DeFakto.bg DeFakto.bg
Окончателно ВКС сложи точка на сагата с незаконното следене на следовател Радиана Абдулова, като отхвърли искане за касационно преразглеждане на делото й. Абдулова е била незаконно подслушвана в нарушение на българското и европейското законодателство, потвърждават в мотивите си върховните съдии съдии Илияна Папазова, Майя Русева и Джулияна Петкова.
Делото стигна до ВКС след оспорване от прокуратурата на решението на Апелативен съд – София, потвърдил акта на СГС за незаконния контрол. И двете съдебни инстанции стигнаха до извода, че ГДБОП и прокуратурата са минали като врата у поле през Закона за специалните разузнавателни и НПК и по „целесъобразност и за удобство са подслушвали общо над 300 дни извън законовия срок следователката.
„Атакуваният акт от прокуратурата не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност“, казва в последвата си дума съставът на ВКС.
Абдулова също прави опит да оспори решението на АС относно размера на присъденото й обезщетение. Първоначално СГС й присъди 27 000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, което апелативните съдии изненадващо намалиха на 4000 лв. След като бе научила от Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства (НБКСРС), че е била подслушвана незаконно, Абдулова предяви искове за по 70 000 лева срещу ГДБОП, прокуратурата и ДАНС.
Предисторията
От делата, които Абдулова заведе пред съда се разбра, че тя е била незаконното преследване на няколко пъти през 2011 г., 2012 г. и 2014 г., с мотива, че е разследвана за престъпления срещу правосъдието и корупция. Искането на ГДБОП първоначално е за подслушване по данни за подкуп, без да е образувано досъдебно производство срещу следователката. То е отправено до Софийския окръжен съд, който през август 2011 г. разрешил прилагане на СРС първо за 60 дни, а след това за още 120 дни.
След започва разследване, следващата година, СГП също иска разрешение за подслушване, също от окръжния , а не Софийския градски съд. Абдулова отново е следена за 60 дни, като след това председателят на Софийския окръжен съд е разрешил да бъде контролирана за още 120 дни. През 2014 г. СГС издава разрешения за ползване на СРС срещу нея, но вече по искания на ДАНС, като всяко било отново за по 60 дни. След това от агенцията уведомяват Специализираната прокуратура за резултатите от разследването, която отказала да образува досъдебно производство – нямало данни за организирана престъпна група или други престъпления, подсъдни на спецсъда.
При тази фактическа обстановка СГС реши, че са налице условия за отговорност на държавата, тъй като прокуратурата и ГДБОП незаконно са прилагали СРС спрямо Абдулова. Отказът на ДАНС да предостави исканията си за подслушване, бе осуетила възможността съдът да установи дали е било законно и подслушването по искане на агенцията.
Софийският апелативен съд потвърди решението на СГС за незаконното подслушване и отсъди, че са налице основания за отговорността на държавата по чл. 2 т. 7 от ЗАДОВ с мотива, че„спрямо ищцата са използвани незаконосъобразно специални разузнавателни средства“.
По исканото преразглеждане, ВКС проследява фактите и основанията за изводите в решението на АС за незаконния контрол на следовател Абдулова със СРС, чието задействане в крайна сметка не е довело да разкрития за корупция. Съдът отбелязва, че следователката е била следена и по искане на МВР, и по искане на прокуратурата.
Нарушенията
„В случая е безспорно установено, че искането от наблюдаващ прокурор при СГС е отправено до некомпетентен съд – Софийски окръжен съд, вместо до компетентния Софийски градски съд“, е един от множеството изводи на върховните съдии по случая. Според разпоредбата на чл.35 ал.3 НПК (в редакцията към датата на искането)на СГС като първа инстанция са били подсъдни делата за престъпления от общ характер, извършени от лица с имунитет или от членове на Министерския съвет, а като следовател, ищцата е бил лице с имунитет съгласно чл.132 от Конституцията. По тази причана искането за подслушването й е следвало да се адресира до Председателя на СГС, но е отправено до некомпетентен съд, а това води до незаконосъобразност и на самото разрешение. В тези случаи отговорността е на органа, поискал в нарушение на Закона, съответното СРС, но не и на съда, дори да го е издал, е записано в решението.
ВКС приема, че АС правилно е отбелязъл обяснението на прокуратурата, че към момента на искането през 2012г. са били в сила редакциите на чл.15 ал.1 ЗСРЗ и чл.174 ал.1 от НПК, според които разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава от председателя на окръжния съд или от изрично оправомощен от негов заместник. Върховните съдии обаче подкрепят извода на АС, че „така формулирани, цитираните норми са предоставяли възможност на съответните органи по съображения за целесъобразност и собствено усмотрение да отправят искане за прилагане на СРС от подбрани органи, а не съобразно правилата за подсъдност, уредени в НПК.“ Въпросната уредба не е предвиждала достатъчни гаранции срещу злоупотреба и води до нарушение на чл.8 от Конвенцията –според който всеки има право на неприкосновеност на личния живот и тайната на кореспонденцията си, казват съдиите.
Те приемат, че: „при това положение, за да се гарантират конституционно защитени основни човешки права и за да се избегнат всякакви възможности за злоупотреба и нарушения с местната подсъдност, горепосочените разпоредби не е следвало да се прилагат на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ – предвид явното им противоречие с нормите на ЕКЗПЧОС, които имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат..“
На следващо място съобразно разпоредбата на чл.3 ал.1 ЗСРЗ в редакцията й към датата на исканията, СРС се използват в случаите, за предотвратяване и разкриване на „тежки престъпления“ по реда на НПК, когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин. Част от престъпленията, за които прокуратурата е поискала СРС обаче не са тежки по смисъла на закона и следователно за тях не е било допустимо използването на специални разузнавателни средства, а същите не са разграничени в искането, установява съдът. Освен това в исканията не е посочена и информация, че необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин, потвърждава ВКС изводите на АС.
Съдът като превлини изводите на въззивната инстанция, че не е оборена доказателствена сила на акта на Националното бюро за контрол на специални разузнавателни средства по отношение на фактическите констатации за незаконно подслушавене, поради което искът спрямо прокуратурата е основателен и доказан.
Върховните съдии отчитат обстоятелството, че Специализираната прокуратура е отказала образуване на досъдебно производство поради липса данни за престъпления по чл.321 НК и други изброени в чл.411а НПК. Посочва, че апелативният съд се е позовал и на показанията на следавател Бойко Атанасов, който свидетелства, че след като ищцата разбрала-през 2016г., че е незаконно подслушвана, здравословното й състояние видимо се променило; започнала да боледува често, здравословното й състояние било изключително тежко; когато и в службата се разбрало, че е била подслушвана, отношението на колегите й към нея изцяло се променило; те, както и ръководството на СГП, започнали да гледат на нея с недоверие.
Негодно питане
За да аргуменитра искането за касационно разглеждане на делото, прокуратурата поставя пред ВКС въпроса: „Допустимо ли е съдът да приеме за неприложими действащи норми от НПК и ЗСРС поради съмнение, че същите са в противоречие с норми от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и водят до нарушение на чл.8 от същата? Пита също дали съдът е трябвало да изложи конкретни мотиви, „когато приложението на тези разпоредби противоречи на чл.8 от ЕКЗПЧОС“, както и дали допускат ограничения над допустимите по смисъла на Конвенцията, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ – напр. по въпроса за прецизността на разпоредбите /Kruslin срещ Франция, S. и други срещу О. кралство/?“.
На питането ВКС отговаря категорично, че въпросът не е годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване.
В случая изведеният от прокуратурата въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора. Това е така, доколкото съдът е приел, че е налице незаконно използване на СРС не само предвид подаденото от СГП до некомпетентен орган – Председателя на СОС, искане за разрешение за използването им, а и доколкото не са удовлетворени изискванията да се касае за тежко престъпление по смисъла на НК и необходимите данни да не могат да се съберат по друг начин /изрично е посочил, че част от престъпленията, за които е поискано СРС, не са тежки по смисъла на закона – чл.293 и чл.290 от ГПК, и за тях не е било допустимо използването на специални разузнавателни средства, като същевременно те не са разграничени в искането; освен това в исканията не е била посочена и информация, че необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин, обобщават съдиите мотивите си за окончателния отказа си за касационно допускане.
Обезщетението остава „съкратено“
Следавател Абдулова, претърпяла тежък психичеки и здравословен срив, след като научи, че години е била прицел на таен контрол, оспорва размера на на обезщетението за неимуществени вреди, определен Апелативния съд на 4000 лв.
Мотивите на първоинстнацианния състав на СГС за размера на обезщетението поради незаконнното следене на един магистрат, бяха впечатляващи: доколкото изискванията на обществото към съдии, прокурори и следователи за почтеност и спазване на законите са изключително завишени, следва да се приеме, че действията на ответниците имат по-силно негативно отражение в неимуществената сфера на ищеца“, прие градския съд и осъди ГДБОП да плати 12 000 лв. обезщетение на Абдулова, а прокуратурата – 15000 лв.
Върховните съдии обаче потвърждават, че използането на незаконосъобразни средства срещу Абдулова са й причинили неимуществени вреди, но приемат, че АС е съобразил съдебната практика по аналогични казуси като е определил обезщетение от 4000 лв вместо 27 000 лв, присъдени от първата инстанция. „Определеното обезщетение е адекватно и не противоречи на принципа на справедливостта и на съдебната практика по аналогични казуси“, смята ВКС.
