Подлежи ли на отмяна от ВКС решението на районния съд за вписване на мълчалив отказ от наследство по чл. 51, ал. 2 ЗН?

д-р Васил Петров,
съдия в Софийския районен съд

1. Когато един състав на ВКС отмени друг състав на ВКС

Една от „гениалните“ идеи на законодателя, приел действащия ГПК, през 2007 г., е да направи тричленните състави на ВКС контролна инстанция над други тричленни състави.  Така, когато един тричленен състав на ВКС за първи път остави без разглеждане касационна или частна жалба, или молба за отмяна, неговият прекратителен акт подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав – чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Безсмислието на подобно произнасяне от равен по степен и численост състав досежно основната функция на ВКС – да уеднаквяла практиката и да развива правото, едва ли е нужно да се обосновава. Никоя комбинация от трима касационни съдии не може да претендира легитимно за правото да наложи правното си становище по отношение на комбинация от други трима касационни съдии.

2. Противоречивата практика за контрола над решенията по чл. 51, ал. 2 ЗН

Така е и в случая със спорната практика по въпроса подлежи ли на отмяна от ВКС по чл. 303 ГПК влязлото в сила решение на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН, с което, след като е призован да заяви дали приема, или се отказва от едно наследство, наследникът мълчи, поради което постановено да се впише в книгата по чл. 49 ЗН, че е загубил правото да приеме наследството (или направо мълчалив отказ).
Основанието, на което се иска отмяна, най-често е това по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК – нередовности в призоваването на наследника.
Наскоро, с определение № 1152 от 17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1569/2023 г., състав на ВКС, I г.о., отмени определение № 279 от 23.02.2023 г. по гр.д. № 501/2023 г., на друг състав на ВКС, I г.о., и прие, че молбата по чл. 303 и сл. ГПК за отмяна на решението на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН е допустима. В подкрепа на допустимостта на отмяната контролният състав на ВКС цитира четири съдебни акта на ВКС, а подконтролният – три в подкрепа на противната теза. Явно е, че съдиите от т.нар. Първи поток на Гражданската колегия на ВКС (първо и второ гражданско отделение) са разделени по въпроса.
Да ги преброим:
За допустимост на молбите за отмяна: Маргарита Соколова, Светлана Калинова, Гълъбина Генчева, Красимир Влахов (вече в КС), Камелия Маринова, Веселка Марева, Емилия Донкова.
Против допустимост на молбите за отмяна: Снежанка Николова, Гергана Никова, Соня Найденова, Пламен Стоев, Здравка Първанова, Розинела Янчева, Дияна Ценева, Бонка Дечева, Ваня Атанасова.
Съотношението на силите следователно понастоящем е разпределено 6:9 в полза на тезата, че молба за отмяна по чл. 303 ГПК на решение на районния съд за вписване на мълчалив отказ от наследство е недопустима. Очевидно, ако не искаме да играем на тото – кой тричленен състав кой от останалите „ще удари“ с отмяна, е необходимо уеднаквяване на практиката.

3. Подлежи ли на отмяна по чл. 303 ГПК решението на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН – кратък коментар на последното по време определение на ВКС

В определение № 1152 от 17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1569/2023 г., съставът на ВКС, I г.о., излага две групи аргументи в подкрепа на тезата за допустимост на молбата за отмяна:
– подробен анализ на производството по чл. 51 ЗН, което макар и охранително, води до принуда за упражняване на правото на наследяване на друго лице, различно от молителя, както и опасността наследникът да загуби правото си на наследяване или да изпадне в невъзможност да го упражни, поради вписване в книгата по чл. 49 ЗН на мълчалив отказ по чл. 51, ал. 2 ЗН в резултат на нередовности на процедурата или липсващо уведомяване на наследника. Аргументира се, че искът по чл. 537, ал. 2 ГПК е неприложимо средство за защита, защото той бил налице, ако трето лице претендира да е титуляр на субективното право, което с охранителния акт е признато за принадлежащо на ответника по този иск и молител в охранителното производство. Аргументира се генерално тезата, че исковото производство предполага конкретното доказване на правен интерес и спор от воденето на иска против конкретния ответник, а това може да бъдат широк кръг лица – други наследници, наследствени кредитори и наследствени длъжници и пр., докато при нередовности на процедурата по чл. 51 ЗН наследникът има интерес да иска заличаване на вписването в книгата по чл. 49 ЗН.
– позоваване на независим авторитет, стоящ извън сегашния персонален състав на ВКС: цитат от с. 59 на учебника на проф. Петър Абрашев, Гражданско съдопроизводство. Т. III, както и на стара касационна практика на ВКС на Княжество (тогава) България от 1900, 1903 и 1905 г.
Започвайки отзад напред, посочвам, че на цитираната страница от учебника на Абрашев няма теза, каквато ВКС твърди, че има, а в сборниците анотирана съдебна практика по ЗН (1890), с които разполагам (на Петко Бояджиев, Константин Симеонов и Мико Хинов), цитираните съдебни решения са налице, но от анотациите не е видно изобщо да се обсъждала възможността за отмяна или обжалване на охранителния акт на съда, водещ книгата за вписване на приемане и отказ от наследство. Явно е, че ВКС, правейки тези цитати, е допуснал някаква грешка.

На следващо място, твърде прибързано според мен ВКС е приел, че иск по чл. 537, ал. 2 ГПК може да има само в хипотезата, при която молителят в охранителното производство претендира да е титуляр на същото субективно право, каквото третото лице, ищец по иска по чл. 537, ал. 2 ГПК, твърди, че притежава. Ако това е вярно, то очевидно искът по чл. 537, ал. 2 ГПК няма как да бъде предявен от наследника против молителя в производството по чл. 51 ЗН. Вярно ли е обаче това? Не е ли възможно да се води иск по чл. 537, ал. 2 ГПК от наследника с цел да се заличи вписването в книгата по чл. 49 ЗН?
В сходна хипотеза, при вписване на несъществуващо обстоятелство или порок на самото вписване като охранително производство още през 2002 г. ВКС прие с Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г., ОСГК, докл. Дария Проданова, че „искът с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК (сега чл. 537, ал. 2 ГПК) е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписаното обстоятелство. Целената правна последица е прилагането на чл. 498 ГПК (сега чл. 604 ГПК). По смисъла на този текст, „вписване“ е не само техническата дейност по отразяване на охранителното съдебно решение в търговския регистър, а и регистърната дейност на съда по допускане на това вписване, представляваща сложен фактически състав, чието заключително действие е отразяването в регистъра.“

Наследник, който твърди, че изобщо не е бил призоваван в процедурата по чл. 51 ЗН или, че има нередовности в призоваването или представляването му, а е постановено вписване на мълчалив отказ, по същество твърди, че санкционната последица по чл. 51, ал. 2 ЗН не е настъпила, т.е. твърди, че в книгата по чл. 49 ЗН е вписано несъществуващо обстоятелство. Средството за защита, както е посочено в ТР 1/2002 г., е установителен иск. Той в случая ще се предяви против молителя, водил делото по чл. 51 ЗН. Предмет ще бъде установяване несъществуването на санкционната последица по чл. 51, ал. 2 ЗН. Ако решението бъде уважено, исковият съд ще разпореди заличаване на вписването, респ. отбелязване на надлежното място в книгата по чл. 49 ЗН, че извършеното вписване е заличено със съдебно решение.

Вярно е, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на подобно съдебно решение ще се разпростират само между наследника и молителя в производството по чл. 51 ЗН и, че наследникът, ако иска да противопостави липсата на настъпване на санкционната последица по чл. 51, ал. 2 ЗН на други лица, ще трябва да води исков процес и против тях. Същественото обаче е, че съдебното решение по исковия процес между молителя по чл. 51 ЗН и наследника е средство да се заличи вписването в книгата по чл. 49 ЗН, а именно от това има нужда наследникът.

4. Заключение

Охранителните производства по ЗН, не само това по чл. 51, генерират противоречива съдебната практика. При липсата на своевременното й уеднаквяване чрез тълкувателни решения районните съдилища са длъжни да се ръководят преди всичко от тези аргументи, които са най-практични, дават най-добра защита на всички засегнати правни субекти, но и са най-убедителни, т.е. вписват се в рамките на вече утвърдените схващания за средствата за защита и тяхното приложно поле.