Конституционният съд не е втора камара на парламента
Употребата на конституционното право за конюнктурни, партийни цели е пример за злоупотреба с право
Съдебната реформа е предмет на остър спор, преди всичко – политически, но и чисто доктринален, който датира от създаването на Конституцията от ВНС.
Още тогава, водещи участници в дебата за устройството на съдебната власт окачествиха този дял от Конституцията като най – спорен. Пророчески са думите на зам. председателя на Конституционната комисия и ръководител на работната група Любен Корнезов при откриване на заседанието й на 24.06.1991[1]г.: пристъпваме към „ една от най – тежките глави, посветена на третата власт……тя е една от най – спорните глави, която може да препъне цялата Конституция, ако не можем да намерим оптималната формула за излизане от положението”.

Оптималната формула беше намерена в текстовете на Глава шеста от гласуваната на трето четене Конституция, но и днес е спорно какъв точен смисъл имат някои от текстовете й. Това се отнася най – вече за мястото на прокуратурата и за актуалния днес проблем за Главния прокурор., както и за същността на ВСС.
Към този исторически момент ни връща отново искането на депутати от ГЕРБ за задължително тълкуване на чл.117, ал.2 КРБ с въпроса: в понятието независимост на съдебната власт от другите две власти и функционалната независимост на всеки магистрат чрез подчинението им само на закона, „включва ли се и институционалната, организационна и йерархична независимост между трите органа, включени в системата на съдебната власт – съд, прокуратура и следствие”.
Българската конституция / а и всяка друга / не прогласява, че трите органа, или подсистеми, на съдебната власт са независими една от друга в институционално, организационно и йерархично отношение. А и
няма защо да урежда подобен несъществуващ проблем
– няма празнота в уредбата, правен вакуум – защото между трите подсистеми има само функционална независимост при осъществяване на властническите им правомощия, изрично дефинирани в Глава шеста на Конституция.
От мотивите на направеното искане не става ясно от каква важна обществена необходимост то е продиктувано, има ли такъв спор между тези органи с такава формулировка и постигането на каква цел то има. Но можем да се досетим, че то е свързано със законопроекта на ПП „ Възраждане”: ролята на независим орган за разследване на Главния прокурор да се изпълнява от директора на НСС.
Оставям настрани безспорния за всеки юрист, който държи на името си, извод, че подобна роля е „ мисия невъзможна”, защото това означава да се прередактира цялата част от НПК, която урежда предварителното следствие. И не само процесуалният закон е преграда за подобно законодателно предложение, а и самата Конституция го изключва: прокуратурата ръководи разследването и упражнява надзор на законосъобразното му провеждане – чл.127, ал.1, т.1.
При тази законова и конституционна рамка няма как да се предложи законопроект с обратна субординация между прокуратура и следствие, предвиждащ директора на НСлС, който е и зам. главен прокурор, да изпълнява ролята на разследващ прокурор по обвинения срещу главния прокурор.
Това е кратък отговор по същество на направеното искане, но по – голям теоретичен интерес предизвиква проблемът:
допустимо ли е изобщо абстрактно тълкуване на разпоредбата на чл.117, ал.2 на Конституцията по така формулираните въпроси?
Предвидената в чл. 149, ал.1 т.1 от КРБ възможност КС да дава „ задължителни тълкувания на Конституцията” , което в доктрината се дефинира като „ абстрактно тълкуване”, се приема за предимство на нашия основен закон, защото изпълнява важна превантивна функция. Такова правомощие няма в конституциите на старите европейски демокрации, но е характерно за много от нововъзникналите демократични държави, в които новият конституционен ред трябва да се установява в условията на преход, свързан не само с промяна на нормативната база, но и на господстващите нагласи за общественото устройство. В тази връзка, лаконичните повели на конституционните норми се нуждаят от допълнително изясняване на точния им смисъл и тълкувателните решения на КС допринасят за постигането на тази цел.
Наред с това, в много случаи, предмет на анализ не само в доктринални изследвания, но, преди всичко: в решения определения и особени мнения / ОМ / на КС, се съзира опасността този метод на тълкуване да превърне КС в „ позитивен законодател” –
неговите решения да се превърнат в първичен източник на право
Преди повече от 25 години, проф. Сталев разви тезата, че „ решенията и определения на КС за тълкуване на Конституцията са вторичен източник на конституционно право”. Тълкуваният и тълкуващият акт образуват едно нормативно единство.. След тълкуването изтълкуваният акт следва да се прилага така както гласи тълкуващия акт.[2]
Според някои автори[3], с тази теза проф. Сталев разчупва стриктните рамки на европейската континентална правна система относно източниците на правото и буди размисъл към възможна конвергенция с англосаксонското прецедентно право.
Според мен, становището на проф. Сталев не означава, че с тълкувателните си решения КС се превръща в позитивен законодател. То само характеризира правната природа на тези решения. За да се превърне в позитивен законодател, КС трябва да постулира нещо различно от волята на конституционният законодател, което не е в хармония с концепцията му за устройство на държавата залегнала в Преамбюла на Конституцията и в основните принципи за изграждане на институциите на държавата. В множество свои решения и определения КС е дал категорично отрицателен отговор на възможността със своите актове той да се превърне в позитивен законодател. Абстрактно тълкуване по чл.149, ал.1, т.1 от КРБ е допустимо в случаите когато съществува реално съществуващ и конкретно обоснован проблем, породен от неяснота в конституционната уредба, при ясно изразен правен интерес за постигането на конституционно значима цел.[4] Въпросът за празноти в законодателството – правен вакуум – е извън контрола за конституционност. Дописване и допълване от КС на конституционни норми е недопустимо, тъй като надхвърля конституционните му правомощия и го превръща в позитивен законодател.[5] Контролът на КС е последващ, той не може да бъде консултант за бъдещи законодателни инициативи, което да го превърне в допълнителен участник в законодателния процес[6],
С оглед на изложеното, искането по повод на което е образувано настоящето конституционно дело е лишено от всякаква легитимност, независимо от това, че отговорът по същество на поставения въпрос може да бъде само отрицателен. В допълнение на изтъкната характеристика на тълкуването по чл. 149, ал.1.т.1 може да се постави въпроса: при липса на посочените предпоставки, касае ли се за злоупотреба с едно конституционно право? Според мен, употребата му за конюнктурни, партийни цели е пример за злоупотреба с право, изрично прогласеното от Конституцията за недопустимо / чл.57, ал.2 /.
В практиката на КС обаче съществуват негови актове, в които той е прекрачил границата, която сам си е поставил в принципните си постановки, изложени по – горе , отвъд която КС от тълкувател на волята на конституционния законодател се превръща в законодател, който дописва Конституцията, като запълва мними или действителни празнини в нея.
Темата е изключително спорна и по нея има много богата палитра от мнения и задълбочени анализи – доктринални, и в практиката на КС
За съжаление, тези отклонения не са по второстепенни, конкретни казуси, а по фундаментални принципни постановки за нашето конституционно устройство по отношение на съдебната власт.

На първо място, тук ще посоча изключително важното ни за конституционното ни развитие решение № 3 / 2003г. КС, което блокира възможността за задълбочена съдебна реформа, преди всичко – по отношение на прокуратурата / каквато беше и истинската цел на искането направено от тогавашния главен прокурор пред КС/, като даде недопустимо разширително тълкуване на понятието „ форма на държавно управление”.
Ще остане в историята на нашия конституционализъм точната диагноза, на неговия председател Румен Янков в ОМ: подобен род тълкуване кардинално променя стойностите –
въпросите да се решават не от пряко легитимираните да законодателстват, а от юрисдикция от 12 души с разнопосочни политически нагласи, но политически неотговорни за решенията си.
В този контекст се нарежда и друго решение № 3 , но от 2015г.с което КС отхвърли искането на тричленен състав на ВАС за установяване на противоконституционност на чл. 16 от ЗСВ, в частта, с която се възлага на ВСС управлението на дейността на съдебната власт. Независимо от обратни становища в предходни решения на КС, това решение е в явно противоречие не само с изчерпателно формулираните в Конституцията правомощия на ВСС, но и с волята на конституционния законодател, който учреди ВСС само като кадрови орган на съдебната власт.
В заключение: категоричните становища изразени в посочените решения и определения на КС, че той не може да бъде позитивен законодател, който дописва Конституцията, заслужават адмирация, но той трябва да ревизира тази своя практика, която е преминала деликатната граница, която го превръща от тълкувател на точния смисъл на конституционните норми във втора камара на парламента.
[1] Вж. протокола от заседанието. [2] Проф- Живко Сталев,, Проблеми на конституцията и на конституционното правосъдие, стр.153- 154. [3] Вж. Боян Баламезов, Тълкувателни решения на конституционния съд 1997 – 1999, стр. 13. [4] Изложеното е сбито перифразиране на множество решение и определения на КС, както и доктринални мнения, за допустимостта на абстрактно тълкуване на К. [5] Вж. р. № 15 от 26.10.2021г. по КД № № 6 / 2021г., където се цитирани и много актове на КС в този смисъл[6] Определение № 3/ 17.09.2015г- по КД № 7 / 2015г.
*Aвтopът e юpиcт c дългoгoдишeн cтaж. Бил e cъдия и нapoдeн пpeдcтaвитeл във Beлиĸoтo нapoднo cъбpaниe, ceĸpeтap нa Cъвeтa пo зaĸoнoдaтeлcтвo ĸъм Mиниcтepcтвoтo нa пpaвocъдиeтo, пapлaмeнтapeн ceĸpeтap нa cъщoтo, зaм.-пpeдceдaтeл нa Цeнтpaлнaтa избиpaтeлнa ĸoмиcия. B мoмeнтa e aдвoĸaт.