DeFakto.bg DeFakto.bg
д-р Васил Петров, съдия
Преобладаващата съдебна практика
Според преобладаващата практика, вкл. и в отделни произнасяния на ВКС (напр. определение № 4420 от 21.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4522/2022 г., ВКС, III г.о.) случаите, в които е възможно постановяването на привременни мерки, са изрично посочени от законодателя в разпоредбите на чл. 323 ГПК, чл. 127, ал. 3 СК и чл. 133, ал. 3 СК и касаят висящи производства, в които предстои да бъдат определени първоначалните мерки за регулиране на отношенията на всеки от родителите с детето. Посочените разпоредби са специални и не могат да бъдат тълкувани разширително, за да се приеме, че и в други хипотези, непосочени изрично в закона, биха могли да бъдат постановявани привременни мерки. Щом като по отношение на производството по чл. 59, ал. 9 СК няма изрична законова уредба, следва, че липсва и възможност за постановяване на привременни мерки. Когато вече има постановено и влязло в законна сила решение е налице е трайна уредба на отношенията на родителите с децата. Макар съдебните решения в частта за упражняването на родителските права, режима на лични отношения, определяне местоживеенето на детето да имат характера на спорна съдебна администрация и затова не се ползват със сила на пресъдено нещо, налице е трайна уредба на личните отношения между родителите и детето, която има действие докато не бъде установено по съдебен ред наличието на новонастъпили съществени обстоятелства, даващи основание за промяната им. Определените мерки са приложими до момента на постановяването на нови такива с влязло в сила решение.
Практически правни проблеми от господстващото становище и заобиколни правни пътища за решаването им
Не е трудно да се разбере, че описаното становище създава много затруднения в защитата на интереса на децата и не отговаря на интереса и на родителите. Процесът по чл. 59, ал. 9 СК (за изменение на уредбата на въпросите за родителските права) е триинстанционен и постановяването на решение по него, още повече такова, което да е влязло в сила, може да продължи с години, през които да трябва формално да действа уредба на въпросите на родителските права, която е вероятно да е приета отдавна и вече да не отговаря на интересите на децата и на реалността в живота на детето и родителите. Само един пример: постановен е развод и упражняването на родителските права е предоставено на единия родител, когато детето е било на три години. Изминали са напр. 10 години, детето е тийнейджър и е отишло да живее при другия родител, защото този, който упражнява родителските права, е станал алкохолик, заживял е с нов партньор домашен насилник, оставил е детето на роднина и е отишъл да живее в чужбина и др. Формално действа решението отпреди 10 години и формално родителят, упражняващ родителските права, може да иска принудително изпълнение на правото си детето да живее при него, както и да образува изпълнително дело за дължимата издръжка от другия родител – а последният всъщност отглежда фактически детето и го издържа.
Разминаването между фактическото и правното води до там, че докато приключи на три инстанции делото по чл. 59, ал. ал. 9 СК, фактически отглеждащият, но юридически неотглеждащ родител, ще трябва да води отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК вр. чл. 439 ГПК, че не дължи паричната издръжка по предходното съдебно решение, а това ще го натовари с разноски и ще отнеме много време и ресурси и на съдилищата.
Допълнително, съдилищата, които отричат тезата за възможност за постановяване на привременни мерки в производство по чл. 59, ал. 9 СК, поддържат теза, че искът по чл. 59, ал. 9 СК и изобщо исковете за уреждане на въпросите на родителските права (напр. чл. 127, ал. 2 СК, чл. 59, ал. 2 СК, чл. 51, ал. 4 СК) не са молби за спорна съдебна администрация на семейни отношения, а неоценяеми искове, поради което съдебното решение по такъв неоценяем иск подлежи на спиране като форма на обезпечение. Затова напр. ако въззивен съд постанови решение, с което предостави на единия родител упражняването на родителските права или му определи режим на контакт, другият родител, наред с касационната жалба, срещу едни 1000 лв. може да спре изпълнението на въззивното решение до произнасянето на ВКС – чрез спиране по чл. 282, ал. 3 ГПК (определение № 524 от 28.03.2023 г. по гр.д. № 890/2023 г., ВКС, IV г.о., и др.). Дали от правна гледна точка молбите за съдебна администрация на семейни отношения са неоценяеми искове и дали парична сума може да обезщети родителя за невъзможността да бъде с детето си за времето до произнасяне на ВКС по касационната жалба, са въпроси, които заслужават обмисляне.
Все във връзка с тезата, че молбите за спорна администрация на семейни отношения са неоценяеми искове се среща и друго становище – възможността по реда на чл. 390 ГПК или чл. 389 ГПК, предявявайки иск – бъдещ или настоящ – за изменение на въпросите за родителските права по чл. 59, ал. 9 СК, ищецът да иска като обезпечение на този иск спиране на изпълнението на влязлото в сила решение за уреждане на въпросите за родителските права. Допустимостта на такова обезпечение (вж. напр. по-старото опр. 64-1963-II г.о., цит. у Георгиев, Хр., Ив. Палазов, П. Бешков, Ц. Дамянов. Семеен кодекс. Коментар. С., Наука и изкуство, 1975, с. 220) обаче води до образуване на още дела – тъй като определението за допускане или недопускане на обезпечение на иск подлежи на обжалване с частна жалба пред горестоящия съд, за разлика от определението за привременни мерки, което не подлежи на обжалване с частна жалба.
Същината на привременните мерки и парадоксът районен съдия да суспендира решение на върховен съд
„Привременните мерки са невлизащи в законна сила разпореждания на брачния съд, издавани през течение на брачния процес, които целят да направят възможно принудителното осъществяване на следващи от брачното правоотношение последици и закона се явяват като предхождащи брачното решение привременни изпълнителни титули относно тия последици“ (Сталев, Ж. Новите проблеми на гражданския процес. С., Наука и изкуство, 1950, с. 127).
Казано просто, привременните мерки са временни съдебни решения. Независимо че се постановяват във висящ процес с определение, те имат еднаква правна същност и еднаква изпълнителна сила с крайното съдебно решение, влязло в сила. Ето защо, няма теоретически проблем с определение за привременни мерки по дело с предявен иск по чл. 59, ал. 9 СК да се „суспендира“ влязло в сила съдебно решение. И двата акта пораждат еднакви правни последици и имат еднаква правна същност. Привременните мерки по второто дело обаче стъпват на новонастъпилите факти и нуждата привременно, бързо, да се уреди актуалното положение на детето и родителските права.
За отричащите възможността с определение на първоинстанционен районен съд да се „пипа“ влязло в сила съдебно решение за родителски права, вкл. напр. такова постановено от ВКС, ще дам един никак не изключен пример от практиката за обратното.
Заповед по чл. 27 ЗЗДет. на ДСП, с която дете се извежда от семейството на неговата майка и баща и се настанява по административен ред другаде. Тази заповед се обжалва първо пред административен съд, а после решението на последния подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВАС. Административният съдия и тримата върховни съдии от ВАС отменят заповедта и така връщат детето на родителите му. Това обаче няма значение, ако ДСП внесе молба по чл. 28 ЗЗДет. в районния съд за настаняване на детето извън семейството по съдебен ред. В момента, в който районният съдия прочете решението си в съдебна зала (както често се случва) и постанови, че детето ще живее при лелята или в приемно семейство, в този момент първоинстанционното решение на районния съд започва да се изпълнява (чл. 28, ал. 4 ЗЗДет.), а решенията на административния съдия и тримата върховни съдии във ВАС по чл. 27а ЗЗДет. за връщане на детето на родителите отиват в шредера.
Нормативната опора на тезата за допустимост на привременни мерки
България е правова държава (чл. 4, ал. 1 КРБ) и то такава, принадлежаща към семейството на континенталното право. Следователно всяка теза за действащото право трябва да има определена опора в действащата нормативна уредба – нужен е текст, на който да можем да се позовем.
Текстът, обосноваващ допустимост на постановяване на привременни мерки в производство по изменение на въпросите на уредбата на родителските права, е всъщност точно разпоредбата, допускаща изменение на тези въпроси – чл. 59, ал. 9 СК. Съгласно тази разпоредба ако обстоятелствата се изменят,
съдът по молба на единия от родителите, по искане на ДСП или служебно може да измени постановените по-рано мерки и да определи нови.
Елементарната логика сочи, че след като в интерес на детето при констатация за трайно изменение на обстоятелствата съдът дори против волята на двамата родители служебно може да открие производство по изменение на мерките за уреждане на въпросите по упражняване на родителските права, то той – съдът – в това производство не може да има по-малко правомощия, отколкото има съдът в производството по първоначалното уреждане на въпросите, което първо по ред производство е било образувано по молба на родител. Напротив, логиката е, че съдът трябва да има дори повече правомощия. Стъпвайки на тази логика и прилагайки по аналогия закона (чл. 127, ал. 3 СК), лесно се обосновава приложението на привременни мерки в производство по чл. 59, ал. 9 СК, респ. чл. 51, ал. 4 СК и чл. 127, ал. 2 СК (повторно).
Допустимо ли е постановяването на привременни мерки по „бабешките дела“ (чл. 128 СК)?
Съгласно чл. 128, ал. 1 СК дядото и бабата могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него, ако това е в интерес на детето. Това право има и детето.
Препращането във втората алинея на същия член за съответното приложение на чл. 59, ал. 8 и ал. 9 СК веднага поражда въпроса дали в производство по подадена молба по чл. 128 СК е допустимо постановяването на привременни мерки.
Според мен отговорът е отрицателен. Законодателят е въвел института на привременните мерки за уреждане на въпросите на родителските права, тъй като е целял привременно осъществяване на последици, свързани именно с родителските права. Последните възникват още в момента на раждането на детето и установяване на произхода му от майката и бащата. Още от този момент родителят има правото да иска контакт с детето си и то да живее с него – арг. чл. 126, ал. 1 СК. Напротив, бабата и дядото нямат защитено от закона субективно право на контакт с внучето, или да искат то да живее при тях. Те могат да искат единствено съдът да уреди такъв контакт за в бъдеще и то след като изрично констатира, че контактът би бил в интерес на внучето. До постановяване на съдебно решение по спора по чл. 128 СК, ползващо се с изпълнителна сила, бабата и дядото се явяват трето лице по см. на чл. 126, ал. 2 СК.
Заключение
В производство по изменение на въпросите за упражняването на родителските права по чл. 59, ал. 9 СК, чл. 51, ал. 4 СК и чл. 127, ал. 2 СК (повторно), определени веднъж с влязъл в сила съдебен акт, е допустимо постановяването на привременни мерки в интерес на детето.
