За бръчките на административното право и търговските касационни съдии

Defakto.bg

 

д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд

   Носещите мотиви на Тълкувателното решение № 2/2022 г., ОСТК

Наскоро, Търговската колегия на ВКС се произнесе по въпрос, засягащ както правото на интелектуална собственост, така и административното право:

Наличието на висящо пред административен съд производство по обжалване на решението на председателя на Патентно ведомство на Република България за заличаване на промишлен дизайн съставлява ли основание за спиране по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по искове с правно основание чл. 57 от Закона за промишления дизайн?

За да даде положителен отговор на този въпрос, Търговската колегия стъпи на следните два носещи мотива:

(Първо) За разлика от въведената в Регламент (ЕО) № 6/2002 г. възможност за ответника по искове за нарушение на права върху регистриран дизайн на ЕС да оспори чрез насрещен иск действителността на правото върху дизайна на ищеца, като твърди наличие на основания за отказ за регистрацията му, националният ни законодател не е регламентирал такова процесуално право, поради разликата в компетентността на съда. Съдът, който се произнася по искове за нарушения на правото върху дизайн е гражданският съд, а административният съд се произнася по заличаването на регистрацията на дизайн. От друга страна, специалното административно производство пред Патентното ведомство и съдебният контрол по реда на АПК, изключват възможността за инцидентно произнасяне по законосъобразността на индивидуалния административен акт по заличаване на регистрацията на дизайн в рамките на висящо исково производство за нарушения на същия дизайн. Единствената защита на ответника срещу активната легитимация по искове за нарушение е да заяви искане пред Патентното ведомство за заличаване на регистрацията на дизайна при допуснати пороци при регистрацията.

(второ) Предоставянето на защита по иск за нарушение е обусловено от съществуването на субективното право върху дизайн. Евентуалното заличаване на регистрацията на дизайна с влязло в сила решение би довело до отпадане с обратна сила на предявеното за защита право, поради което изходът от административното дело е обуславящ за исковото производство по чл. 57 ЗПрД. В тази хипотеза, първоинстанционният и въззивният граждански съд следва да постановят спиране на производството по делото до приключване на административното дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Отказът на съда да спре производството по иск/искове за нарушение на правата върху дизайн би довел до пълно лишаване на ответника от правото му на защита.

Преведено на езика на административното право, ВКС приема, че ако ответникът е лишен от възможност да се брани с възражение за недействителност (нищожност или унищожаемост) на административния акт пред гражданския съд, то при висящо административно дело с искане за отмяна като унищожаем или прогласяване за нищожен на административния акт гражданският съд е длъжен да спре гражданското дело, защото решението на административния съд, с което актът би бил отменен или прогласен за нищожен, би действало erga omnes и то с обратна сила.

За бръчките на административното право и специализацията на съдиите

 

Традиционните аргументи в полза на тезата, че следва да има отделни административни съдилища, които да разглеждат спорове между гражданите и администрацията, са добре обобщени от акад. Петко Стайнов (Административно правосъдие, 1936 г., с. 36):

„Административните съдилища, поради постоянното им досягате с администрацията и познаването издъно техни­ката и духа на административната дейност, са показвали ви­наги много по-голяма решителност да се наложат дори и на самата администрация, когато законът мълчи или не е ясен, отколкото гражданските съдилища. И това е лесно обяснимо. Гражданските съдилища имат да прилагат гражданското право – едно право, стегнато в сравнително малко и добре улегнали закони, едно право, което почива на ясно установени от миналото институции, на които опитът на вековете е отстранил голяма част от неяснотите и бръчките. Не е така, обаче, с административното право; пръснато по закони и правилници без брой, и то често неустановени, изменящи се всеки ден съобразно с промените и в обществените служби и в обществените нужди, то изисква преди всичко, по чисто практически съображения, едно близко познаване и следене на тия промени. Административният съдия много по-често от гражданския ще има случай да бъде изправен пред нови положения, по които законът мълчи, и, ако бе свикнал като гражданският съдия само да прилага здраво установения закон и то по точно предявени пре­тенции, той би бил нерешителен и не би принесъл услу­гата, която гражданинът би очаквал от съдията против посегателството на администрацията.“

В труда на акад. Стайнов обаче има доста опровержения на тези инак верни теоретически обобщения с оглед българската действителност – случаи, в които било по реда на косвения контрол, било по реда на съдебен контрол на специално нормативно овластяване гражданските съдилища брилянтно са се справяли със задачата да упражнят контрол над администрацията. А и първоначалният замисъл на законодателя половината съдии във ВАС да са от общите съдилища, а другата – юристи от администрацията или от доктрината – не е осъществен – огромната част от административните съдии на Царство България идват във ВАС от инстанционните граждански съдилища, откъдето постъпват и съдиите от ВКС.

Съдиите от ВКС на Царство България много добре обаче са били запознати с административноправната теория, не само заради ерудицията си и своя по-малък брой (не повече от 30 общо) и не на последно място защото при участието си в т.нар. Съд за пререкания (смесен 7-членен състав от 4-ма съдии от ВКС и 3-ма от ВАС) освен спорове за подсъдност понякога са разглеждали и решавали и дела по същество.

В посоченото Тълкувателно решение обаче носещите мотиви на ТК на ВКС са свидетелство за неразбиране на основни постулати на административното право.

             Косвеният съдебен контрол на гражданския съд и различните държавноправни последици от влязлото в сила решение на административния съд

При косвения контрол съдът прави преценка на законосъобразността на административния акт, взема в мотивите на съдебното решение становище по него и в зависимост от това решава делото. Съдът не може да отмени или измени административния акт, а най-многото, което може да стори, е да не зачете акта, да го игнорира, да му откаже годността да породи правните последици, които би породил един валиден административен акт.

Това са положенията от областта на общата част на административното право. В действащата разпоредба на чл. 17, ал. 2 ГПК пък е посочено, че съдът може да упражнява косвен контрол за законност върху административен акт, който се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.

Регистрирането на заявка за промишлен дизайн е едностранно производство, в което не участва ответникът по иска по чл. 57 ЗПрД и той съответно има правото по чл. 17, ал. 2 ГПК да оспорва инцидентно административния акт. Правото на едно лице, което няма признато право да участва в производството по издаване на административен акт, но който административен акт му се противопоставя и за който твърди, че е незаконен, да заяви възражение за незаконност пред гражданския съд, следва освен от предвиденото в Конституцията право на защита по чл. 56 и по чл. 120, ал. 1 (така решение № 2/14.02.2023 г. по к.д. № 1/2022 г., КС), и от разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК. Няма нужда от допълнително овластяване в специалния закон и нещо повече – недопустимо е да се твърди, че от мълчанието на специалния закон следва, че лицето губи правото си на възражение за незаконност.

Погрешен е и вторият мотив на ТК на ВКС – че доколкото отменителното решение на административния съд действа erga omnes и с обратна сила, то гражданският съд следва да спре гражданското дело, доколкото ищецът извлича правата си именно на този административен акт.

Както е известно от теорията на административния процес отменителното решение на административния съд по прекия контрол има две различни една от друга държавноправни последици:

сила на пресъдено нещо и конститутивно действие

Когато административният съд установи, че актът е унищожаем, той формира сила на пресъдено нещо по отношение на това, че акът е унищожаем и че в полза на оспорващия е възникнало субективното материално право на отмяна на този акт. Разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК действително предвижда, че когато административният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Това действие обаче не е сила на пресъдено нещо, а конститутивно действие на отменителното решение.

Конститутивното действие е erga omnes, обаче силата на пресъдено нещо е само между страните по административното дело. А основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, което ВКС обсъжда, е налице само в случаите, в които силата на пресъдено нещо по едното дело би повлияла на силата на пресъдено нещо по другото дело (така и цитираните тълкувателни актове в мотивите на ТР № 2/2022 г., ОСТК). Не и при други последици. Затова, ако заличаването на регистрацията на промишления дизайн е поискано от трето лице, различно от ответника по гражданското дело, то основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не е налице, въпреки че според диспозитива на Тълкувателното решение и в този случай гражданското дело подлежи на спиране.

       За еднокнижието на съдиите и учебниците по административен процес

            Повечето юристи, вкл. съдии, вън от областта на специализацията си поначало не четат правна литература, освен т.нар. „оборотен учебник по материята“, нерядко учебника по дисциплината в университета в състоянието, в което са го оставили към датата на завършването. Не е нужно да се правят демографски проучвания, за да се установи, че повечето съдии в ТК на ВКС, постановили обсъжданото Тълкувателно решение, са завършили университет, в огромната си част ЮФ на СУ, в периода 1989-2001 г.

Уви, точно в този период актуален учебник по административен процес в ЮФ на СУ няма. Циркулирали са лекциите на проф. Димитър Костов, а съавторският учебник на проф. Костов и проф. Хрусанов по административен процес е от 2001 г. В учебника пък на племенника на академик Петко Стайнов – проф. Иван Дерменджиев – от 1981 г., макар и написан на високо ниво, точно въпросът за държавноправните последици на съдебното решение по прекия съдебен контрол е смърцафърцан (сбутан) в няколко неясни изречения.

Но нека не задълбаваме в теорията, а да припомним самите законови разпоредби:

 

Чл. 17, ал. 2 ГПК

Съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.

Чл. 177, ал. 1 АПК

Решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички.