Проф. Атанас Семов: Добре свършената работа на адвоката е гаранция за добрата работа на съдията

Defakto.bg

 

 Чл.- кор. проф. д.ю.н. Атанас СЕМОВ, Носител на Катедра „Жан Моне” на ЕС

Слово, произнесено на празника на Великотърновската адвокатура, 28 април 2023 г.

 Уважаеми колеги, честит празник на Великотърновската адвокатура!

Изразявам възхищение от представената изложба на българските конституции! Но и потрес от факта, че Великотърновската библиотека все още няма своя самостоятелна сграда…

Реших да споделя днес с Вас размисли по една пренебрегвана, но изключително важна тема: за определянето на приложното поле на Правото на ЕС и ролята на адвоката за прилагането и спазването на ПЕС.

Всеки правен субект трябва да следва разбирането, че Правото на ЕС е приложимо САМО, но ВИНАГИ, когато ситуацията има реална връзка с релевантна съюзна правна норма!^[1] То действа на цялата територия на ЕС (респ. на всяка ДЧ), но предизвиква правни последици само в случаите, попадащи в неговия обхват. Извън тях – спрямо отношения/ситуации, уредени само от вътрешното право – ПЕС е неприложимо: това са изцяло вътрешни отношения/ситуации.

Държавата (и всеки правен субект!) прилага Правото на ЕС винаги, когато действа в приложното му поле. И обратно: не попада в обхвата на ПЕС (и спрямо нея не се дължи нито едно от произтичащите от ПЕС задължения) никоя ситуация, която няма никаква реална връзка с него.

Приложимостта на ПЕС е по-тясна от тази на международното право (респ. и приложимостта на ХОПЕС е по-тясна от приложимостта на ЕКПЧ – Хартата не се прилага в случаи, които нямат друга връзка с Правото на ЕС).

Приложното поле на Правото на ЕС обаче обхваща всички материи или ситуации, които имат реална връзка с него.

За да е обхваната от ПЕС, дадена ситуация трябва:

– или да представлява „случай на прилагане/изпълнение“ на ПЕС,

– или да разкрива друг „елемент на връзка“ с ПЕС.

Връзката може да бъда пряка или косвена. Необходимо е да бъде реална. Преценката изисква функционален подход: преценка с оглед съдържанието на конкретна съюзна правна норма (СПН) и с оглед конкретната ситуация/материя/вътрешна норма.

Проблемни са най-вече „междинните зони“ между Съюзното и вътрешното право.

 Една вътрешна правна норма (ВПН) попада в обхвата на Правото на ЕС, ако може да бъде квалифицирана като:

• вътрешна норма по прилагането на ПЕС
• или вътрешна норма относно свързана с ПЕС материя.

Когато вътрешна правна норма няма никаква връзка с ПЕС, уредените от нея отношения са изцяло вътрешни.

Всяка ВПН, която има отношение към обхваната/уредена от ПЕС материя, попада в приложното поле на ПЕС. Критерият за наличието на връзка (между ВПН и ПЕС) може да бъде само един: има ли отношение (дали конкретна СПН е релевантна)…

Преценката е възможна единствено конкретно: за всяка отделна вътрешна правна норма (материя) и за всяка отделна съюзна правна норма – в зависимост от техните цел, предмет и обхват.

Установяването на връзка с правото на ЕС е първата задача на националния юрист (и всеки правоприлагащ субект), която предопределя целия ход на едно правоотношеине  – и на всяко дело. То предопределя и позоваването на Хартата на основните права на ЕС.

 

I.

Всъщност затруднението на националния съдия да определи дали конкретна ситуация попада в обхвата на ПЕС е обективно по причина и субективно по преценка (на конкретната ситуация, респ. на съюзната правна уредба). И възниква не само когато трябва да се прецени дали конкретна СПН е приложима (като приложим източник на субективно право), но и по-общо винаги, когато трябва да се прецени дали дадена съюзна разпоредба е относима към една ситуация в ДЧ.

От тази преценка зависи дали в дадено обществено отношение трябва да се изпълнят всички произтичащи от действието на ПЕС задължения: „приложимата“ СПН да бъде приложена; „относимата“ СПН да бъде съобразена в тълкуването на приложимата ВПН; никоя ВПН да се бъде прилагана, когато противоречи на СПН или когато същото правоотношение (или отделен елемент) е уредено от годна за прилагане (самоизпълнима, с директен ефект) СПН.

В най-голяма степен този въпрос стои винаги, когато трябва да се прецени дали има противоречие между вътрешна и съюзна норма и респ. следва да се изпълнят задълженията, произтичащи от принципа на примата (и най-вече когато трябва да се остави неприложена една вътрешна правна норма, несъвместима със съюзна, въпреки че съюзната не може да бъде приложена вместо вътрешната – т. нар. „примат по отстраняване“).

Несъмнено именно когато една такава преценка за връзка (приложимост) е трудна, в най-голяма степен се проявява ползата от механизма на преюдициалното сътрудничество. Но и именно тогава Съдът на ЕС (сезиран преюдициално от национална юрисдикция) ще бъде изправен пред същия проблем: да прецени относимостта на съюзната правна уредба към конкретното висящо пред националната юрисдикция дело, за да определи своята компетентност да се произнесе. Ако материята няма видима връзка със Съюзния правен ред, СЕС ще се обви за некомпетентен – което обаче вече ще даде достатъчно яснота за питащия съдия за отсъствието на връзка, респ. за неприложимостта на Съюзното право!

Възможно е проблемът да идва именно от зле свършената работа на питащия национален съдия. СЕС ще се обяви за некомпетентен – и няма да отговори на запитването! – ако „текстът на преюдициалното запитване не съдържа достатъчно индикации“ за връзка с Правото на ЕС^[1]! Да си припомним показателното отхвърляне от СЕС на запитване на българския Върховен административен съд, тъй като „…определението за преюдициално запитване не сочи нито едно конкретно обстоятелство…, позволяващо да се смята, че /решението на Министерския съвет/…представлява мярка за прилагане на Правото на Съюза или по друг начин е свързано с това право“^[2].

СЕС ще откаже да се произнесе преюдициално за валидността или тълкуването на съюзна правна норма ако делото, по повод което е отправено запитването, няма никаква „връзка“ с ПЕС. Той ще се обяви за некомпетентен дори само когато „от текста на запитването не може да се установи никаква връзка със Съюзното право“^[3]. Нали улавяме нюанса: връзка може и да има, но тя просто да не е …изяснена в запитването (т. е. съдията, а преди него адвокатът, не са си свършили работата!). Освен когато запитването не цели тълкуване именно за да се установи налице ли е връзка.

Въпросът за установяване на връзка не е нов въпрос – това е изначално един от основните въпроси за прилагането на Правото на ЕС в ДЧ[4]! И цялата практика на СЕС (независимо по повод коя съюзна норма), е важен тълкувателен източник за установяването на връзка.

Подчертавам: цялата практика на СЕС (а не само по преюдициално запитване за тълкуване!) е важен тълкувателен източник. Много ценен тълкувателен източник е практиката по дела за установяване на нарушение на ДЧ. По такива дела почти винаги въпросът е в определянето на задълженията на ДЧ, при което СЕС първо прави тълкуване на нарушената (според ЕК) съюзна правна норма (по-общо неизпълненото от ДЧ съюзно задължение). И това тълкуване изхожда преди всичко от целта (и духа), предназначението и собствения смисъл на съюзната норма, чието нарушение се претендира^[5], понякога по-общо на цялото Съюзно право^[6]. И поведението на националните власти (приета или приложена норма, респ. бездействие) се преценява именно според това попада ли в обхвата на Съюзното право!

Същото се отнася дори за практиката по дела за отмяна на съюзен акт/норма по чл. 232 и сл. от ДФЕС, където изобщо не става дума за ситуация в ДЧ (или за вътрешното право на ДЧ), но Съдът на ЕС често тълкува не само обхвата (предмета), но и целите на дадена съюзна правна норма (или на целия акт) и така очертава нейното (неговото) приложно поле! Респективно дори делата за установяване на противоправно бездействие на съюзна институция почти винаги са свързани с установяване на предмета на едно съюзно задължение на институция на ЕС, респ. на обхвата на нейните компетенции, което естествено има косвено отражение за разбирането и кои материи (респ. национални норми) попадат в същия материален обхват.

Всяка материя, за която в 70-годишната си практика СЕС е установил „връзка“ (с дадена съюзна правна норма), е материя в обхвата на ПЕС! Няма материя, за която СЕС в даден момент да е приел, че е свързана с ПЕС, и в по-късен

момент да се смята, че вече не е в обхвата на ПЕС – през годините обхватът на ПЕС само се е разширявал, нито една материя не е излязла от него… На основата на основаните на съществуващата практика на СЕС тълкувателни методи и инструменти би могло да се определи и дали има връзка с ПЕС и всяка друга ситуация (за която СЕС не е имал още повод да се произнесе)…

Националният съдия може (трябва) да подхожда смело, правейки сам необходимата преценка (като приема ПЕС за приложимо или не). И само ако нюанс на ситуацията (за който не намира очевиден или аналогичен отговор в заварената практика) поражда съмнения, може да потърси преюдициално тълкуване. Но няма нужда (поради което няма и право^[1]) да отправя запитване за тълкуване на приложното поле на конкретна разпоредба от ПЕС, когато въпросът е изяснен (по принцип, пряко или с достатъчно годна аналогия) в досегашната практика на СЕС (дори отнасяща се до друга съюзна разпоредба, вкл. в практиката относно основните права и по-общо основните/генералните принципи в Правото на ЕС)^[2].

 

ІІ.

Несъмнено ключова е ролята на съдията: правилно (и служебно!) да прецени дали делото има връзка с ПЕС – а при необходимост от преюдициално запитване да снабди съюзния тълкувател с достатъчно данни (аргументи!) за връзка между конкретната ситуация и Съюзното право…

За целта той може да приложи поне най-опростена схема на критерии за връзка:

• приложимата национална норма е „мярка по прилагане на Правото на ЕС“
• или конкретната ситуация (обществено отношение) по друг начин е свързана с Правото на ЕС.

За да може да бъдат съобразени всички последици, произтичащи от ПЕС (и в частност за да е възможно позоваване на ХОПЕС^[3]), изключително важно е:

• адвокатът ясно да посочи (аргументира) наличието на връзка на делото с Правото на ЕС – т. е. че предметът на делото попада в приложното поле на ПЕС (и поради това и на ХОПЕС, ако иска подзащитният да черпи права от нея);
• съдията да прецени основателни ли са твърденията на адвоката и ясно да установи това в мотивите на своя съдебен акт (дори служебно!, ако страна по делото не е направила/поискала установяване на връзка, и съвсем задължително, ако го е направила);
• в случай на съмнение именно дали ситуацията/делото попада в обхвата на ПЕС, съдията да направи (длъжен е, дори страна да не е поискала!) преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на евентуално относимата съюзна правна норма с цел установяване на наличие на връзка^[4];
• а когато връзката с Правото на ЕС е установена, ако е необходимо преюдициално запитване по същество на делото (напр. за тълкуване на приложима или относима съюзна разпоредба), съдията ясно да посочи (за целта е най-добре адвокатът на страната, която иска да се позове на ПЕС, сам аргументирано да предложи/посочи) връзката с Правото на ЕС^[5].

Затова е ключово важно разбирането, че добре свършената работа на националния съдия зависи много от добре свършената преди това работа на адвоката!

Ако адвокатът:

1. се сети да потърси връзка на делото с Правото на ЕС;
2. успее да намери разумни и основателни тълкувателни аргументи за установяването на тази връзка;
3. съумее ясно и убедително да ги представи пред съдията;
4. и ясно настои

– за установяване на връзка с Правото на ЕС

– и за извличане на всички произтичащи последици;

5. а при колебание у съдията – успее аргументирано да поиска отправяне на преюдициално запитване (или аргументирано да предизвика поне колебание у съдията, което само по себе си е достатъчно съдията служебно да изпълни съюзното си задължение за отправяне на

преюдициално запитване при всеки случай на основателно съмнение…),

6. и – паралелно! – потърси съдействието на Комисията^[1],

крайният резултат ще бъде именно желаният (добро правосъдие):

• съдията ще е установил наличие на връзка с Правото на ЕС;
• поради това ще е длъжен да съобрази (отчете, спази) всички последици от приложимостта на ПЕС (прилагане на приложимата СПН; съответстващо тълкуване на приложимата ВПН; неприлагане на ВПН, която противоречи – пряко или поне косвено – на Съюзното право; във всеки от тези случаи – съобразяване с релевантната практика на Съда на ЕС…);
• и делото ще бъде решено правилно.

Нека добавим още нещо – изключително съществена може да бъде ролята на „другия адвокат“: ако едната страна се позове на Съюзното право – или поне поиска установяване на връзка с него – другата страна може аргументирано да обори подобно искане (като докаже, че връзка няма или е „твърде условна“, „твърде далечна“, „привидна“, „изкуствена“, „невъзможно да бъде установена“ и т. н.). Така „другият адвокат“ също ще допринесе за доброто правосъдие. Ако при спор едната страна настои поне за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, другата страна може да настои за отхвърляне на това искане – и така заедно ще помогнат на съдията да разбере има ли (разумни) основания поне за съмнение – и да потърси съдействието на СЕС или не.

Подобен подход дава на съдията както аргументи, така и смелост. А цялата история на европейската интеграция – четена правилно единствено през практиката на Съда на ЕС – е писана от смели съдии, престрашили се да сезират СЕС с въпрос, наглед показващ неспособността им да се справят сами, а всъщност – съвестното изпълнение на съюзните им задължения.

 

ІІІ.

Защото да попиташ СЕС не е слабост, а сила! Да намериш основание (и аргументи) за преюдициално запитване – т. е. да посочиш ясно връзката с ПЕС (или основателността на съмненията дали връзка е налице) и да обясниш и обосновеш съмнението си относно валидността или тълкуването на релевантната СПН – е високо правосъдно майсторство, а не признание за немощ…

Такива сила и майсторство са необходими именно и най-вече когато съмнението е… съмнително, когато не е очевидно дали наистина има основание за съмнение… Най-вече когато никой по-рано не е отправял такъв въпрос. Все някой трябва да е първи. Все някой трябва да се усъмни – дори години след влизането в сила на проблемната съюзна правна норма (уредба). Колебанието „само аз ли не разбирам за какво става дума, след като вече години наред никой друг не се усъмнил“, е забранено колебание! Смелостта да не му се подаде позволи на ирландския върховен съдия да поиска от СЕС тълкуване (довело до обявяване на невалидност!) на решение на Комисията 15 години след влизането му в сила – и засягащо интересите на хиляди правни субекти^[2].

Именно за по-неопитните национални юрисдикции (по оборима презумпция тези от новоприсъединилите се ДЧ) в новия Процесуален правилник на Съда (ППС)^[3] бе внесена съществена промяна относно неуместните запитвания (със самоочевиден или изяснен в досегашната практика отговор^[4]). Макар нормата да е закрепена в самостоятелна разпоредба (чл. 99), отпада изрично задължение на Съда да „препраща към предходното съдебно решение или към съответната съдебна практика“ (чл. 104, § 3 от стария ППС). Като излишно е отпаднало много натоварващото процедурата изискване когато един преюдициален въпрос не оставя място за разумно съмнение, Съдът да се произнася с мотивирано определение, като уведоми препращащата юрисдикция, след като изслуша становищата, ако има такива, на заинтересуваните субекти по чл. 23 от Устава на СЕС (всички ДЧ, институции и т.н.) и след изслушване на Генералния адвокат^[5].

По този начин отпада и разграничението между случаите на самоочевиден отговор и на отговор, който вече е изяснен в практиката. Това разграничение на двете хипотези на неуместни запитвания обаче остава практически важно за националния юрист^[1]. Включително защото, воден от разбирането си, че трябва да „помага“ на националните юрисдикции, Съдът на ЕС нерядко все пак отговаря (било само с определение) на запитвания, които не поставят „нов въпрос“, като ги насочва към предходната си практика, в която се намира отговорът на техния въпрос (т. е. отговорът, който питащата юрисдикция е трябвало сама да намери, без да пита СЕС…)^[2]…

И пак затова СЕС настоява, че основание за съмнение (респ. основание за запитване) е дори разнородна съдебна практика в различни ДЧ, дори в държавата на питащата юрисдикция да няма разнородна практика! Наскоро СЕС постанови важно решение (делото Ferreira da Silva^[3]), в което в значителна степен осветли досегашната си доктрина (изведена още през 1982 г. по делото CILFIT^[4]). Ако там СЕО беше аргументирал липсата на задължение за запитване, когато се прилага теорията за ясния акт, тук СЕС даде ясно разбиране кога не е налице „ясен акт“:

– когато има противоречиво тълкуване на един съюзен правен акт/норма във вътрешната съдебна система (напр. между различните национални съдилища);

– когато има различни тълкувания на един съзен правен акт/норма в различните ДЧ – което вече съществено засяга „еднообразното и правилно прилагане на Правото на ЕС“.

От голямо значение е, че в случая има различна практика не само в самата ДЧ, но и между отделни ДЧ, което е аргумент за наличие на очевиден проблем с тълкуването! Така СЕС разширява (конкретизира) разбирането за задължителност на запитването: винаги, когато има основателно съмнение за тълкуването.

Нещо повече: наскоро СЕС определи ясно и категорично, че дори когато „правилното прилагане на Правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение“, „националната юрисдикция трябва да се убеди, че отговорът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави-членки и за Съда на ЕС“! При което „тази национална юрисдикция може да не отнесе въпроса до Съда само ако тези условия са изпълнени“^[5]!

  От своя стпана ЕСПЧ отиде дори по-далеч от самия СЕС. По делото Schipani v. Italy^[6] ЕСПЧ прогласи, че неотправянето на преюдициално запитване до СЕС е нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ (право на справедлив съдебен процес)! Това решение е доразвитие на практиката на ЕСПЧ по делото Dhahbi v. Italy^[7]. Според общоевропейската юрисдикция по правата на човека неотправянето от последна инстанция на преюдициално запитване е нарушение на ЕКПЧ, когато:

– не е мотивирано, а страна по делото е поискала отправянето на такова;

– не става ясно защо не е отправено (с аргументи от теориите на „ясния акт“ или „изяснения акт“, респ. „вече изяснен в практиката въпрос“, ирелевантен въпрос и т.н.)^[8].

ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от ЕКПЧ ще бъде нарушен винаги, когато пред национален съд от последна инстанция бъде поискано отправяне на преюдициално запитване и напълно липсва обсъждане от националния съд на това искане и дори само на причините, поради които смята, че повдигнатият въпрос не изисква такова запитване. И – забележете! – дори само когато по този повод липсва каквото и да било позоваване на практиката на СЕС (!) относно неотправянето на преюдициални запитвания (по делото CILFIT и др.).

Простият извод е, че винаги, когато е допустимо (няма основания за неотправяне), преюдициалното запитване е задължително за всеки национален съдия не само по смисъла на ПЕС, но и по смисъла на ЕКПЧ!

Така ЕСПЧ прави по-стриктен прочит на чл. 267 от ДФЕС, отколкото СЕС в практиката си досега от CILFIT насам! Особено предвид факта, че досега СЕС многократно е бил подканван от своите генерални адвокати да разтълкува чл. 267 от ДФЕС в светлината на чл. 47 от ХОПЕС (респ. във връзка с на чл. 6 от ЕКПЧ), но не го е правил…

Виждането на ЕСПЧ бе изразено особено ясно съвсем наскоро по делото Baltic Master v. Lithuania^[9], където „припомня общите принципи, свързани със задължението за мотивиране от страна на националните съдилища, произнасящи се като последна инстанция, на отказа да бъде отправено преюдициално запитване за тълкуване на повдигнат пред тях въпрос от Правото на ЕС“. И на първо място е поставено изискването съдът изрично да мотивира защо смята, че повдигнатият въпрос относно Правото на ЕС няма отношение към делото! Съдът в Страсбург установява нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, тъй като „от мотивите на Върховния касационен съд на Латвия не става ясно на какви конкретни правни основания е приел, че приложението на Правото на ЕС е толкова очевидно, че не оставя място за никакво разумно съмнение“ – ерго дори отсъствието на разумно съмнение трябва да бъде изрично (разумно…) мотивирано!

От което ясно следва, че националният съдия трябва аргументирано да изследва както отсъствието на връзка между делото и Правото на ЕС, така и наличието на такава връзка! И това е не просто естествена, а незаобиколимо необходима предпоставка за спазването след това на всички последици, произтичащи от наличието на връзка – т.е. от прилагането/спазването на правото на ЕС и (или поне) на ХОПЕС…

Изискванията на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ ще бъдат спазени, когато националният съдия е изложил „разбираеми мотиви с позоваване на съответната практика на СЕС“^[1].

Разбира се, това виждане на ЕСПЧ също подчертава по много ясен начин ролята и отговорността на националния съдия^[2] при изпълняването на неговото задължение за отправяне на преюдициално запитване, разглеждано като право на лицата^[3].

Несъмнено първият въпрос пред националния съдия, който може да го доведе до отправяне на преюдициално запитване, е за тълкуване на обхвата, предмета или целта на една съюзна правна норма/уредба/акт, за да прецени дали предметът на висящото пред него дело попада в нейния обхват.

 

ІV.

Необходимо е да погледнем проблема и обратно: по повод преценката за приложимост на Съюзното право националният съдия може да направи поне няколко грешки (в крайна сметка всички съществени!):

• да не направи служебно проверка дали делото има връзка с (попада в приложното поле на) ПЕС;
• неоснователно да приеме, че „Правото на ЕС е неприложимо/неотносимо“ (както много често се случва) – било като пренебрегне изтъкнати от страна по делото пред него основателни аргументи за наличие на връзка с ПЕС, било като (небрежно или самоуверено) откаже изобщо да направи проверка за наличието на такава връзка;
• да установи връзка с Правото на ЕС, но да не се съобрази с последиците, като:
  • не приложи годна за прилагане съюзна правна норма (в незачитане на принципите на непосредствена приложимост и ефективност на ПЕС – винаги, и на директен ефект – според съдържанието на конкретната СПН);
  • не тълкува всички приложими вътрешни правни норма в светлината на (съобразено с) относимите норми от Правото на ЕС;
  • не намери (още повече ако изобщо не провери или неоснователно отхвърли наведени от страните) основания за установяване на противоречие между приложима вътрешна правна норма и Правото на ЕС и приложи вътрешна правна норма, противоречаща на Правото на ЕС, в незачитане на принципа на примата;
• в крайна сметка: като не потърси преюдициалното съдействие на Съда на ЕС в случай на съмнение по всеки от тези основни елементи на неговото общо задължение за добро правосъдие.

И пак: ако адвокатът направи всичко, което може (и трябва), вероятността съдията да направи някоя от тези грешки категорично намалява. А ако все пак и това не е достатъчно – адвокатът има на разположение производство за търсене на отговорност на държавата за вреди по вътрешния правен ред. Успехът на което в немалка степен обаче ще зависи именно от това какво е направил по първото дело (по същество), какво е „вкарал в кориците на делото“: какво е изтъкнал, предложил, аргументирал, поискал.  И как… А има и възможност да сезира Комисията на ЕС за нарушение на държавата (извършено от съда, произнесъл се по същество!) по реда на чл. 258 от ДФЕС – това сезиране може да бъде направено паралелно с (и дори преди) иска за вреди по вътрешното право и в случай на успех (поне приемане от Комисията на досъдебните актове – официално уведомително писмо и най-вече мотивирано становище) да има решаваща роля за доказване на нарушението на държавата (съда) в производството за вреди^[4].

 

V.

     И още нещо изключително важно: през цялото време поставяме тежестта върху преценката (ролята, задължението) на националния съдия^[5] за установяване на връзка с ПЕС. Той обаче се произнася последен! А същата преценка (роля, задължение) дължи всеки, преди да се стигне до съд: всички публични власти (във всички техни действия или бездействия – в отношенията им с гражданите или помежду им); всеки нормотворец (особено законодателят и изпълнителната власт в нейната нормотворческа функция); всеки правоприлагащ орган, нека изрично споменем прокурора. И всяко частно лице (физическо или юридическо) – във всички вертикални (с държавата, разбирана широко) или хоризонтални (с друго частно лице) отношения. И едва когато (защото) някой от тях не подходи правилно (не установи връзката с Правото на ЕС, респ. не съобрази произтичащите последици – не изпълни съответните свои съюзни задължения), проблемът се отнася до съд.

Но пък когато мислим за съд – мислим за всеки съдия. В никакъв случай не само за този, който се произнася като последна инстанция, още по-малко само за върховния съдия^[1]. В определени случаи дори и за конституционния^[2]…

Не само задължението за прилагане/спазване на Правото на ЕС тежи на всеки съдия – на всеки съдия тежи и задължението правилно и сам (служебно!) да прецени (установи) наличието на връзка между делото, което решава, с Правото на ЕС!

Нека  ясно подчертая: и да го направи сам – по своя преценка! – без да е нужно (впрочем и без да има право!) да търси произнасяне/преценка (тълкувателна или друга) от върховните съдилища, конституционната юрисдикция или другиго^[3]. Преценката се прави от съдията, който решава делото^[4]! Ако има съмнения/колебания – един в Люксембург открит му е път…

 Разбира се, добро правосъдие се постига по-лесно, когато адвокатът по делото поиска/подсети/наведе/настои…

Затова е важно да се отчита, че съществена гаранция за изпълнението на съюзните задължения на националния съдия е възможността адвокатът да потърси съдействието на Комисията на ЕС, която чрез механизма на производството за отговорност на ДЧ за нарушаване на ПЕС (по чл. 258 и сл. от ДЕС) може да ангажира първо вниманието (с цел ДЧ да приеме адекватни национални мерки преди/без ЕК да сезира СЕС), а сетне и отговорността на държавата – вкл. и (вече несъмнено!) за неотправяне на преюдициално запитване от национален съд (засега поне само ако нарушението е извършено от юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция^[5]).

И редом с това – гарантираната от самия Съд на ЕС широка възможност за търсене на отговорност от държавата за вреди от постановено от неин съд решение в нарушение (вкл. незачитане) на Правото на ЕС^[6].

Мисля, че по този начин се очертава една много ясна опростена схема на логиката на съюзното правоприлагане, в основата на което стои именно, главно и преди всичко изискването за връзка между една национална ситуация и Правото на ЕС!

Връзка, която автоматично налага изпълняване на всички съюзни задължения (на съдията и на всеки правен субект преди него) и до прилагането на Хартата на основните права на ЕС (в нейната цялост или поне в частност на разпоредбите на Дял VІ „Правосъдие“)!

Затова първата работа на всеки адвокат по всяко дело е да провери има ли то (респ. ситуацията, спорът, предметът на делото, приложимите ВПН) връзка с ПЕС. И ако установи връзка, аргументирано да я изтъкне пред съда. Ако твърдяната връзка с ПЕС е реална, но съдът не я установи, след това успехът на делото за вредите е почти сигурен. Както и ако съдът установи връзка, но не изпълни произтичащите от нея свои съюзни задължения…

^[1] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Неадекватната уредба на преюдициалното запитване в българските ГПК и НПК, сп. „Общество и право“, бр. 2/19, стр. 3-22 и в „Научни и практически публикации“, https://news.lex.bg.

^[2] Съвсем наскоро Конституционният съд ясно посочи, че „преценката за съответствие на закон с Правото на ЕС не е в компетентността на Конституционния съд“ (Решение № 8 от 2020 г. по к. д. № 14 от 2019 г.). И Конституционният съд обаче на общо основание дължи съответстващо на ПЕС тълкуване на вътрешните правни норми, включително на Конституцията. Освен в случаите на съюзен акт ultra vires или на противоречие с националната конституционна идентичност (виж подробно в Атанас СЕМОВ, Защита на националната конституционна идентичност в Европейския съюз, Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“, С., 2021).

Относно правомощията на КС по отношение на ПЕС виж подробно в Атанас СЕМОВ, Принципът на зачитане на националната конституционна идентичност в Европейския съюз, сп. „Конституционни изследвания“, Конституционен съд на Република България, том ІІ, С., 2020, стр. 88-115 и Атанас СЕМОВ, Упражняване на правото на защита на конституционната идентичност в Европейския съюз, сп. „Конституционни изследвания“, том ІІІ, Конституционен съд на Република България, С., 2021, стр. 41-77.

^[3] Особено ясно в CJCE, 19. 11. 2009, Filipiak, C‑314/08, т. 81. Виж също CJCE, 11. 9. 2014, A c/ B et a., C‑112/13, т. 36, и в същия смисъл CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т.  21 и 24;; CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10, т. 43 и цитираната съдебна практика, както и CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10, т. 45.

^[4] И той може дори да не се съобрази с тълкуването или указанията на по-горна инстанция или на конституционната юрисдикция: знаково и съвсем наскоро в българското дело CJUE (Опр.), 17. 1. 2023,  TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C‑379/21, Т. 40 и т. 2 от диспозитива.

^[5] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, За ролята и отговорността на националния съдия по прилагането на Правото на ЕС (необходимо припомняне на изводите от две исторически решения на Съда на ЕС) – в: Екатерина Михайлова, Деяна Марчева (съст.), Сборник „25 години департамент „Право“, НБУ“, НБУ, официална електронна публикация, http://ebox.nbu.bg/dp25/, 2017, стр. 55.

^[6] Виж подробно в Станислав КОСТОВ, Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите-членки, „Сиби“, С., 2017.

^[1] ЕСПЧ, 16. 4. 2019, Baltic Master Ltd. v. Lithuania, 55092/16, т. 34, където ЕСПЧ  препраща към делата ЕСПЧ, 20. 9. 2011, Ullens de Schooten and Rezabek v. Belgium, 3989/07 и 38353/07, т. 57-59; ЕСПЧ, 24. 4. 2018, Baydar v. the Netherlands, 55385/14, т. 39; ЕСПЧ, 28. 8. 2018, Somorjai v. Hungary, 60934/13, т. 56.

^[2] Виж напр. Béatrice Delzangles, Le rôle du juge national comme garant de la Convention européenne des droits de l’homme : renforcement ou affaiblissement ?, http://books.openedition.org/pupo/1395?lang=fr, p. 101-114.

^[3] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, „Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част“, сп. „Общество и право“, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, бр. 4/2016, стр. 3-19.

^[4] Дори делото на Комисията срещу държавата пред СЕС да не завърши с установяване на нарушение, защото държавата е прекратила нарушението в рамките на посочения в мотивираното становище на Комисията срок, ще е налице очевидно потвърждение, че нарушение е имало, което е достатъчно силен аргумент в производството за обезщетение на причинените вреди.

^[5] Ami Barav, Effectiveness of judicial protection and the role of national courts – in: M. Minieri (ed.), Judicial protection of rights in the Community legal order, Bruylant, 1997, p. 259.

^[1] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Неадекватната уредба на преюдициалното запитване в българските ГПК и НПК, сп. „Общество и право“, бр. 2/19, стр. 3-22 и в „Научни и практически публикации“, https://news.lex.bg, и по-подробно в Атанас СЕМОВ, Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част, сп. „Общество и право“, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, сп. „Общество и право“, бр. 4/2016, стр. 3-19.

^[2] Особено показателно е първото българско смислено преюдициално запитване по наказателни дела по искане на Районния съд на Свиленград по инициатива на адвокат Иван Иванов – виж CJUE, 12. 7.  2018, Даниела Пинзару, C‑707/17.

^[3] CJUE, 9. 9. 2015, Ferreira da Silva, С-160/14.

^[4] CJCE, 6. 10. 1982, Sté C.I.L.F.I.T., 283/81. Виж коментара на Жан Булюи и Роже-Мишел Шевалие в 55 най-важни решения…, цит. съч., стр. 60.

^[5] CJUE, 28. 7. 2016, Association France Nature Environnement, C-379/15, т. 48.

^[6] ЕСПЧ, 21. 7. 2015, Schipani v. Italy, 38369/09.

^[7] ЕСПЧ, 8. 4. 2014, Dhahbi v. Italy, 17120/09.

^[8] Решението на ЕСПЧ не е прието с единодушие съдия – Wojtyczek смята, че трябва да се изисква тежко засягане на интересите и пряка връзка и не всеки немотивиран отказ е нарушение…

^[9] ЕСПЧ, 16. 4. 2019, Baltic Master Ltd. v. Lithuania, 55092/16.

^[1] Като „пазител на Договорите“, Комисията следи за спазването на Правото на ЕС във всички ДЧ. Тя разполага със собствен механизъм за наблюдение (да признаем: извън случаите на транспониране на директива, в които ЕК следи всяка национална мярка, респ. забавяне, този механизъм не е особено ефикасен – но все пак съществува). Затова Комисията е предвидила механизъм за сезиране от всеки гражданин (респ. адвокат) – и е длъжна да отговори на всекиго, а когато получи смислен сигнал (жалба) – започва проверка, която в крайна сметка може да доведе до започване на производство за установяване на нарушение на държавата! Ярък (и далеч не единствен) пример намираме и наскоро по делото CJUE, 2. 6. 2016, Commission européenne с/ Royaume des Pays-Bas, C‑233/14, където в т. 15 на мотивите изрично е посочено, че Комисията сезира Съда на ЕС с иск за установяване на нарушение на ДЧ, „след получаване на жалба“!

^[2] Решение 2000/520/ЕО на Комисията от 26. 7. 2000 г. съгласно Директива 95/46 относно адекватността на защитата, гарантирана от принципите за „сфера на неприкосновеност на личния живот“ и свързаните с това често задавани въпроси, публикувани от Департамента по търговия на САЩ – виж историческото решение CJUE (Голям състав), 6. 10. 2015, Schrems, C‑362/14. Проследи развитието на въпроса и в CJUE (Голям състав), 16. 7. 2020, Facebook Ireland et Schrems, C-311/18.

^[3] Посл. изм. ОВ, 6.12.2019, L 316, виж в rp_bg.pdf (europa.eu).

^[4] Подчертавам: всяка материя, по която СЕС е приел да се произнесе (в тълкувателно или друго производство) в 70-годишната си практика, е материя, уредена от ПЕС или свързана с него! И на основата на очертаните (или годни за извличане) критерии за връзка може да се определя и всяка друга ситуация (за която СЕС не е имал още повод да се произнесе). Като се отчита ясно: няма материя, за която СЕС в даден момент да е приел, че е свързана с ПЕС и в по-късен момент да се смята, че вече не е в обхвата на ПЕС – през годините обхватът на ПЕС само се е разширявал, нито една материя не е излязла от него…

^[5] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Измененията в правната уредба на съдебната система на ЕС след Лисабонския договор. Приложение към Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2013.

^[1] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част, сп. „Общество и право“, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, сп. „Общество и право“, бр. 4/2016 и Атанас СЕМОВ, Неадекватната уредба на преюдициалното запитване в българските ГПК и НПК, сп. „Общество и право“, бр. 2/19, стр. 3-22 и в „Научни и практически публикации“, https://news.lex.bg.

^[2] Председателят на Съда на ЕС проф. Кун Ленартс определя ясно: „точно както генералните принципи на ПЕС, ХОПЕС служи в помощ на тълкуването – както съюзните производни източници, така и националните правни актове в приложното поле на ПЕС трябва да бъдат тълкувани в светлината на Хартата“ – Koen Lenaerts, J. Gutiérrez-Fons, The Constitutional Allocation of Powers and General Principles of EU Law, Common Market Law Rewiew, Vol. 47, 2010, p. 1629, esp. 1656 et s.

^[3] Председателят на Съда на ЕС проф. Кун Ленартс определя ясно: „националното право в приложното поле на ПЕС, което противоречи на Хартата, трябва да бъде оставено неприложено“ – Koen Lenaerts, J. Gutiérrez-Fons, The Constitutional Allocation of Powers and General Principles of EU Law, Common Market Law Rewiew, Vol. 47, 2010, p. 1629, esp. 1656 et s.

^[4] Виж и първия въпрос в преюдициалното запитване на шведския съд по CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10!

^[5] По делото CJUE, 6. 10. 2015, Delvigne, C-650/13 в становищата на няколко ДЧ се настоява, че отправилият запитването национален съд „не посочва никаква разпоредба от Правото на ЕС“, въз основа на която може да се установи наличието на връзка на приложимото по делото пред него национално право с Правото на ЕС (т. 24). Съдът все пак отхвърля това виждане и сам извежда наличието на връзка, каквото националния съдия не е сметнал за нужно да аргументира…

^[1] Ясен аргумент в това отношение съдържа чл. 94, б. „в“ от Процесуалния правилник на Съда, в сила от 1. 11. 2012 г. посл. изм. ОВ, 6. 12. 2019, L 316.

^[2] CJUE (Опр.), 12. 11. 2010, Естов, C-339/10, т. 14.

^[3] Формулировката на СЕС е цялостна: „Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване или исканата преценка на валидността на норма от Правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси“ – CJUE, 16. 6. 2015, Peter Gauweiler, C‑62/14, т. 25 (по първото в историята преюдициално запитване на Германския конституционен съд!). Виж също CJUE, 16. 2. 2013, Melloni, C‑399/11, т. 29 и цитираната съдебна практика.

[4] Предстои да излезе от печат цялостното ми изследване „Приложно поле на Правото на ЕС. Определяне дали Правото на ЕС е приложимо – първа по време задача в правоприлагането. Или Кога се прилага Правото на ЕС?”.

^[5] Затова многократно съм подчертавал значението на разбирането за пряка връзка (доктринална, тълкувателна) между производствата за установяване на нарушение на ДЧ и за преюдициално произнасяне – виж напр. Атанас СЕМОВ, 10 минути с Правото на ЕС. Наръчник за адвокати, Център за обучение на адвокати, С., 2021, налично и на http://advotraining.bg/.

^[6] С оглед целите и ценностите на ЕС (по чл. 2 от ДЕС) виж знаковото решение по делото CJUE (Голям състав), 24. 6. 2019, Commission européenne c/ République de Pologne  (Независимост на върховен съд), C‑619/18.

^[1] Виж определението по делото Nagy – CJUE (Опр.), 10. 10. 2013, Nagy, C‑488-491/12 и C‑526/12, т. 16: „…запитването не съдържа никакъв елемент, позволяващ да се смята, че спорът по същество засяга тълкуването или прилагането на дадена разпоредба на Правото на ЕС, различна от разпоредбите на Хартата…“ или „…че процедурите по спора по същество се отнасят до национална регламентация, прилагаща Правото на ЕС“.