си избори в сферата на външната политика. В такива случаи една конституционна юрисдикция трябва да разполага – и тя разполага – с инструментариум в политически силно чувствителни материи да съдейства институциите, които стоят най-близо до и изразяват най-непосредствено волята на суверена, да разполагат с необходимото пространство на свобода на преценка и решаването на собствено политическите въпроси да остане в полето на политиката.
Отклоняването на едно искане е важно юрисдикционно средство, с което Съдът също разполага, за да бъде реализирано предназначението на конституционното правосъдие и изпълнена ролята на всеки съд с конституционни функции – да осигурява върховенството на конституцията като съществено проявление на конституционната правова държава (основополагащ принцип на установения у нас конституционен ред, прогласен в чл. 4 от Основния закон).
Водеща в настоящия случай е именно тази роля на Конституционния съд, която изисква Съдът да зачита конституционно предоставената дискреция на политическите институции с най-висока степен на демократична легитимност за определяне на приоритета на ценностите и избора на политики, включително в сферата на външната политика. По този начин Съдът не само ще съхрани върховенството на това конституционно разрешение, но също така ще укрепи авторитета си на негов гарант. Обратното би означавало, че една конституционна юрисдикция може по-добре да прецени етичната страна на външната политика, отколкото гражданите или политиците, които ги представляват.
Макар не всеки случай с външнополитическо измерение да изключва юрисдикционна компетентност, то дали предприетите от политическите институции мерки са правилни за упражняването на възложената им държавна власт в тази сфера, е въпрос, за разрешаването на който конституционната юрисдикция трябва да следва Конституцията като задължителен стандарт. Конституционните граници на властването – ключова характеристика на съвременната демокрация – изискват придържане към върховенството на правото. С други думи, конституционната юрисдикция в демократичното управление под върховенството на правото следва да държи сметка за границите на възложената ѝ власт и във всеки конкретен случай да обсъжда с необходимото внимание дали отнесените до нея въпроси според естеството им не следва, по силата на конституционния императив, да бъдат решавани от институции, разполагащи със свобода на преценка по политическа целесъобразност.
Произнасянето по същество на настоящото искане би било навлизане в полето на дискреция на политическите институции и пренареждане на определените от тях ценностни приоритети и политически цели, зад които стоят представляваните от тях интереси и виждания. Навлизането на конституционната юрисдикция в това пространство на свобода на преценка означава да бъде пренаписан политическият дневен ред извън волята на суверена, който го задава чрез парламента и за който суверенът може да търси политическа отговорност от тези, които упражняват възложената им от него с акта на избора държавна власт.
По изложените съображения Съдът приема, че искането следва да бъде отклонено, а производството по делото – прекратено.
