DeFakto.bg DeFakto.bg
Вероятно ще коментирам по-подробно приетите вчера (петък, 26 май) от парламента промени в НПК и ЗСВ, когато бъдат обнародвани.
Споделям удовлетворението, че парламентът направи стъпка към важни реформи в правосъдието, но същевременно съжалявам, че тази стъпка се оказа плаха, а можеше да е много по-смела.
Причината за невъзприемането на съществена част от предложенията в проекта на Министерски съвет за изменения конкретно в НПК за мен въобще не е, образно казано, обществено-политическа, а гилдийно-юридическа. Още по време на дългите и сериозни дебати в работната група по този проект се разбра, че идейният сблъсък на концепции е сериозен.
Съжалявам, че ще опростя максимално и със сигурност не е съвсем точно, но от едната страна в него стоят Съветът на Европа, ЕСПЧ, СЕС и добрите европейските практики, а от другата – консерватизмът на българската наказателнопроцесуална мисъл.
Например, една от ключовите промени, която беше приета вчера, че голяма част от прокурорските откази да се образува разследване ще подлежат на съдебен контрол, беше дълго време отричана от огромна част от традиционалистите ни в наказателния процес – теоретици и практици. И то не заради противоконституционност, какъвто спор още си има, а дали въобще такова нещо трябва да съществува от гледна точка на полезност. Депутатите го приеха вчера и ще стане закон след дългогодишен външен натиск от Съвета на Европа, институциите на който се скъсаха да ни го пишат във всякакви препоръки. Ние пък дълго време се пънехме: не, ама как, вие не разбирате нашата специфична система, затова ни пишете такива неща, това не може да стане и пр., и пр. Обаче в един момент вече нямаше накъде и стана. След като отне десетина години и пак не пълно.
Същият мач неминуемо ще се играе и с другите промени от законопроекта, които не бяха приети вчера. Голяма част от тях бяха предвидени директно с цел изпълнение на конкретни осъдителни решения на ЕСПЧ. Друга част – макар и не писани изрично до болка като препоръки в продължение на години, както това беше със съдебния контрол върху отказите, щяха да ни доближат до европейския стандарт за подобряване на баланса при не/упражняване на обвинителната власт на досъдебната фаза.
Конкретен пример за необходимостта и от тях имаме вече от днес. „Биволъ“ съобщава за прекратяването на делото за „пачките и кюлчетата“ от СГП и показва части от постановлението (линк в коментар). Обърнете внимание на последната страница – на кого се изпраща постановлението – единствено на ВКП за сведение. Разследва се престъпление от което няма конкретен пострадал, няма и обвиняем, съответно няма на кого вън от прокуратурата да се прати постановлението за прекратяване – то не може да се обжалва от никого, никой няма и да научи за него, ако няма лийк от самата институция, обществеността може и никога да не разбере, че разследване от такъв обществен интерес е прекратено, нито мотивите за това.
Именно затова в проекта се предвиждаше възможност за лицето, което е подало сигнала за престъплението, да може да получи копие от такова постановление и съответно да може да поиска от независим съд да провери правилността му. Добра европейска практика за външен контрол върху решенията на затворена йерархична институция, особено необходима на места, където на още по-голямо основание има съмнения в правилността на решенията ѝ по казуси от висок интерес.
Едната алтернатива – затворено решение по много важен казус, взето на тъмно, неподлежащо на никаква външна проверка, другата – възможност (да, няма нито да е налице винаги, нито ще сработи по предназначение винаги) за външна проверка от независим съд, инициирана от активни граждани или граждански организации, които сезират институциите със сигнали, макар и да не са лично пострадали от престъплението, и така ги побутват да си вършат работата. Когато основание да се върши нещо действително няма, тогава това ще е потвърдено и след независима експертна проверка на решението.
Европеизирането на правосъдието ни ще бъде дълъг и труден процес.(Фейсбук)
